Брой 3

Литературен вестник

23-29.01.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

ХЕК

Вергил Немчев

 

Горещината на юлския ден беше поотвърнала, но потта продължаваше да извира от порите и да облива телата. Малкият парк оживяваше с първия хладен полъх на вечерта. На една желязна тенис-маса, в удължената сянка на кестените, седяха петима души. Остриган до кожа млад мъж със зелен потник и спортни гащета допи с отвращение топлия остатък от кафявата бутилка, избърса уста с опакото на ръката си и обяви:

- Отивам за бира. Някакви поръчки?

- Една бира. - Изрусен здравеняк с бяла тениска и широки панталони с кант му подаде празна бутилка и смачкана банкнота от 1 лев.

- Една бира.

Гологлавият хвана следващата бутилка, остави я на масата и пое в шепа монетите от ръката на пълничко, загоряло момиче с лунички и рижа плитка.

- Две бири. - Третият младеж се изправи и започна да рови из джобовете на бермудите си, изръсвайки няколко стотинки на земята. Една монета се затърколи, отдалечавайки се към края на сянката, момчето направи широка крачка и я настъпи. Гологлавият събра петте бутилки в избелял сак и се отдалечи към булеварда, крачейки бавно по алеята. Третият младеж седна отново на масата, обърна жълтата бейзболна шапка с козирката назад, наведе се настрани, навирайки лице в това на момичето до него, и я целуна.

- Ако взема наградата за есе във вторник, хващаме първия влак за морето. Нали, бейби?

Момичето се усмихна, притваряйки клепачи над бистрия блясък на кафявите си очи:

- А ако не ти я дадат?

- Ако не ми я дадат, си оставаме тука като другите нещастници.

- Който иска да остава. Точно на двайсти сгъвам спалния чувал, пълня раницата и се качвам на Синаница - каза изрусеният. - На останалите пожелавам приятни дни в ада.

- Защо пък точно на двайсти? - полюбопитства момичето с луничките.

- Защото тогава ми почва отпуската, защо. Иначе вече да съм там.

- И какво? Готино ли е на това, как го каза?

- Синаница.

- Да, де. То къде е?

- В Пирин. Що не се навиете всички да ходим заедно? Опъваме палатката, ракията се студи, палим огън. През деня - преходчета, вечерта - иху-аху. Няма да съжалявате. А?

- По колко пари трябват на човек? - попита този с шапката.

- Ми колко - за път и за храна. И за пиене, естествено.

- Абе на морето си е най-добре - обади се чернокосата.

Изрусеният се замисли за миг, после каза:

- Къде мислите да отидете, ако вземеш наградата? Тя колко е тая награда, а бе, гений?

- Петстотин - отвърна оня с шапката.

- Не е зле - заключи изрусеният.

- Абе аз май съм навита да пробвам на планина - намеси се момичето с луничките. - Досега не съм ходила.

Гологлавият се появи и постави с дрънчене сака на масата. После отвори бутилките с ключодържателя си и ги подреди като войници.

- Не е много студена - забеляза изрусеният.

- Най-студената, която имаха.

Изрусеният изсумтя и сложи бутилката до себе си.

- Слушай бе, говорехме си кой къде иска да се разкара. Ти имаш ли някакви планове?

Гологлавият беше надигнал бирата и адамовата му ябълка подскачаше като механизъм. Накрая свали бирата, уригна се леко и погледна с насълзени очи:

- Ебах ли му майката? Ако брат ми се върне от Испания с някакви кинти, може и да разцъкам до морето. Иначе няма мърдане. Скъсан съм отвсякъде.

- Навити ли сте да направим един хек, а?

- Много е жега още. Ще се скапем.

- Няма бе, вижте, че подухва.

Един по един петимата се изправиха и образуваха кръг. Изрусеният ритна малката топка, която описа кратка парабола и падна пред замахналия, загорял крак на момичето с луничките. То се наведе, взе топката и я подритна към чернокосата, която я изстреля силно и младежът с шапката с усилие я прати обратно в кръга, където изрусеният я пое с коляно и с точен и плавен пас я отпрати към гологлавия, който със заден къч я пусна към момичето с луничките.

- Хек!

- Мълчи бе, играй!

Топката продължи да подскача от крак на крак, от крак на гърди, на глава и отново на крак. Петимата мълчаха, чуваше се единствено цъкащият звук на топката: по-остър от припрените удари, дълбок и спокоен от сигурните. Топката се завърташе, размесвайки разноцветните ивици в окото, но със следващия шут се успокояваше и в най-горната точка на параболата сякаш застиваше за миг във въздуха. Накрая тупна мълчаливо в средата на кръга.

- Еее!

- Супер беше това разиграване!

Играта се поднови след кратката пауза за по глътка бира.

- Добре!

- Ти си!

Топката продължаваше да лети над главите на петимата, между крака, хълбоци и рамене, покрай лакти, отскачаше от пети и колене, докато застинеше неподвижна върху асфалта.

- Не бе, не така!

- Дръж!

- Аз!

Плетената топка се носеше върху погледите, накланяше телата по пътя си, хвърляше ги в разни посоки и отново ги изправяше. След час петимата, плувнали в пот, насядаха върху масата, допивайки топлата бира. Изрусеният стана и събра бутилките:

- Май е мой ред да ходя. Кихайте.

Останалите заизваждаха стотинки и левчета, онзи мина и ги събра поотделно от всеки.

- Има ли свит? Ако искате, да пафнем.

- Айде изчакайте ме да се върна, а?

- Да бе, нека донесе бирата.

Слънцето потъваше в края на парка, ветрецът се беше усилил и дърветата облекчено поемаха въздух. По алеята се приближиха трима младежи с бели ризи и черни панталони, с ранички на гърбовете си. И тримата бяха пълнички и руси, и едновременно погледнаха към тях, докато ги отминаваха. Седящите ги проследиха мълчаливо с поглед.

- Какви ли са тия? Всяка вечер минават оттука. Да не са от сектантите?

- Не бе, от колежа са.

- Виждат ми се бая задръстени.

- Задръстени с кинти. След десетина години точно те ще ни гърбят.

- Абе да го духат.

В този момент се появи изрусеният, свали сака и го стовари на масата. Гологлавият стана с ключодържателя и започна да отваря бирите.

- Ледени.

- Почти.

- Стига си мрънкал, аре наздраве!

- Наздраве.

Петимата надигнаха бутилките. Момичето с луничките извади от раницата си табакера, облиза цигара, запали я и подаде на изрусения.

- Парите са корен на злото.

- Особено като ги нямаш.

- Все едно дали ги нямаш. По-добре да ги нямаш.

- Да, бе! Ти ми дай триста хиляди и глей колко съм зъл.

- Така си мислиш от безхаберие.

- Да, ама ако можехме да цъкаме хек на плажа между палмите, а?

- И яхтата да ни чака на сто метра, нали? Тия са ясни.

- Ами ако стане убийство?

- Защо пък убийство?

- А защо не? Богатите са алчни копелета, всеки, като забогатее, става мръсник. Такъв си им е стилът.

- Айде бе!

- Освен това сега какво ни е? Хекваме и си поркаме биричка. Нямаш нищо - нямаш проблем. Притежанието е враг на свободата.

- Освен да притежаваш хек.

- Да притежаваш хек е като да притежаваш крак.

- Или протеза.

- Е, за тебе може да е като протеза.

- Не бе, в преносния смисъл.

- Най-важното в хека е да си вярваш. Понеже няма правила. И няма мислене.

- Вервайте ми!

- Вервай си!

- Ми тва е царска игра.

- Царят е крал.

- Искаш да кажеш, че е кралска игра?

- Не, искам да кажа, че царят е крал.

- Ама какво е крал?

- Каквото си иска, какво.

- Нали затва е цар.

- Нали е крал?

- Да, защото е крал.

- И аз да бях крал, и аз щях да съм цар.

- Ха-ха-ха-ха.

- Ние сме царете на хека.

- Аре да хекнем.

- Аре!

Петимата бавно се изправиха, наредиха се в кръг, изрусеният пусна топката и тя кацна на крака му. Той я подхвърли и я ритна към момичето с луничките. То я спря с корем и я чукна към оня с шапката, който я посрещна с коляно, но тя се завъртя и падна до него.

- Малко ентусиазъм! - подвикна гологлавият, пое хека с глава и го запрати към чернокосата.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник