Брой 43

Литературен вестник

19-31.12.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Публичности, университети, незавършени дебати

разговор на ЛВ с Владимир Атанасов, Михаил Неделчев и Румен Спасов)

 

На 14 декември "Литературен вестник" покани на разговор д-р Владимир Атанасов, министър на образованието и науката, Михаил Неделчев, ръководител на Департамент "Нова българистика" към НБУ, председател на Сдружение на български писатели, и Румен Спасов, автор на книгата с университетска критика и есеистика "Култура или война". В центъра на дискусията беше поставен проблемът за разкъсаните публичности и усилията за тяхното събиране в контекста на университетското битие. Беше докоснат въпросът и за литературното образование, който остана за приключване в един обещан и от тримата участници бъдещ разговор.

Литературен вестник:

Вярно ли е, че има криза на публичността в България, че има криза на езиците в различните публичности?

Владимир Атанасов:

От една страна, има такава криза, а от друга, все повече се капсулираме в себе си, в "своята" публичност. Струва ми се, че трябва да се вслушаме в езика на другия, да седнем около масата на разбирането и да направим усилието да се чуем. Защото би трябвало да има езици, които съграждат сравнително единна публичност.

Михаил Неделчев:

Опитвам се да защитавам гледището, че публичностите са много и кризата не е една. Има кризи в различни зони. В различни публичности се разгръщат разнотипни кризи. За мен през последните години се открояват две кризи. Едната е кризата на незавършването на публичните дебати. Дебатите изведнъж ескалират, след което бързо изгарят. Другата криза е кризата на публичните личности. Една личност може да бъде публична в една зона, но в друга зона - абсолютно непозната, неопубличностена. Публичната личност няма гаранция, че е всеобщо публична. В националното пространство има няколко непресичащи се и несъотнасящи се публичности, които едва ли са валидни за цялостното национално пространство. Третият тип криза е кризата на несговарящите езици. Има някакво враждебно разподобяване на различните социолекти. Характерна е позицията: "Аз говоря този език и не желая да бъда разбиран от хора, които говорят други социални езици".

Румен Спасов:

Кризата на езиците произтича от кризата на институциите, които са призвани да създават публичност. Например, университетският човек е най-самокритичен. Той казва: "В училище нещата не са както трябва. В университета нещата не вървят." В тази самокритика той не е показен, не е приказлив. Нека се запитаме: какво средство за комуникация е и мълчанието, след като е имало злоупотреба с огромно количество думи?

Литературен вестник:

Какво наложи през 2001 г. множество университетски личности - преподаватели - да влязат в законодателната и изпълнителната власт? Какво точно се случи? Изведнъж се оказа, че се извършиха интензивни преходи от една към друга публичност.

Владимир Атанасов:

Не мисля, че е нещо изненадващо за онези, които следят процесите в социалната комуникация. Може да се мисли, че университетският човек е по-скоро мълчалив. Отивайки в политическата публичност, му се предоставя възможност неговата интелектуална позиция да бъде чута.

Михаил Неделчев:

Въпросът за преходите от една към друга публичност през 2001 година трябва да получи обяснение в контекста на онова, което се случи през последните 12 години. Струва ми се, че 2001-ва в това отношение не е уникална, макар да има една честота и тиражираност на това явление. Но ние го наблюдавахме през всичките 12 години. Отново става въпрос за опит на политическото да присвоява морални авторитети. Още през 1989 г. бяха ползвани авторитетите на певци, артисти, писатели, а през 2001 г. се посегна към фонда от морални авторитети, с който разполагат университетите. Това е демонстрация на една от кризите, за които говорих - кризата на публичните, на политическите личности. Има тенденция отново да се произвеждат политически личности, дошли от други зони. Фондът на политическия елит се оказа недостатъчен, силно девалвиран, затова има ново попълване на този фонд. Само по себе си това не е лошо. Но, разбира се, това говори за нестабилността на самата политическа класа. Измина един 12-годишен цикъл, а стабилитет не настъпи.

Румен Спасов:

Струва ми се, че това е естествена тенденция. Хората, които са минали през университета и са взискателни към себе си, всъщност пренасят моралния си авторитет в институциите, които всички мислят като не толкова морални.

Михаил Неделчев:

Това се решава индивидуално. Всяка персонализация на моралния авторитет подлага на драматична реализация себе си в рамките на политическото. Не означава, че ако един морален авторитет направи преход в една институция, това автоматично дарява с морал тази институция. Това е опит на политическото да извърши този траснсфер, но той не винаги се увенчава с успех.

Литературен вестник:

Има ли предел този непрекъснат трансфер? Защо все се оказва, че В България постоянно се явява някаква нужда от инжектиране на морал в политическото и институционалното?

Владимир Атанасов:

Това го мислим в аспекта на политическото и на етическото, на моралното. Очевидно съществува дебат между политическото и моралното. Този дебат е неизговорим, трудноудържим и затова често прекъсва. По простата причина, че от моралното се е отвяло твърде много в политическото, т.е. моралното се е политизирало и е отслабнало, изсъхнало. Така е останал един гол политически език, който не може да бъде убедителен за хората. В същото време трябва да приемем, че всеки дебат се самоизчерпва не защото достига до своя естествен финал, а защото аргументите започват да стават взаимно неразбираеми. Тогава дебатът прекъсва и той се превръща в малка трагедия. Прекъсващият дебат е една малка трагедия на публичността. Често пъти това остава незабелязано. Толкова прибързано прекъснати дебати можем да си припомним през последните години, че ако се обърнем назад, ще се ужасим от трагедиите, които застилат близкото минало. От друга страна си мисля, че самата концентрация на морални авторитети би могла да бъде генератор на политическото, ако то не се окаже по-силно и не се размие, и се превърне в собстваната си противоположност и изведнъж да се разбере, че политическото е парализирано. Университетският преподавател стъпва на политическата сцена по няколко причини. Не изключвам желанието за политическа кариера. Но има и нещо друго, по-съществено. Неговият глас - да кажем, морален или професионален - дълго време е бил в състояние на стаяване, на нечуване. Като че ли политическото дава този парадоксален регистър на чуваемостта.

Литературен вестник:

Владимир Атанасов е преподавател в държавен университет, а Михаил Неделчев - в частен университет. Какви са разликите между "частните" и "държавните" университети в България?

Михаил Неделчев:

Мен ми е малко неудобно от министър Атанасов, защото ще говоря малко антидържавно. Имам десетилетна натрупана аверзия към държавния университет. Може би не съм прав. Тя е лична, биографична и съвсем откровено я заявявам. Когато бях за кратко време аспирант и си представих, че цял живот ще се кланям на един или друг и ще повтарям "другарю професор, другарю професор", когато осъзнах, че е абсолютно неизбежна тази йерархичност, аз просто напуснах университета. Тоест аз тогава се отказах от академична кариера и сега се върнах към нея, защото стана възможно тя да се реализира в един частен университет. Разбира се, всеки университет би трябвало да е йерархизиран. Но за мен държавният университет е прекалено силно йерархизиран. Той изпълнява задължителностите на държавната поръчка и не може да страни от идеята за цялото, от идеята за универсалността. Но пък ако частният университет се развива независимо от идеята за универсалното, той се обрича на някакво маргинално, алтернативно-артистично съществуване. Нов български университет не е такъв. Той също е закърмен с идеята за универсалното. Къде е разликата? Бих казал, че разликата е предимно в това, че преподавателят в държавния университет е все пак държавен служител, а преподавателят в частния университет е служител в частно учреждение. Той в много по-голяма степен е изпълнен от идеята, че интересите, които защитава, са частни интереси. Те са частни както по отношение на преподавателската общност, така и по отношение на студентите в университета. Преподавателят в частния университет няма сигурност по отношение на своята академична кариера. От него зависи тази кариера, той не е абониран за нея, както е в държавния университет. Преподавателят в частния университет, ако е преизпълнен от тази идея за частност, не се държи като своеобразен началник спрямо своите студенти и асистенти. За съжаление, преподавателят с висок ранг в държавния университет, без да иска, е изпълнен с идеята за своето институционално величие, нещо, което в един частен университет трудно може да се получи.

Владимир Атанасов:

Мога да кажа, че в мое лице министърът и преподавателят в държавния университет се съгласиха в тази позиция. От друга страна, ми се иска да предложа и малко по-различна гледна точка. Държавният университет създава сигурност. Той предлага инструменти, които частният университет трудно може да предложи - за гарантирано кариерно и професионално развитие на своите преподаватели. Но когато един преподавател с висок ранг в държавен университет започне грубо да напътства своите студенти и асистенти, той очевидно забравя, че неговата заплата се формира на базата на издръжката на един студент, на базата на общото за страната икономическо и социално развитие. Затова и заплатата му е еднаква със заплатите в другите държавни университети. Частното образование предлага по-богати възможности - по-голяма гъвкавост и вариативност на курсовете за обучение, по-добра мобилност и достъпност до интелектуални запаси. Докато, уви, държавното образование продължава да бъде по-статично. Но кариерата, званието, степента, мястото в йерархията на държавния университет се оказват изключително важни.

Литературен вестник:

Къде минават границите на университетската автономия и на зависимостите от държавния бюджет?

Владимир Атанасов:

През 1990 г. беше приет Законът за университетската автономия. През 1995 г. Законът за висше образование на практика не много деликатно премахна автономията. Когато защитават някаква своя позиция, университетите обикновено се позовават на автономията си. Но когато стане дума за поемане на отговорност за икономически решения, те веднага отправят своите активни искания към държавата. Това е вътрешен парадокс, който може да се реши по два начина. Или чрез балансирана позиция на ректорите и държавата, или чрез закон. Нужно е взаимно регулиране на институциите и техните интереси.

Михаил Неделчев:

Илюзия е да се говори, че в България университетите - не само държавните, но и частните - могат да бъдат напълно автономни. Става дума не само за бюджетна зависимост, но и за институционална зависимост. Самият факт, че те са зависими от висши съвети, които разрешават съответното титулуване и академично израстване на преподаванелите е показателен. Оказва се, че всички университети са включени в една сложна верига от взаимозависимости, която пречи на някои от тях да съществуват. С какво, например, са автономни обединените университети на Калифорния? Те са огромни собственици. Те формират бюджетите си от собствеността върху много земи и от какво ли не още, включително и от приходите на своето патентно бюро. Там става въпрос за милиарди долари. За каква зависимост изобщо от американската държава може да иде реч! България съществува под критичната си маса, за да може някой университет в нея да излъчва институционална или друга мощ. Аз си задавам един тъжен въпрос: Може ли в една малка и бедна държава университетите да са автономни? Автономията предполага натрупване и преразпределение не само на парични, но и на интелектуални излишества. Ние всички сме обречени на взаимозависимост, което абсурдизира самата идея за автономия. Как може да постигне автономност един университет, който непрекъснато изживява някаква криза! На какъв тумбак ще сложи тежко чифте пищови, когато непрекъснато проси!

Владимир Атанасов:

Има тук един нюанс. Ние по навик разглеждаме автономията на университета спрямо държавата. Но може да има автономия и спрямо пазара. Един университет не бива да бъде автономен от пазара. Успехите му там са гаранции за неговата автономия. Когато университетът влиза в обмен с други университети, с други социални пространства, когато участва в пазара на образованието, той достатъчно ясно регламентира и излъчва своята автономия. Така се връщаме към началото на нашия разговор. В днешния свят съществуват много разкъсани, автономни публичности, но ние трябва да търсим възможностите на говоренето - да споделяме позиции, да търсим компромиса в това споделяне, да сговаряме тези автономни публичности. Не можем рязко да разделяме държавен университет като Софийския и един частен университет като Нов български университет. Давам ги за пример, защото като че ли между тях най-бързо се установиха взаимоотношения на взаимопроникване на публичностите.

Румен Спасов:

Не желая да мисля за Софийския университет просто като за държавен университет. Има механизми, които да правят държавния университет все по-малко държавен. Благодарение на своите випускници, които присъстват навсякъде в обществото, той може да реализира този свой символен капитал. Няма как, когато един университет излъчва трима президенти, двама председатели на парламента и прочее държавници и това да не е университетски капитал. В книгата си "Култура или война" имам текст, който се казва "София има един университет - Софийски". Класическият университет възниква като част от града и целият град е свързан с него. Това е град - като градеж, като общ дом. Проблемът е, че в университета личи понякога една лоша държавност. Трябва му повече артистичност. Седемте свободни изкуства трябва повече да намират място там. Студентите трябва да търсят други пътища, а не просто непрекъснато да се увеличават.

Михаил Неделчев:

България не е извън европейската тенденция за радикално увеличаване на броя на студентите. Ние по-скоро би трябвало да си отговорим на въпроса: Какво правим с тези студенти? За какво ги готвим? В едни специалности има по-малко студенти, а в други са изключително много. Например, в правото. Много студенти са избрали тази полоса между гражданското и политическото. Всички ние днес сме доминирани от юристите и икономистите. Това, разбира се, е свързано с глобализацията, с интеграционните процеси. Това е нормално и ние не можем да останем встрани от тези световни тенденции. Ако говорим с оглед на определено общо университетско поле, ние като филолози сме някак маргинализирани там. Това е очевидно.

Владимир Атанасов:

Независимо дали е държавен или частен, самата фирма "университет", поставена на фасадата на някое регионално училище, обещава високи социални гаранции. Разбира се, има напрежения между "държавното" и "частното" образование. Един частен университет по-лесно се адаптира към социалните промени, въвежда нови специалности, нови курсове. Привличайки студенти, може да им гарантираме висок социален ръст. Кой го прави по-атрактивно? Частният или държавният университет? Аз бих се затруднил да отговоря категорично на този въпрос.

Литературен вестник:

Колко трябва да бъдат университетите в България? Обществото се фиксира в големия брой университети у нас - 47. Как са възможни тези числа?

Румен Спасов:

Не бива да говорим, че университетите са много в България. По-добре повече университети, отколкото казарми.

Литературен вестник:

Така поставен изборът, разбира се, е ясен...

Румен Спасов:

Ние пак по старому сме критични към институциите, в които сме. Но колко са казармите в България и колко трябва да бъдат? Дали това не е същественият въпрос? Дали не е по-добре министерството на образованието и науката да бъде взискателно не към университетите, а към друг, по-широк обществен проблем? Например, към други, по-силови и недиалогични институции и министерства. Остатък от "лошата силовост" е и огромната нашенска непродуктивна бюрокрация.

Литературен вестник:

Един директен въпрос: Кога може и кога трябва да се закрие един университет?

Владимир Атанасов:

Засега ще закрием казармите... Но аз, разбира се, се отнасям с голяма сериозност към този въпрос. Например, Коста Рика не поддържа казарми, а поддържа само 6 университета. Но това не й пречи да бъде на второ място в Южна Америка по високо технологическо развитие. Днес имаме 80-90 хиляди военослужещи, а студенти - 250 или 260 хиляди. В този аспект България изпреварва очакванията към нея. Затова проблемът стои малко встрани от сблъсъка - казарма или университет. Макар че заплахата да станеш войник, често се превръща в стимул да станеш студент.

Михаил Неделчев:

Не обичам да се поставят въпроси за закриване на университети. Университетите са колективни персони и могат като такива просто да умрат. Както умират и градовете. Самата идея, че те са нещо, което може да бъде закрито или институционално признато, не ми харесва. Университетът би трябвало непрекъснато да се самосъздава и себедоказва. Това само по себе си стои извън процедурата по легализация и акредитация, които инак са неизбежни. Но това са сложни процеси, които не винаги са синхронни. Един университет може да изпревари своята акредитация, а друг - може отдавна да е напуснал високото равнище от времето, когато е бил акредитиран. Университетите си имат своя слава. На един му се носи славата, че в него дават лесно диплома, че едва ли не отиваш и си я купуваш. Има и такива университети в България. Тази слава е лоша слава за един бъдещ работодател. За други университети се знае, че дипломата от тях може да ти осигури добро професионално развитие. Вместо да занимаваме с това от 47 да станат например 25 университета, защо да не се поръча едно социологическо проучване за публичните образи на университетите в съответните региони и в страната като цяло. Какво се знае, какво се говори за тези университети? Нека университетите да бъдат обгледани като 47 публични личности, които да имат рейтинг и да се изучат в сравнителен план. Колко да бъдат университетите? Въпросът е и геополитически, и икономически. Едно средно бургаско семейство, което не може да си разреши пътувания до София, ще предпочете момичето му да работи в магазин или да учи в Бургаския свободен университет. В момента България е една разбита, фрагментаризирана територия. Този лош регионализъм се изразява в местната амбиция един град да си има университет, дори и заради това, че един студент по-лесно може да се издържа в собствения си град и същеврменно да не бъде изпуснат, да не стане чужд. Това са важни социално-психологически аспекти.

Румен Спасов:

За един студент е по-добре да бъде по-далече от семейството си. Никой не отрича, че София е по-близко място до други, по-привлекателни места и територии. Университетите ни са призвани и за това - да направят границите ни подвижни. Например, идват от Охрид в София да следват. Защо, например, в Русе да не ходят румънци или молдовци? Защо да няма три моста на Дунав, вместо да спорим къде да бъде вторият? Говоря за регионална културна и образователна политика.

Михаил Неделчев:

Това на езика на европейската интеграция се нарича "еврорегиони" - мембрани около границите, които носят характеристиките на едната и другата система и същевременно представляват себе си.

Румен Спасов:

В университета на Саарбрюкен около половината от студентите са французи, които всяка сутрин преминават границата, за да учат.

Михаил Неделчев:

По принцип студентите са пътуващи хора. Но за да бъдат пътуващи тук у нас, нашата страна трябва да бъде лесна за пътуване. В момента България не е такава страна. Казвам го със съжаление. В момента от Бургас, от Варна, от Русе пътуват много по-малко хора в сравнение отпреди 1989 г. Средният студент пътува по-рядко. Разбира се, студентът би трябвало да следва в друг, а не в своя роден, град. Например, в Упсала всяка година се събират випускниците на университета, които идват от различни краища на страната, наложили шапки, по които се отличават съответните региони. В България става точно обратното. Не студентите отиват в университета, а университетът отива при тях, в техните родни места. Затова са толкова много университетите у нас. Това е лошо свидетелство. Университетът се разтяга, филиализира се и изгражда свои павилиони, свои лавки из страната. Това е знак за една по-обща социална и икономическа криза.

Владимир Атанасов:

Съгласявам се с това. Защото броят на колежите и филиалите наистина произвежда това смущаващо число - 47. Но може да се погледне и от другата страна: навсякъде където в тази страна се сложи една университетска лавка, има и хора, които отиват да се запишат в нея. Точно това трябва да се използва. Да се създадат нови качества на университетското образование. Прибиране на лавките и разширяване на супермаркетите. Да повишим качеството на нашия академичен продукт и да излезем по-смело на европейския пазар. Ние можем тук да привличаме студенти отвън и да предлагаме високо равнище на университетско образование. Тази година има 440 нови македонски студенти, като общо в България са 2000. Когато развием регионалния образователен пазар, ще получим възможности да подобрим и пазара в страната. От това ще печелим - и финансов, и интелектуален национален капитал.

Румен Спасов:

Това е достойно за национална стратегия. На нея си струва да служат и митници, и армия, и всички. Това е шансът на страната ни, според мен. Това е шанс на всички "силови" в страната - да работят за културата и образованието.

Литературен вестник:

Думата "закриване" е лоша дума. Но няма ли по-спокойни думи и съответно действия, които биха могли да се предприемат?

Владимир Атанасов:

Изречението "Закрити са 15 университета" в един европейски доклад би звучало просто страшно за образа на България. Ние трябва да излезем на пазара на академичния интелект. Бихме могли да излезем там само чрез университетско плътно присъствие, а не чрез филиали и раздробяване на структури. Идеята за обединяване на висши училища е прекрасна, ако я поставим в контекста на началото на разговора - обединяване на езиците, на публичностите и на позитивните им ефекти. Не слепяване, а обединяване! Не зная дали нашият индивидуализъм няма да ни попречи да го осъществим, но защо да не опитаме да го направим.

Михаил Неделчев:

Очевидно идеята "един град - един университет" е силно разколебана. Знаем, че през 1968 г. във Франция беше най-големият университетски сблъсък в поляризациите на Сорбона, Нантен 4 и т.н., тоест алтернативите на различните университети. Знаем и за личната съдба на Пол Рикьор, застанал с кошче на главата в окото на тайфуна. Кризата, която преживяваме, има две страни. От една страна, има парцелиране и разбягване, а от друга, раждане на нови субекти и стратегии. Защо да се говори за филиали, а не за федериране и конфедериране на академични центрове. Тази идея означава обмен, съвместни програми, летни университети...

Владимир Атанасов:

Също и в европейски мащаб.

Михаил Неделчев:

Да, федерирането трябва да има и транснационален израз. В България обаче, ако художествената, музикалната и театралната академия, например, решат, че им е изгодно да формират една академия на изкуствата или федерация от академии, това трябва да бъде насърчено от държавата. Трябва да бъдат видимо представени и двете визии - и идеята за обособяване и различие, и идеята за диалог и федериране. Няколко пъти стана дума за нуждата от диалог. Но какво блокира диалога, например, в един провинциален университет? Той изгражда своя затворена йерархия и евентуалният диалог разколебава тази йерархия. Тоест съответният човек, който там е станал професор, започва да се чувства нестабилен на един дискусионен форум, на който неговата "професорскост" може силно да бъде проблематизирана и да се окаже, че той не може да стои стабилно отгоре върху пирамидата от свои доценти и асистенти. Затова той желае относителната затвореност на своя университет. Федерирането може да се изрази и така: аз завършвам бакалавърската си степен на едно място, но моят университет ме насочва да започна магистратурата си в София, например. Това е абсолютно нормална мобилност.

Владимир Атанасов:

За мен това е прекрасна идея. Това е напълно възможно да се случи през системата, която наричаме "студентски кредити". Чрез тях студентите могат да се "кредитират" и на друго място.

Литературен вестник:

А кой и как прави канона от "задължителни автори" в училище, в университетите, в кандидатстудентските кампании? Как става така, че Вапцаров специално се изучава навсякъде, а се неглижират Димитър Бояджиев, Вутимски...

Михаил Неделчев:

Аз съм убеден, че Вапцаров трябва задължително да се изучава. Първо, защото е голям поет. Второ, защото е комунистически поет. Той е най-добрият начин да се въведе темата за комунистическото минало и за литературата на онова време. Той е един от най-съществените проблеми на литературното ни образование. Вапцаров трябва да се изучава като комунистически поет.

Литературен вестник:

Но напоследък той не се изучава като комунистически поет, а като поет на някакви общочовешки проблеми. В последните години поезията му се редуцира, като има стремеж да се забравят точно идеологиите, пролетарските клишета и пр.

Владимир Атанасов:

Вапцаров е единственият автор (може би донякъде и Смирненски), за който в училищните програми са говори като за политически поет. Ние рядко говорим за това как политически стои Вазов, как стои Антон Страшимиров или членът на БРП (к) Смирненски, как стои Гео Милев, който има само заявление за членство. Вапцаров стои първо като добър поет. Но неговите поетически послания преминават през една разкодираща машина и започват да изявяват различните си значения. Тоест той позволява да бъде четен в различни кодове - да бъде и политически поет, но и да бъде тълкуван чрез други възможни кодове.

Как се определя българската класика? По няколко начина. Едно издателство ни казва кои са книгите на класиката като ги отпечатва. Става дума за начина на образованост, за образователната стратегия към текстовете и личностите, които формират духовната идентичност. Изкушенията на издателите да определят класиката се опират често върху онова, което се продава, и онова, което се харесва.

Михаил Неделчев:

Това е още един незавършен дебат. Дебатът между идеята за литературна история на произведенията и идеята за история с много имена. Продължавам да смятам, че българската литературна история е обозрима, че имената, които биха възникнали от миналото при един внимателен прочит, не са толкова много. Смятам, че начинът, по който се представя българската история, е лишен от пъстрота, включително и от пъстрота на имена, че имената трябва да са много повече. Никой няма да се измъчи много от това, че ще му поднесеш още и Вен Тин, например, като име от българската литература. Ако сревним колко имена учат гимназистите в Полша и гимназистите в България, ще се окаже, че тук се учат десет пъти по-малко имена. Нещо да му е ставало на полския гимназист? Нещо да му е объркано в съзнанието? Просто познава множество от персони, които са важни за полската история. Ако видим нашия орязан, строг списък, ще разберем, че той е обезлюдил българската литературна класика.

Днес ние не знаем дали има реален пазар за българската класика. Можем ли да издадем в 5-хиляден тираж Яворов или Дебелянов, но не в малки стихосбирчици, а в пълни издания?

Владимир Атанасов:

Литературната история се структурира около персоналности и около събития. Персоналностите са авторите. Събитията са текстовете, но те сякаш не могат да се разчетат като история, т.е. губи се панорамността. Можем ли днес да разчитаме на издатели като Генадиев, Чипев? Те са били едновременно и издатели, и книжовници. Има една амбициозна програма за издаване на българска класика. Виждам, че няколко издателства се опитват да я изпълняват. Някои вече издават и нова българска класика. Това разширява хоризонта и ни въвежда в нов и деликатен момент: колко класична е новата класика? Има идея във всяка училищна библиотека да стигнат книгите на българската класика. Искаме там да ги има новоиздадените томове от всеки класик. Вече започва осъществяването на тази идея, която тук споделям за първи път. Ще захраним тези библиотеки.

Михаил Неделчев:

Предлагам да прекъснем разговора сега и да си обещаем след месец или два да го продължим от мястото, където спираме. Нека "Литературен вестник" ни събере отново. Очевидно тепърва има какво да дискутираме.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник