Брой 41

Литературен вестник

5-11.12.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ПРЕПРОЧЕТЕНО НАСКОРО

Воайорът

Схолии към Опера нигра

 

"Приближи и виж моя полов орган", казала едната.
"Защо се страхуваш да погледнеш истината в очите?"

Предисловия:

1. Важното е, читателю, да не се страхуваш да погледнеш истината в очите, казва книгата. Нейното ненаписано, но прокрадващо се подзаглавие "Видено и чуто" ни насочва към подстъпите на един нов реализъм, полагащ субекта всред една свръхопредметена (сиреч дехуманизирана в традициите на добрия стар нов роман) действителност и негова работа (opera) е да плюнчи молива (клавиатурата) и да почва да описва. Долу всички метафизики и метафизики на метафизиките!

2. Най-неуместният въпрос към тази книга би би бил: Е и? Всяко стихотворение свършва миг преди да отговори на този въпрос. Защо ли? Най-лесният отговор: ами вероятно понеже не иска да каже нищо, т.е. нищо повече от самото себе си.

3. Несериозно би било тази книга да се чете сериозно. Но това не означава, че би било сериозно да се чете несериозно.

 

I.

"Пролог към Евангелието". Ако приемем това заглавие сериозно, значи очакванията ни са, че книгата, която се каним да четем, ще да ни извести за нещо си. Нещото впрочем е загатнато в заглавието на самата книга. Както сам авторът е уточнил в нарочна бележка, Opera nigra е мн. ч. от Opus nigrum - термин от алхимията, бележещ началния етап на едно важно превръщение. Сиреч, ако приемем, че авторът все пак не е мъртъв, очаква ни някаква радикална промяна в неговата стилистика. Началото на една лишена от носталгии раздяла с умните игривости на постмодернизма, подобно на раздялата с детството. Подир метаметафизичните скиторения из Латинска Америка и Африка, лирическият герой, помъдрял, според както се полага на един татко, се е прибрал в родната на всички ни София, сред екзотиката на една хладно позната топонимия: Университета, Орлов мост, Дружба 2, някъде между битака на Сточна гара и психодиспансера на ул. "Искър".

 

II.

"Натюрморти". Тук авторът съвсем разголва воайорските си стратегии. Светът е една тотална гледка. Селски прелези (насред София), унили провинциални натюрморти (ibid), заводи, асансьорни шахти - всички тези прелестни екскременти от едно незабравено минало (неусетно мутирало в настояще, понеже нали сега - това е само едно безкрайно траещо вчера) са били създадени някога само за да може окото с еротическа наслада да се плъзне по тях, опипвайки техните ръбати форми, надниквайки в телесните им гънки...

И ако можем, все пак да се извисим. Към последния етаж и още по-над.

 

III.

"Изгубен в Падуа". Поетът ни демонстрира още един натюрморт, обелвайки от него лустрото на туристическата екзотика, както и бремето на едно предварително знаене a la Збигнев Херберт. Окото-писец (клавиатура) продължава да регистрира гледката, рефлексията е сведена до минимум, което подвежда читателя да смята, че разбира за какво става дума.

 

IV.

"На един поет". Класическият жанр дружеско послание с ясен намек кой точно е поетът. Топографията е отстъпила място на един по-интимен интериор. Метафизиката е разобличена за сетен път, става дума и тук за "глада по реалност", а Хайдегер е поредната нива, засята на вятъра.

Към стихотворението са приложени и отпаднали от него пасажи, за да може читателят сам да си направи извод правилно ли са отпаднали или не.

 

V.

"Проверка на студения фронт с пръст". Дружеските послания продължават, персонално разроявайки се. Цикълът може да се нарече и галерия от типове български, поради което мнозина български типове побързаха да се разпознаят в неговите персонажи.

 

VI.

"Портрет на една дама II". А може би "Натюрморт на една дама" А може би "Натюрморт на една държава".

 

VII.

"Триптих". В първата му част поетът се е опитал да ни опровергае, казвайки, че нищо не се вижда, а се знае, че външното става вътрешно и обратното, и затова съветва читателя да затвори очи, за да види; във втората не казва нищо, а в третата чете Хераклит през "24 часа".

 

VIII.

"Книга". Почти фройдистки отношения на лир. говорител с неговата баба-книга. Освен на J.Kristeva, наумява и на друга една баба - Багряна. Накрая се оправдава, че не бил писал нищо. Уместно оправдание, защато знаем ний, че писането върху бабата би бил един архиинцестен акт.

(Всъщност исках да напиша едно стихотворение, което да не казва нищо, се изповяда по вазовски поетът пред своя рецензент в частен разговор по-късно. Сиреч всичко тук e нищо, ала и нищото е нещо.)

 

IX.

"Знаци и знакове". Светът като безкраен семиозис. Обитаваме го. И той нас. За съжаление.

 

X.

"Посрещане". Действието се развива на 560 км от морето, в края на един симпозиум, т.е. пир. Поезията постепенно е свършила (или морето), следва трагическата изхвърленост на брега.

Епентичен екскурс: Макар и образцов продукт на писмената култура, Ефтимов далеч по-добре се справя с лангажа, нежели с летъра, дори летърът при него звучи като лангаж. За да почувстваме цялата автентика на стиховете му, трябва да ги четем, халюцинирайки, сиреч представлявайки си, че ги чуваме. В стихията на сказовостта Ефтимов обладава нещо от магическата власт върху първичната фатичност на словото, той произнася думите по начин, който предизвиква у нас, слушателите, усещането, сякаш за пръв път ги чуваме. Докато четете напр. стиховете

Живях без родителите си

в санаториум, лекуван без да бъда болен,

и оттогава си изяждам всичко,

което ми се сипе,

направете усилие да се заслушате в онази възхитителна, леко подслюнчена сочност в "изяждам" и "сипе", за да почувствате леко стържене в стомаха и подслюнчване в устата. Преживяно! (А виж, "Сега - едно безкрайно траещо вчера" не можем да го чуем, можем само да го прочетем. Хубаво, но книжно. Книжно, но хубаво.)

 

Послеслов-извод:

Като всяка книга, и тази спокойно е можела да бъде ненаписана. Обаче на света, според както твърди един умен мъж, има толкова ненаписани книги, че едва ли би се намерило място за още една. Сигурно затова авторът е предпочел да я напише.

 

Послеслов-предупреждение:

Любезни читателю, отсега насетне внимавай какво си говориш най-приятелски с й.е. и най-вече как изглеждаш, докато си говориш, понеже току-виж си се разпознал в някоя от следващите му operi.

Но това е вече друга опера.

 

Пламен Антов

Йордан Ефтимов, "Опера нигра", ИК "Анубис", С., 2001

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник