Брой 5

Литературен вестник

6.-12.02.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

НА ФОКУС

Хюбрисът на моралната памет

Ани Илков

 

Константин Павлов, "Надпяване"Бих определил Константин Павлов като последния просветител - скептичен просветител; човек, чийто опит стига обертоновете на мистическото, без да води до суеверие, и човек, който подлага настоящето на радикална критика, без да напуска териториите на духа. Няма друг, който да е стоял с такава житейска и творческа твърдост в защита на свободната мисъл, творческото въображение и автономията на изкуството в България от 60-те и насетне. От ден на ден става все по-трудно да си даваме сметка за простия факт, че хора като Константин Павлов и Йордан Радичков започват своята работа и живот в едно посредствено време. В епохата на оня суров режим двете издадени книги на Константин Павлов - "Сатири" (1960) и "Стихове" (1965) - експлодират вътре в утробата на мрака, наречен комунистическо съзнание, но тази експлозия озаряващо предопредели и живота на своя автор, който взриви самото сърце на тогава пишещия се наново комунистически романс, като го атакува отчасти със собствените му идеали.

Както е известно, през 1989 г. времето се смени, но Константин Павлов, вътре в кристала на своята самота, вече знаеше мрачната тайна - всички времена са посредствени. Последното не е индулгенция за мрачната епоха и чудовищните й комунистически трикове, а по-скоро - осъзнаване на есенциалната усамотеност на човека в света, същностната му влошеност, неразрешимост. Следователно изисква се просветеност, разум - и трябва да се мисли, преди да се пише; изисква се и морал, морален разум, за да се действа справедливо. Но оставането при изкуството изисква и друго: и докато дирещият разум трябва да преживее ситуацията на свобода и под формата на потъване в дълбочините на въображението, схванато като разсъбличане и "смяна на змийските кожи", то според параноичната комунистическа среда именно в цялата тази работа по себе си Константин Павлов извършва дразнещо очевиден hubris. Тази е точката на разкола, тук е и неговият (на този поет) отговор под формата на поемата, издадена за нас през 2001 г от "Анубис". Да, но Константин Павлов я е предложил на "Български писател" още през 1967 г. Сам по себе си този факт е и въпрос и той трябва да се добави към въпросите, които поемата поставя. Тук ще спра. Бегло нахвърлих само етическия контекст на тази поема и затова нека повторя: Константин Павлов ни е показвал с целия си живот досега как се действа не зарад дълга (легално), а от дълг (морално), както си се вслушваме във въпросите от морално естество, които тази поема поставя. И ако това са въпроси на "моралната памет", то изкуството на Константин Павлов още в мига на сътворяването е "акт на памет". В поемата "Надпяване" личи нещо като "поредна зрялост", в която Константин Павлов встъпва след "Петима старци" и въобще след етико-естетическата експлозия от "Стихове" през 1965 г. Тук той показва, че вече е съзнавал с какво е натоварен от така стеклата се съдба и веднъж след като е дебатирал със себе си своето хюбристично усамотяване и е решил, че въпреки всичко ще живее, последните думи от поемата, придадени на авторовия глас и до днес звучат в разчленяващата сивота на посредствения живот някак си накъсано, измъчено, трудно, сякаш са изречени от недопрерязано гърло. Тези думи са сакраментални, те са покана за етически акт и респективно не са само думи. Те са: Хайде да се о+би+ча+ме!

 

Константин Павлов, "Надпяване", ИК "Анубис", С., 2001

Слово, прочетено при премиерата на книгата в Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" на 29.01.2002 г.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник