Брой 41

Литературен вестник

5-11.12.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

НА ФОКУС

Отиде си един от последните големи поети на България.
Отиде си тъй както бе живял - тихо и достойно. Сега е там, в Голямата земя, към която стиховете му открехваха, в Голямата безкрайност, обгръщаща живота, който така и не се научихме как да живеем.
Все някъде животът и словото се събират. Георги Рупчев е вече там. И винаги е бил. Ние засега оставаме. Да кажем сбогом - и до скоро. Защото всеки има право на надежда. За спасение.
ЛВ

Георги Рупчев

 

Голямата земя

1.
Беше голяма земя,
до която едвам се добрахме.
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна.
Тук е, тогава си казахме, тук е - и спряхме,
и заличихме следите, преди да навлезем.

Повече бяхме
все по-малко оставаме.
Често изчезва по някой, но нали за това бяхме тръгнали.
Най-напред с къси почивки, а после до капване
там вървяхме по тази празна голяма земя от безмълвие.

Всеки сам в свойта тайна изчезва
и ние не питаме де се е дянал.
Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?
Още бродиме там -
още хора, но вече без сянка,
още бродещи, но неоставящи диря.

Тъй вървяхме
по тази празна земя на миражи
и един по един си избирахме място и мисия.
Откъде сме дошли, сме забравили даже,
а какви сме били, е опасно да мислим.

Все по-малко оставаме,
а не сме и очаквали инак.
Инак все повече ставаме,
а така и очаквахме.
Ние сме двойни, тройни, четворни, петорни -
каквито ни скимне
в тази празна, голяма безмълвна земя,
където оставаме.

2.
Това е мястото,
избрано от мен безмълвно място.
Тук цялото небе безмълвно във пръстта се впива,
безмълвно облаците се изтягат по земята
и целият простор изпълнен е от мрака на тревите.

Оттегля се пространството
и изоставен в неговата тайна,
един след друг напускам себе си,
един след друг се връщам друг при мене.
По празната земя,
в безмълвието
другите отминаха и още отминават,
вглъбени в премълчаното,
в голямата земя вглъбени.

Тук аз извършвам
всички неми ритуали на забравата,
в които сам се посветих,
в които ме заклеха.
Тук,
от безмълвието призован,
безмълвието призовавам,
заклевам го
и вслушвам се в безмълвното му ехо.

Тъй затаява себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестове, чийто смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.

Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.

1982-1983 г.


Тресавище

Красиво бе това тресавище, когато
отби от пътя със пейзажите банални.
Следобедът бледнееше в пустеещото лято
и сякаш никой никога оттук не бе минавал.

Красиво беше и когато те повлече
надолу - и разбра, че е завинаги,
че пътя ти назад завинаги пресечен е,
но беше толкова красиво...

Красиво е сега, когато имаш още малко
да вдишваш тежката му влага и да го погледаш.
В изчезналите твои стъпки друг на пътя спрял е
и - без да знае - може би ще те последва.

А то ще е красиво и когато си потънал -
ти няма да предупреждаваш за опасност.
Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,
проникнал в третото убежище на красотата.

1981 г.

 

 

Мили Жоро,

Съжалявам, не мога да пиша за теб. Някой иска да го направя така, сякаш те няма. След като 23 години съм ти говорила - ту явно, ту тайно в себе си, изведнъж някак да кажа - "Жоро Рупчев беше..." Абсурд.

Какъв беше, Жоро? Тепърва ще се блъскаш в този въпрос и какво ли има да чуеш, от което - сигурна съм - ще си умираш от смях, а може и да поплачеш, но ти си виновен, защото страхотен номер ни погоди. Трябва да ти го разкажа, просто не мога инак:

В петък бях на погребението ти. След като толкова дълги години тялото ти напускаше и тебе, и нас, но някак насърчително бавно, полека, изведнъж този жест, някак краен, екстравагантен... Беше толкова нереално, измислено и поради това отвратително истинско - като филм на Тарковски, сниман в твоята "Зона", като несретото на живота ни, през което с колкото е възможно повече усмивки преминахме, като ужасен декор, пред който потръпваш, но махаш с ръка и си казваш - не, невъзможното не е действително... просто смърт... Но не можа да ме убедиш. Не повярвах, въпреки че всичко видях, цялото действие проследих и онази рохка пръст пипнах с пръсти... Затова ще продължавам да ти говоря (имам такъв вреден навик), пък ти ако щеш отговаряй, аз няма да ти се сърдя, както ти не се сърдеше и ме оставяше да трупам, да трупам вини...

А когато остарея (ако остарея), със сигурност ще напиша за теб. Едва тогава навярно ще мога, защото си тъй плътно прилепнал в моя живот, че нужно е и той да престане да е мой, да стане просто спомен, тогава разказаното между нас ще се разкаже, ще се превърне в самото то, без мен, без нас, а другото... ще бъде вечност.

Затова сега - не се сбогувам. Времето още не се е изпълнило за последното сбогом - повярвай ми. Ще си седя понякога до зори на масата в кухнята, онази, на която ти стоеше с Христос (мястото не е същото, на пространствата вече съвсем нямат значение) и ще те чакам... след като Исус беше там - защо да не дойдеш и ти? И въобще - няма да позволя да се скъса въженцето между нас, магьоснически ще го връзвам, ще го връзвам...

и най-накрая, мили Жоро, обещавам, заклевам се,

ще се моля за теб,

ще се моля за теб,

ще се моля за теб уморено...

Емилия

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник