Брой 4

Литературен вестник

30.01.-5.02.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

НА ФОКУС

Прочити и проблематизации.

Балкански измерения на образите на своето и другото

 

Случи се така, че практически едновременно до мен достигнаха две книги, посветени на изключително важни, струва ми се, не само според мен проблеми. При това и двете идват от Гърция. От друга страна, отдавна не ми се беше налагало да чета паралелно две толкова различни, по своята визия за света, книги. Освен всичко друго това съвпадение решително подрива популярните национални стереотипи - за гърците, за българите, за китайците. Очевидно всяка нация, а и всяка национална академична общност, представлява възел от разнообразни, често взаимоизключващи се тенденции. Не е необходимо да излизаме от България, за да достигнем до подобен извод.

Първата книга е сборникът "Образът на "Другия"/съседа в учебниците на балканските страни", съставен и редактиран от Панос Ксохелис и Фотини Толуди. Трябва да призная, че формално той не е чисто гръцки - финансиран е от няколко международни организации и включва участници от всички балкански страни и Германия. Но замисълът, осъществяването му, а до голяма степен и методологията му са дело на съставителите и на ръководения от П. Ксохелис Център за учебници и междукултурни изследвания към университета "Аристотел" в Солун. В последните десетилетия подобни институции и проекти станаха актуални из цяла Европа, но Солунският център има амбицията да бъде основен за Балканите. Спомням си и за няколко подобни начинания и в България, сред които най-далеч достигна като че ли един сборник, посветен на учебниците по история, който до голяма степен остана изолиран и не успя да породи разгърнат дебат.

Необходимостта от добронамереност и сътрудничество между съседните народи не подлежи на съмнение и тя по правило задължително бива декларирана от държавници, политици и всевъзможни лица и институции, смятащи, че имат правото да говорят от името на нацията. Същевременно Балканите, а и не само те, са претоварени от негативни стереотипи за съседите. Един от основните канали за създаването и поддържането на тези негативни стереотипи е училището. Съставителите и участниците в сборника тръгват от очевидното или поне забелязващото се с просто (но непредубедено) око, неадекватно на днешния (дали само на днешния?) ден отношение към другия в учебниците. Стратегията им предвижда на първо място проблематизиране на доминиращите представи за другия, а избраният и пространно обяснен метод е т. н. content analysis, изразяващ се, грубо казано, в извеждане на набор от ключови понятия и изследване на честотата и начина, по които те се използват. В случая става дума за образите на съседните народи и тяхното присъствие в учебниците.

Първите две изследвания в сборника, дело на внушителна група гръцки изследователи (П. Ксохелис, А. Капсалис, А. Измирлиаду, Д. Лукиду, К. Бонедис, С. Хадзисавидес и А. Андреу) представят общата картина. Най-много отпратки към съседните народи се съдържат в учебниците от Македония, следвани от гръцките и българските, а най-често отпратките се отнасят за турците. Почти половината от отпратките са неутрални, но значителна част (42.7 %) носят негативен оттенък. Наблюденията, специално върху българските учебници, показват по-голям интерес към гърците и турците, като сравнението с тях спомага за изграждането на собствения позитивен образ. Критичността на изследователите не намалява, когато се стига до гръцките учебници, в които се открива богата гама стереотипи и предразсъдъци към съседните народи и строго следване на завоите в официалната държавна политика. Едва ли е изненада, че турците и българите събират повечето негативни оценки в македонските учебници по роден език, докато турските споменават преди всичко гърците.

Учебниците по история закономерно проявяват по-голям интерес към съседите, което значително усложнява цялостната картина. Тук може да се забележи и една лесно обяснима слабост на изследванията, правени "отвън" - те са склонни да опростяват разглежданите явления и да генерализират наблюденията си върху конкретни текстове. Оказва се, че от Солун трудно се забелязват различните гледни точки, противоречията и дискусиите в българската историография, които намират своето отражение и в учебниците. Същото вероятно важи и за другите балкански страни, но българският случай действително е по-особен, тъй като в последните години броят на официално утвърдените учебници е най-значителен именно у нас. При това зад многообразието от учебници стои реално многообразие на визиите за българска история, което сборникът "Образът на "Другия"/съседа..." не забелязва; може да се разсъждава и дали разглежданите помагала са действително най-представителните, а и най-популярните у нас.

Изследователите подчертават идеологическия характер на обучението по история и надзора, който държавата упражнява върху него. Това им дава основание да виждат в изгражданите от учебниците образи на своето и на другото резултат от съзнателно следвана линия. Те са убедени, че етноцентризмът в обучението по история трябва да се редуцира и виждат известни, но недостатъчни, промени в тази посока. Обнадеждаващите подобрения се изразяват в преобладаващо неутралния тон на споменаванията и сравнително малкия дял (22.8 %) на негативните. От друга страна, все още доминира информацията за войни и външна политика, учебниците са по-пестеливи на сведения, когато става дума за вътрешна политика и направо скъперници, когато достигнат до култура и характеризиране на съседните народи. Изследването констатира, че българските учебници се интересуват най-много от турците и гърците и въобще не споменават македонците. Жестокостите и насилственото ислямизиране е характерна черта в образите на турците, които се откриват и в други балкански учебници; практически отсъстват сведения за културен обмен и за прояви на мирно съжителство. Гръцките учебници добавят сходни негативни оценки по отношение на събития от по-ново време. Внимание заслужава и неприятният образ на българите в гръцките учебници. Нещо подобно се забелязва и в македонските, където единствено българите имат повече негативни, отколкото неутрални характеристики. За турските учебници основният враг са гърците, българите и в по-малка степен - сърбите. Забелязва се и интересна поляризация в отношението към гърците - древните гърци са представени в доста положителна светлина, негативите обират техните наследници от по-ново време.

Двете пространни колективни студии в сборника са последвани от две други крайно интересни встъпителни статии, посветени на относително по-частни проблеми. В първата София Вури разглежда проблема за античността като извор на сведения за националната история. Анализът е поставен в контекста на посткомунизма, преосмислянето на марксизма и откриването на нова идеология в лицето на национализма. Наблюденията са съсредоточени върху български, албански и македонски учебници и проблематизира представянето на траките, илирите и древните македонци в тях. Изводите са основателни, а привежданите примери - интересни и убедителни. Очевидно е обаче, че въпросът има и по-широки измерения, които едва ли са свързани само с посткомунистическата ситуация на Балканите и в Източна Европа. Сходни операции за набавяне на легитимност се наблюдават и в турската историография и те са анализирани на други места в сборника.

Големият въпрос обаче е проблематизирането на гръцката история, на нейното единство от Критско-Микенската цивилизация до наши дни. На подобен жест в сборника се решава Константинос Ангелопулос, който майсторски проблематизира доминиращите представи, които оформят гръцката национална идентичност. Освен всичко друго, от неговите наблюдения разбираме колко сходни са негативните образи, които гърци и българи си разменят. На динамиката на негативните образи на турци и българи в гръцки контекст е посветено и аналитичното изследване на Лорис Кулапис. Приведените от изследователите примери могат да доведат до неочаквани изводи. Парадоксално е, но понякога едни и същи исторически епизоди или митологеми се използват за извличане на противоположни националистически внушения. Оказва се, че и българи, и гърци охотно се връщат както към историята с Крум и черепа на Никифор, така и към Василий Българоубиец и ослепените Самуилови воини. Очевидно национализмът се нуждае както от бляскави победи, така и от травмите на жестоките поражения.

Последната статия от встъпителния блок е посветена на експлицитните и имплицитни послания в европейските учебници по история. Нейният автор, Янец Юстин (Janez Justin) от Словения, по блестящ начин проблематизира неутралните сведения за другия и съумява да открие зад "политически коректните" твърдения старите стереотипи, националистически идеи, изкривени картини на реалността и прояви на нетолерантност. Наблюденията са насочени на първо място към техниките за преодоляване на наложената политическа коректност, а не толкова на сравнения между различните балкански учебници. Предложената методология, комбинираща идеи от антропологията, психологията и лингвистиката, заслужава специално внимание, което тук не може да й бъде отделено. Но дори и тя да не бъде възприета в нейните детайли, запознаването с подобни текстове е изключително полезно. Това демонстрира и проблематизирането на въпроса за "подобряването" на образа на другите в гръцките учебници по история, предложено от Ефталия Константиниду. Към по-общ проблем се насочва и Фалк Пингел (Германия), който обсъжда възможностите за въвеждане на общоевропейски акценти в преподаването на история и усилията на европейските институции в тази посока.

Значителна част от останалите статии в сборника са посветени на образа на другия в учебниците на отделни балкански страни. Някои от авторите се задоволяват с представяне на тематичните ядра в програмата и не правят опити за проблематизиране на идеите, които стоят зад тях. Най-общо казано, от подобна изходна позиция тръгват учени от Хърватска, Македония, Албания и Румъния, когато представят учебниците в своите страни. В други изследвания авторите успяват да надхвърлят чисто информационното изложение. Зоран Аврамович прави интересен паралел между сръбски и хърватски учебници и стига до извода, че сръбските се отнасят много по-толерантно към хърватите. По-(само)критично настроена е Дубравка Стоянович, която анализира механизми за изграждане на идентичността на сърбите чрез противопоставянето им на другите било като народ мъченик, било като избран народ. Кратката статия на Кай Лизенгард, изследовател от ЮНЕСКО, рисува една нерадостна картина на учебниците в Босна и Херцеговина, които настойчиво разграничават и противопоставят различните етнически и религиозни общности. Анализът на хърватските учебници, предложен от Дамир Агичич, е практически единственият, който не само експлицира механизмите на държавен надзор, но и разкрива наличието на опозиционно настроени тенденции в историографията и трудния им път до училищата. За българския читател е особено интересна кариерата на основния автор на хърватски учебници по история - започнал непосредствено след Втората световна война като ортодоксален сталинист, той не изпуска доминиращата позиция и последователно следва официалната линия и до днес, когато национализмът се радва на нов разцвет.

Специално внимание заслужава открояващата се статия на българската изследователка Снежана Димитрова, посветена на образите на другия и на Европа в българските учебници след 1917 г. Акцентът пада върху Великите сили и опозициите Санстефански - Берлински договор и Изток - Запад. Анализът показва, че всички те са динамични категории, митологеми, които могат да пораждат различни прочити, а и да променят географските си очертания. Внимателно са проблематизирани идеите на Никола Станев, които доминират в предвоенния период и са върнати в обръщение в началото на 90-те години. Убеден съм, че наблюденията върху динамиката на българските учебници от комунистическата и посткомунистическата епоха представляват интерес и за изследователите на периода в другите балкански и източноевропейски страни.

Предварително е ясно, че Турция като естествен наследник на Османската империя гради представата за себе си и образите на другите по по-различен начин от християнските балкански народи. Затова и двете статии от турски автори пораждат по-особени очаквания. Мустафа Чикар предлага интересен прочит на турски учебници и други текстове, които налагат представата за турската нация и (липсата) на малцинства в нея. Особено плодотворна ми се струва идеята, предложена от автора и от други турски историци, за напрежението и фрустрацията, които възникват между митовете за славното минало и сивото съвремие. По-открито проблематизира турските представи Салих Йозбаран. Той констатира по-слаб интерес съм другия не само в учебниците, но и в историографията като цяло, акцентуване върху хармоничното съществуване на етническите общности в Османската империя и страх от другия. И в двете статии са маркирани доминиращите идеи за древността на турската нация, които са крайно любопитни и слабо познати извън тесния кръг на специалистите.

Статията на Александра Йоаниду, с която завършва сборникът, носи провокативното заглавие "Литературата срещу национализма в учебниците..." Авторката разглежда три произведения на гръцки писатели (Дидо Сотириу, Георгос Йоану и Реа Галанаки), в които героите турци не се покриват с традиционния образ на врага и предлага една теза, която не е чужда и на мнозина български автори - литературата е по-малко националистическа от учебниците, толерантността, интересът и уважението към другия някак по условие са й присъщи, дори когато засяга болезнени теми, каквато в случая е прогонването на гърците от Мала Азия през 20-те години на ХХ в. Йоаниду с основание допуска, че подобни творби могат да се открият и в другите балкански литератури и вижда в тяхното разглеждане в училище средство за преодоляване на национализма. Примерът с Й. Йовков задължително изплува в съзнанието на българския читател, към него могат да се прибавят и други. И все пак, толкова невинна ли е литературата, колкото твърди традиционният хуманизъм. При всички случаи литературата, включително и високите хуманистични образци на канона (който обаче включва и други текстове), едва ли трябва да се разглежда като някаква строго охранявана територия, която не подлежи на проблематизиращи прочити. Защото вярно е и обратното твърдение - литературата, включително и високите образци на националната класика, съзнателно и успешно гради големия националистически разказ, в който на Врага е отредена важна роля.

* * *

Монографията на гръцкия българист Константинос Нихоритис "Света гора - Атон и българското новомъченичество" е посветена на проблематика и канонични текстове, чието проблематизиране традицията разглежда като, меко казано, нежелано. Думата "традиция" в случая е употребена единствено по липса на нещо по-подходящо и представлява опит за политически коректно назоваване на официалната историография и литературна история, националистическия и теологическия дискурс, митовете на масовото съзнание и клишетата на така наречената публицистика. Избраната стратегия не допуска възможност за каквото и да е проблематизиране на статуквото и не само повтаря, но и в някаква степен се стреми да доразгърне и преутвърди образа на другия като враг. Става дума, разбира се, за исляма, но редом с него и за "всякакъв вид чужди религиозни влияния (юдейски, индуистки, мюсюлмански и др.)" (с. 14). Очакванията за разкриване на греховете на индуистите на Балканите през разглеждания период ("турското робство") обаче остават незадоволени. Не са пощадени и католиците и протестантите, но един друг противник всъщност е особено опасен - "антицърковните убеждения и скептицизма, присъщи на Ренесанса и по-специално на рационалистическото Просвещение" (с. 16). След М. Хоркхаймер и Т. Адорно, след М. Фуко и други автори критиките към клетото Просвещение трудно могат да изненадат някого, в случая обаче е намерен аргумент, наистина неочакван за началото на ХХI в.

На заплашителния Друг са противопоставени новомъчениците от Света гора, които успяват да укрепят вярата, което някак си ще рече "народността" на балканските християни. Конфликти на верска основа между православни очевидно са немислими, въпреки че те могат да се открият и в чисто гръцки контекст, а в българската история от средата на ХIХ в. те доминират, друг е въпросът, че очевидно и тяхното преосмисляне е наложително. Несъществен или неизвестен за автора остава конфликтът между съборността (универсализма) на църквата и партикуларизма на възникващите през ХVIII и ХIХ век национализми.

К. Нихоритис изчерпателно и пространно разглежда и типологизира своя строго очертан обект, без да излиза от географските му граници. Така остава неизяснена връзката с подобни текстове извън Атон (например от Софийската книжовна школа), с по-стари или по-нови текстове от други места и т. н. Авторът предлага и своя типология на явлението, която може да породи не само въпроси, но и неочаквани алюзии със знаменитата класификация на животните, вероятно мистифицирана от Х. Л. Борхес, с която започва "Думите и нещата" на М. Фуко. Поне такава бе моята реакция, когато прочетох за групата, която обхваща "малък брой атонски новомъченици, но затова пък делото им е повече от велико" (с. 61).

Авторът не се затруднява с особена аргументация на своите тези. Сред многобройните повторения в текста се откроява изречението "Веднага след неговата смърт според мен са възникнали богослужебните текстове за честването (паметта) на мъченика." То е казано за Игнатий Старозагорски (с.95), Онуфрий Габровски (с. 123), Прокопий Варненски (с. 157), Дамаскин Габровски (с. 170), като никъде не се пояснява на какво всъщност се гради интуицията на автора. Аргументацията за възникването на другите текстове не е по-пространна.

Един фрагмент от труда на Нихоритис обаче действително заслужава специално внимание - "Иверският скит "Св. Йоан Предтеча" като център за подготовка на българските новомъченици" (с. 180-182). Тук авторът наистина успява да представи цялата идеологически мотивирана и съзнателно провеждана процедура и главните фигури в нея. Според неговите проучвания атонският скит "Св. Йоан Предтеча", разположен близо до Иверския манастир, е бил средище за "подготовка на новомъченици". В началото на ХIХ в. тук действа "опитният старец (по приготвянето на новомъченичеството)" Никифор. Той бил разработил специална "мъченикотворческа програма", която е включвала строг пост, молитви, специални ритуали и се е осъществявала тайно. Никифор бил подпомаган от наставника Акакий и йеромонаха Григорий, "който съпътствал мъчениците до мястото на мъчението" и след това донасял мощите, обикновено получени с подкуп. След това йеромонахът Онуфрий "ги овековечавал с написване на житие и служба за честване на тяхната памет", а монахът "Доситей от Печ рисувал образите им в свети икони".

Основният пропагандатор и дори идеолог на новомъченичеството е Никодим Светогорец, централната фигура в съставянето на сборници с жития от това време. Привидно на по-заден план стои още една ключова фигура - патриарх Григорий V, който през 1809-1819 бил заточен в светогорския манастир Ивер. По време на заточението Григорий "катехизирал Евтимий Пелопонески, Игнатий Старозагорски, Акакий Серски и Онуфрий Габровски в мъченичество" и "осветил построения в тяхна чест храм в скита "Св. Йоан Предтеча", в който са съхранени частици от светите им мощи." По-късно патриархът бил обесен пред вратите на църква в Цариград.

Нихоритис описва цялата процедура без какъвто и да е опит за проблематизирането й. Но то просто следва от изредените факти и дори разширява и задълбочава опитите на други гръцки изследователи (Ф. Илиу) да разкрият съзнателния, а по същество и противоречащ на хуманизма на християнството процес, който като цяло е близък до манипулацията, а на моменти си е директно фалшифициране на факти. Тук, както и в публикуваните като приложение някои по-малко познати текстове, е реалният принос на Нихоритис. Очевидно той е различен от собствените представи на автора за достоийнствата на неговия труд. Тези достойнства вероятно включват стихотворението на Нихоритис за Левски и разсъжденията за близостта между мъченичеството и народомъченичеството, с които завършва същинският текст на монографията.

* * *

Няколко думи и за българските прочити на двете книги. Проектът на Солунския център се радва на заслужено висок престиж сред тесен кръг български специалисти, които говорят със суперлативи за него (вж. сборника "Да мислим Другото. Образи, стереотипи, кризи", Кралица Маб, 2001). Несравнимо по-голяма публичност получи у нас трудът на К. Нихоритис. За външен наблюдател като мен изглежда странно, че доста затворената и критично настроена общност на медиевистите е приела този труд за докторска дисертация и дори се ангажира с неговата промоция пред обществеността. При това книгата е издадена от авторитетното академично издателство "Проф. М. Дринов", чиито критерии стават все по-неясни. Появиха се и отзиви, в които липсва и намек за критически бележки или за друг поглед към разглежданите явления. Не изненадва възторжената рецензия на Р. Койчева в "Литературен форум" (№ 34), скрита зад неадекватното заглавие "Апокалиптичните предчувствия на века" - в доста еклектичните критически позиции на вестника напоследък започват да се открояват някои подчертано консервативни пристрастия. По-неочаквана е рецензията на Р. Лозанова в не без основание представящия се като либерален вестник "Култура". Финалната поанта е с цитат от житие: "Но Христовата църква от самото си начало... е възприела и приема всички тези, които поради някаква причина са се отрекли от Христовата вяра, а после са се каели и смело са я изповядвали пред тираните, и загивайки за Нея, ги почита като мъченици, и с ежегодни празници ги прославя, и с победни песни ги възпява." Датата е 2 ноември, а много от материалите в близките броеве са посветени на атентатите в САЩ, зад които, освен всичко друго, стои и убедеността, че загиналите за Вярата ще бъдат прославени.

 

Николай Аретов

 

The Image of the "Other"/Neighbour in the School Textbooks of the Balkan Countries. Editors Panos D. Xochellis, Fotini L. Toloudi. Aristotle University of Thesaloniki. Research Center for Textbooks and Intercultural Studies. Tipothito George Dardanos, Athens, 2001.

Константинос Нихоритис. "Света гора - Атон и българското новомъченичество". Академично изд. "Проф. М. Дринов", С., 2001.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник