Брой 43

Литературен вестник

19-31.12.2001
Год. 11

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

АКЦИИ

Проектът "Писане от натура"

 

Проектът

Последният дял в книгата ми "Истински истории" (2000) под название "Истории на погледа" представя метода "писане от натура". Въвеждащите думи към този дял само щрихират намерението: "Идеята писане от натура дължа на поета и приятеля Петър Чухов. Това е да наблюдаваш гледките и моделите ("без да мърдат"), за да ги запишеш на листа, поставен върху статив. Без палитра, а с писалка в ръка. Това е да следваш релефа на природата и нещата с думи. Това е погледът да се разхожда и да разказва историите на своето виждане. Това е погледът да пренася върху листа възникващия в своето скиталчество език. Стихове към един бъдещ поетически пленер Писане от натура."

Проектът "Писане от натура" ползва съвсем буквално изключително разпространения опит на рисуването от натура, практикувано от почти всички художници и превърнато в задължителен метод в художествените гимназии и академии. Но вместо платно, палитра и четка, в практиката на писането инструментите стават лист, писалка, думи.

Външните характеристики на метода включват: общо пространство, в което се разполагат пишещите субекти; обща задача, според която пишат (описват) конкретен обект, попаднали в границата на една и съща (относително обща) гледка; общо време, в което осъществяват писането (описанието). Предварителни условия са доброволното съгласие за задължителност на акта на писането, ограничеността на този акт във времето (30 минути или 1 час), дисциплинираност на заниманието и необходимост от кратка и интензивна концентрация.

Този метод се основава на съчетанието на атрактивна колективна форма за създаване на изкуство и на дискретен изследователски подход. Акцията на писането невидимо бива аналитично продължена от изпитването на границите между изкуствата, между натурата, реалността и знаците. Изпробва се ситуацията "гледна точка" в практиката на писмото. Протичат силни процеси на обмен: как конкретният почерк влияе и променя гледката и как гледката променя почерка? Реалността се умножава в няколко еднакво назовани пейзажи, като прави текстовете "реални", но и пейзажите отместват реалността, увеличават възможностите за различното й ново гледане.

Както никога за една и съща гледка няма да се получат два или повече еднакви пейзажа, рисувани от двама или повече художници, така никога не биха се написали две и повече еднакви стихотворения от толкова поети за същата гледка. Гледа се едно и също, но се вижда и се записва винаги нещо различно. Вероятно дори в разстояние само на два дни един и същ автор би написал (описал) една и съща гледка по два доста различни начина. Кой тогава пише истината? Кой показва върху листа точната действителност на гледката? Възможна ли е достоверната картина на споделената в общо време и общо пространство наблюдавана реалност?

Писането от натура усилва тези въпроси и предлага варианти от отговори: Гледката е една и съща, но преживяването й от всеки пишещ субект винаги е различно. Гледката е една и съща, но паметта за нея и за други гледки на всеки, който я описва, е винаги друга, несъвпадаща с останалите. Гледката е една и съща, но описателно-повествователните техники на отделните пишещи субекти са различни.

Жанровете на писането от натура са предимно пейзажи, портрети и други видове описания на действителността. Това са, казано изобщо, гледки, ситуации, относително статични, т.е. пространствено усвоими в цялост. Но в писането и в текста те се задвижват, разтеглят се и се променят, защото тъкмо писането (за разлика от рисуването) е изкуство на времето. Ако картината е пространствен феномен, който може да бъде усвоен в цялост, в едновременност от сетивата, от погледа, то лирическият текст, колкото и кратък да е той, се разполага във времето на своето четене - той протича, забавя се в преноса на реалността върху листа, която не е постижима наведнъж. За да се обходи гледката в едно стихотворение, трябва време, в което неизбежно действителността се променя, при това много повече, отколкото в рисуването.

Чрез проекта "Писане от натура" се прави опит да проговорят междувековните интуииции за ново връщане към реалността в литературата. Реалността като един от елементите на изкуството.

 

Пленерът в Созопол

В рамките на фестивала "Дионисия ’2001" в Созопол, организиран от Нов български университет, по покана на Депатармент "Нова българистика" стана възможно да се осъществи първият поетически пленер "Писане от натура". Анонсът на акцията известяваше: "Писане от натура. Поетите от ДНБ ще напишат в акваторията на Созопол пред публика свои експромтни стихотворения. Защо само художниците да имат привилегията да творят под открито небе, да събират възхитени и завистливи погледи със способността си да възпроизвеждат на хартия пейзажа пред себе си, това наоколо? За пръв път ще се опитат да го направят поети - също върху триножници, със същата страст и вдъхновение, но и с малко самоирония от вторичността на жеста."

На 14 септември 2001 г. от 10, 00 ч. на носа на Стария град в Созопол поетите Петър Чухов, Пламен Антов, Димитър Димитров и Пламен Дойнов започнаха - без триножници, но с всевъзможни подложки и подпорки - колена, циментови плочи, твърди папки и малки раници, върху които полагаха листове и рисуваха/пишеха. Задачата беше от пет еднакви гледки в различни точки на Созопол всеки да напише пет различни поетически пейзажа. Всички носят едни и същи заглавия: "Носът на полуострова", "Пейзаж със смокиня", "Къща на ул. "Анаксимандър" и ул. "Н.Й. Вапцаров", "Остров Св. Иван" и "Кеят". Фотографката запечата всяка гледка, за да могат бъдещите читатели да сравняват достоверността на всеки лирически почерк. В разстояние на три часа бяха обходени и петте случайно подбрани места. За всеки пейзаж поетите имаха до 30 минути време.

Стихотворенията-пейзажи бяха представени за пръв път още същата вечер в Археологическия музей на Созопол.

 

Пламен Дойнов

стиховете...

Поетически пленер "Писане от натура"

Созопол, 14.09.2001 г.

 

Петър Чухов

Четиримата автори по време на пленераПейзаж. Созопол. Носът на полуострова

Износени скали.
Недоносени облаци.

Светлокожо аристократично небе
над локва от синя кръв.

Хоризонтът - кардиограма
на мъртво вълнение.

Созопол. Пейзаж със смокиня

Леко измачкан син чаршаф
върху леглото на Афродита.
Каменната възглавница -
с топли вдлъбнатинки.

Чайки - стрелите на Ерос.

Останалото е скрито
зад смокиновите листа.

Пейзаж. Созопол. Къща на ул. "Анаксимандър" и ул. "Н.Й. Вапцаров"

Помургавяла от слънцето,
скрила метафори в себе си -
къщичка не на кокоши крака,
а на крилете на желанието.

Пейзаж. Созопол. Остров Св. Иван

Роден от вечния флирт
между цветовете и формите
сред непорочната синева.

Над земята-евангелие
фарът е минаре
за нощни молитви.

Пейзаж. Созопол. Кеят

Слънцето се отразява
в бялата риза на кораба,
сънен като сутеньор.

Под угасналите фенери
лодките кротко чакат
някой случаен клиент.

 

Пламен Антов

Пейзаж. Созопол. Носът на полуострова

Оттук скалите тръгват към морето,
потъвайки, забравяйки
града зад себе си...

И аз - най-случайната частица
от него - напразно искам в този миг
със синята си химикалка
тук да ги задържа.

Созопол. Пейзаж със смокиня

През продраната завеса на листата
градът играе своя делничен сюжет
отвъд.

А ние - зрителите
- своя -
отсам.

И ние сме частица
от неговата гледка,
тъй както той от нашата.

Гледката и гледащите я - непроницаеми
един за друг.

Созопол, къща на ул. "Анаксимандър" и ул. "Н. Й. Вапцаров"Пейзаж. Созопол. Къща на ул. "Анаксимандър" и ул. "Н.Й. Вапцаров"

Изплувала подобно Афродита
от морето, оттръскала
водата от косите си,
улицата бавно се изкачва
към моя лист
и спира там.

А къщата
с нозе от камък,
загърбила решително морето,
отказва някак си да я последва.

Пейзаж. Созопол. Остров Св. Иван

Скали като жени. Пера от гларус
в косите им. Те спят върху водата,
измисляйки мъже, които
ги измислят.

Така небето и морето
- синьото и синьото -
- над тях, под тях -
взаимно се измислят.

Останалото е излишно.

Пейзаж. Созопол. Кеят

Почиват лодките и помнят.

Забравила,
огромната вода мълчи под тях

и в тях.

 

Димитър Димитров

Пейзаж. Созопол. Носът на полуострова

Увяхващо море.
Пет мъртви мечки,
избягали от Странджа
изписват суша или край
с телата си.
Ютията на есента
изглажда педантично хоризонта.
Брегът пресипва от копнеж
очите си тревясали да плисне
и птица тръгва по небето пеш
преди сред тишината да увисне.


Созопол. Пейзаж със смокиня

Хотелчета със сенки под очите,
къщите с гримирани клепачи,
смокинята дочува днес кълвачи
вторачена във пристъпа на дните.

Морето, засадено със небе
на бабите в очите изкласява
и синьото със цвят на дъждове,
превзема ги и в костите остава.


Пейзаж. Созопол. Къща на ул. "Анаксимандър" и ул. "Н.Й. Вапцаров"

Къщата със некролог -
беззвучен писък сред пейзажа.
В курорта също трябва Бог
идва ми на глас да кажа.

Ухаят четири посоки -
четирилистна детелина,
но скрит от ветрове дълбоки
в нелепата ще си замина.


Пейзаж. Созопол. Остров Св. Иван

Петно на ярко синя риза,
бактерия в стерилния пейзаж,
с озона във кръвта ми влиза,
дете крещи: "На слънцето гараж!"


Пейзаж. Созопол. Кеят

Трибагреникът - петолиние.
Вятърът дописва ноти -
една патриотична химия
сред несбъднати животи.
Рекламно-белозъба яхта
пред мен вулгарничко ми кима,
но днеска аз не съм на вахта,
защото във ръцете - зима.
Сто тона скрап, сто тона скръб,
сред всичко тук и аз вехтея,
заекваща вълна крещи
като съсипана идея.

 

Пламен Дойнов

Пейзаж. Созопол. Носът на полуострова

Тук морето е излязло от коритото -
нито гънка сред косите сини, нито гребени,
нито сянка от бодлеров албатрос.
Като кораб, непосмял да тръгне във
Откритото
е този нос.
Като кит, поискал да умре между града
и себе си.
Като сурнал се от снощи любопитен мъж.
- На какво ухае бавното море? - го питам.
Чувам само мъртвото вълнение между
безкрая и очите ми.

Созопол. Пейзаж със смокиня

Ленивият, протяжен дълъг смок на
упоения септември
люлее бухналите плодове на наедрялата
смокиня.
Какво дискретно бащинство - добро и
уморено.
Каква смълчана свобода сред пазвата
на залива приспивен...

Досещам се за къщите и хората от онзи
бряг отсреща -
Молете се! -
като езичета на тънки свещи
под слънцето бащи люлеят синовете си.


Пейзаж. Созопол. Къща на ул. "Анаксимандър" и ул. "Н.Й. Вапцаров"

Зная, къщата ще тръгне, зная,
там надолу - в уличката към морето,
там надолу, някъде към края
в гърлото на деветнайсти-двайсти век,
додето
върху керемидите й гларус звънне -
баба ще се вдетини и внучка ще се сгърби,
там към края къщицата ще потъне
и от сгушената паст на глуха мида
млад, нечуван дядов глас ще викне
целият във бяло:
- Ида! Ида!
И ще почне да умира отначало.

Пейзаж. Созопол. Остров Св. Иван

Този остров от днес е моята утрешна памет.
Този остров от вчера е моето еко.
Моето еко - Свети Иван -
в името на отца и с името на баща ми.
Този остров - протрит, изтърбушен диван
в соления дом на спасения град.
Този остров - спаружен дроб, кратък ад.

Искам да чуя Свети Иван как диша!
Искам да видя как змия ореола му вие!
Искам да хвана змията за будното рогче и да допиша
как се припича тялото и как се възнася
душата на тоя светия!

Пейзаж. Созопол. Кеят

Крайцерите са отново тук,
но Аврора никъде я няма.
Слънцето се движи по часовник
към зенит от ранен махмурлук.
И пред погледа разцъфва драма:
лодките, завърнати от път,
тук - без път - са сякаш без любовник
и оглеждат бялата си плът,
и поклащат рамене студени -
себе си подмалили сирени,
ах, от себе си до смърт пленени
и до смърт останали без път.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник