Брой 6

Литературен вестник

13.-19.02.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

НА ФОКУС

Литературата: история, мит, роман

 Пламен Антов

 

Светлозар Игов: История на българската литератураИсторическото самосъзнание на литературата е признак на зрелост. Една история на българската литература е едновременно и философия на българската литература, но също - нека го заявим още тук - и философия на българската история, а това е достатъчен повод за внимание към всеки подобен опит. Още повече такова внимание заслужава "История на българската литература" от Св. Игов. За пръв път събрана в пълния си обем, тя не е просто поредната история на българската литература, тя е една принципно различна история, предлагаща цялостен теоретикоисторически модел на литературата, поставяща методологическите основи на една модерна концепция на литературния развой.

Основното достойнство на труда е, че мисли националната литература като непрекъснат процес със собствена иманентна каузалност; доминиращият досега биографично-очерков, външно детерминиран модел, сегментиращ литературния процес, е преодолян. Литературната парадигма е видяна като саморазвиваща се система, чието равновесие се поддържа от специфична вътрешна динамика - пулсацията между лирико-поетическа и епико-прозаическа жанрова формация. Телеологично-прогресисткото мислене, провиждащо устременост на литературата към някакъв (реалистичен) край, е заменено с визията за "синхронната" самоценност на всички жанрове, школи, направления, течения. Проследявайки вътрежанровата динамика, Игов коригира позитивистката линеарно-постъпателна перспектива на литературния процес чрез броделианската идея за наличието на различни паралелни "жанрови" времена, с което се преосмислят и така важни понятия като закъснялост и ускореност - механичният компаративизъм е заменен с критерия за специфична релевантност. Така например доминацията на лирическо-интровертно-фрагментарното за сметка на епически-романовото е каузално обвързана с динамиката на българското историческо развитие.

Всъщност радикално преосмислена е ролята на подобни "външни" влияния върху литературния процес. Разграничавайки се както от буржоазните, така и от марксистките си предшественици - всички те близки в своя детерминистки подход към литературните явления, - Игов демонстративно отказва да мисли литературния развой като илюстрация на националното историческо развитие. Ако се изкушаваме да определим неговата стратегия като относително иманентистка, то е само защото радикалният иманентизъм граничи с теоретичната абстракция. Констатирайки липсата на цялостна иманентистка концепция за литературната история, от една страна, и възраждането - под различни форми - на традиционния историцизъм, от друга, Игов избира да следва компромисния път на Водичка, според когото изследването на литературния процес в собственото му саморазвитие чрез проследяване на неговите вътрешножанрови развойни закономерности съвсем не означава да се игнорират "външните" фактори, а да се проследи как те се превръщат във "вътрешни" механизми на литературата.

 

1. Периодизации и революции

Революционен е начинът, по който Игов разрешава един от кардиналните проблеми на всяка литературна история - периодизацията. Приемайки отдавна установеното деление на българската литература на Стара и Нова, той за пръв път формулира трикратната смяна на ценностната перспектива - теоцентризъм (от IХ век до 1762 г.), етноцентризъм (от 1762 г до края на ХIХ век), антропоцентризъм (от нач. на ХХ век). Ревизирана е познатата теза за асинхронността на българския литературен развой спрямо общоевропейския. За пръв път българската литература е цялостно вписана в естествения си (балканско-славянски) контекст, а хронологическите паралели със западния литературен процес понякога водят до неочаквани открития: в богомилството и разцвета на апокрифната книжнина Игов е склонен да види своеобразна родна Реформация, докато реформата на Патриарх Евтимий е успоредена със западноевропейската Контрареформация, а в стила "плетение словес" са открити наченки на барок.

Дори когато привидно съвпада с установената практика, периодизацията у Игов е различна, защото не се базира на общоисторически критерии - за пръв път литературната периодизация е принципно отделена от общоисторическата. Евристичността на периодизационния модел е съсредоточена главно в периода на Новата българска литература, чието начало значещо съвпада с началото на самото Възраждане - Паисиевата история. Важен белег на Българското възраждане е трудноразчленимата обвързаност между общоисторическо, политическо и литературно, духовно. Заменяйки "външните" критерии с иманентни, Игов разделя Възраждането на два подпериода, като за граница между тях приема не Кримската война (1850), а средата на 40-те години, когато се появява романтическата поезия на Н. Геров и Д. Чинтулов. Първият период (1762-1845) е наречен без никакви уговорки Просвещение, а вторият (1845-1870) - Романтизъм, като преходът между тях означава замяна на универсалните рационалистични идеи с национален революционен и исторически патос. И Възраждането, и възрожденския период Игов приключва в 1870 г. - не политическото освобождение приема той за цел, а следователно и за край на Възраждането, а формирането на национално самосъзнание и национална култура, при което тя е "не само плод на пробуденото съзнание, но и инструмент за формирането му". След 1870 г. започва да се развива Реализмът, който в сходни балкански и славянски литератури (които Игов добре познава) е типично следвъзрожденско явление. Наченал с белетристиката на Каравелов и Каравелово-Ботевата публицистика, реализмът владее до края на века, когато е изместен от Модернизма. От друга страна, това е и границата на възрожденския етноцентричен модел, при което реализмът се оказва в сложна амбивалентна позиция - бидейки извън Възраждането, той продължава възрожденския етноцентризъм. Но и в двата случая външноисторическата граница 1878 е изхвърлена от литературната история.

(Приносният характер на този иманентистки периодизационен модел обаче е отчасти туширан - по "традиционни" съображения в композиционното съдържание Игов е запазил датата 1878, както и някои други, които пряко вместват непрекъснатия литературен процес в прокрустовото ложе на външноисторически, политически дадености. Побояла се сякаш да радикализира революцията в периодизацията, "Историята" на практика лансира две схеми. Докато едната, оперираща с "иманентни" дати като 1845 (вм. 1850), 1870 (вм. 1878), нач. на ХХ в. (вм. 1913-18), 1949 (вм. 1944), е теоретично аргументирана, то рудименти от другата - традиционната, детерминистката - се откриват в самата композиция на книгата, в нейното съдържание. Компромисът е обясним може би с обстоятелството, че, както четем в анотацията на задната корица, трудът е адресиран към една максимално широка аудитория, в която преобладава учащият се елемент. Явно авторът се е отказал от прекалено драстична конфронтация с консервативната школска норма, давайки си сметка за пропедевтичната неадекватност на иманентисткия дискурс.)

 

2. Литература и истории

Специално внимание отделяме на релацията "история - литература", доколкото тя най-категорично проблематизира иманентизма на всяка литературна парадигма. Впрочем, самоопределяйки се като иманентистка, "Историята" на Игов има съзнание за относителността на понятието. Идеята на Водичка за "разумен синтез" на вътрешни и външни фактори на практика открехва една вратичка, през която в литературната история свободно нахлуват различни общоисторически, географски, социални фактори, при което литературата свободно абсорбира всичко онова, което Женет би определил като "надхвърлящи я структури на съзнанието, които може би я обуславят". Но и които са непрестанно обуславяни от нея, бихме добавили ние - процесът е по-сложен, двупосочен и кръгов.

Литературата, според едно от определенията, които Игов използва, е "метаисторическо разрешение на историята"; тя е едновременно "ставаща" в историята, но е и "надисторическа", духовна ценност. Без да изпада в езотеризъм, Игов чете българската литература като най-релевантния израз на колективния национален дух, затова и "историята на българското слово може да бъде най-добрата философия на българската история". Литературната проблематика нерядко е прорязана от амбициозни интердисциплинарни екскурси, при които литературата е само отправна точка за сериозни прозрения за националната съдба. Например базисната отлика между антропоцентричния европейски Ренесанс и етнопоцентризма на балканското (и в частност българското) Възраждане отвежда Игов към важното заключение, че точно тази е първопричината по определени географски ширини личността твърде леко да се оказва инструмент на надличностни институции: нация, държава, партия - обстоятелство, предполагащо, от своя страна, лесната подменимост на ценности като Нацията с различни идоли: Партия, Вожд, Революция.

"Историята" на Игов ще е оправдала появата си дори само ако успее да провокира различни (неприключили или неподхващани) дебати: за периодизацията, за телеологията и края на Възраждането... Сред тях ще откроим тук един, който смятаме за не по-малко важен, макар жанрът на рецензията да не позволява нагазване в дълбинностите на проблема (това ще бъде направено другаде). Елиминирането на датата 1878 би могло да се превърне в отправна точка за размисъл относно уместността на иманентисткия подход - дали националната литература трябва да се мисли като "затворена" формална структура или като "отворен" национален мит, т.е. доколко едно (предписвано от структурализма) проследяване на диахронните трансформации на различни "литературни форми" (реторически кодове, повествователни похвати, поетически структури и др.) е в състояние да даде достатъчно адекватна представа за дълбинната същност на Новата българска литература, която не само е зачената във/чрез/от Историята, но и задълго остава сложно преплетена с нея. Етноцентричният, националноосвободителен модел на Българското възраждане задава доминиращата "екстравертност" на литературната парадигма през особено важния ("осев") период, когато тя се конституира като такава. Точно "сто и двайсет годин" - от Паисий до "Паисий" - българската литература ще бъде отдадена на важни квазилитературни задачи - политически и най-вече национално-идеологически. В своята идеологическа "моножанровост" тя е инструментът, чрез който националната История/политика с минимална степен на асинхронност се трансформира в национална митология. Една национална литература е нещо по-обемно от набор изменящи се формални структури; тя е примордиалният митически наратив и той е важен в своята тоталност, с мрежата от разнородни центробежни и центростремителни напрежения, които кохерират целостта му - напрежения текстуално-формални, но също и идеологически, и соматични. Дълбинният смисъл на националната литература е постижим само през призмата на двойната каузална обвързаност между "външно" и "вътрешно", между История и Литература: "консумирайки" Историята, чрез иманентната си "похватност" литературата я трансформира в абстрактни митологеми, които - чрез доксата (колективно несъзнаваното) - препраща обратно в Историята, оформяйки я, сътворявайки я по определен идеологически стилизиран, в някаква степен фикционализиран, "охудожествен" начин. Литературата не просто вторично, "изговаряйки го", моделира образа на Историята, но и профетично антиципира нейното случване именно като (бъдеща) История.

 

3. Романът на литературата

Освободена както от някаква груба "външна" причинност, така и от "външна" телеология, българската литература за пръв път у Игов е видяна едновременно като парадигма и синтагма, като кумулативен процес и състояние, в движение и покой; тя е прочетена в една херменевтична завършеност като мегатекст, като Творба със собствен хронотоп, метафорично дефиниран като Свят и Път - "като Път през Света и като Свят, очертан от духовните хоризонти на Пътя". В контекста на възродения интерес към повествователността в историята, тезата на Х. Уайт за наличие на литературни, фикционални ядра в историческия разказ естествено довежда Игов до идеята за литературната парадигма - а оттам и за литературната история - като художествена творба. За да бъде адекватно разбрана, литературата в своята (структурна и процесуална) цялост трябва да бъде емоционално съ-преживяна. Така Игов почти достига до идеята за белетризиране на литературата, която ние тук се изкушаваме да радикализираме докрай чрез метафората за националната литература като един многоперсонажен роман-река, изпълнен със синовна обич, но и с яростни инициационни отцеубийства, а също и с пъстър, антитетично напрегнат идеен полифонизъм. Сюжетът на една литература се съдържа колкото в конкретните съставящи я текстуални фрагменти и формални развои, толкова и в мрежата от "външни", в някаква степен "овътрешнени" соматични отношения, в отношенията с Историята, Властта, Любовта, Смъртта. Идеалната история на една национална литература (а в още по-голяма степен на "периферна", "исторически" мотивирана литература като българската) би трябвало да вплете и тях в един стремящ се към нарастване до безкрай гигантски пъзел, в който текст и биография, социология и народопсихология, история и география се сплитат в единна синкретична маса, в динамичен многоперсонажен и остросюжетен наратив. И ако "Историята" на Игов не постига този модел в пълна степен (коя ли история изобщо би могла да направи това?), то задава посоката в разбирането на българската литература не като корпус от текстове, а като цялостен мегатекст, като Творба.

Едва ли е случайно, че точно Св. Игов написа тази "История на българската литература" и че я написа точно по този начин. Неговият творчески темперамент, съчетал завидна теоретическа ерудиция с почти мистичен интуитивизъм, му позволява, без да изпада в патетична езотерика, да види националната литература именно като митично пространство, израз на националния дух като колективно несъзнавано. Макар самият жанр да предполага доминация на синтеза, достойнствата на труда са в постигнатия баланс между едрата концептуализация и прецизното вглеждане в детайла, при което лаконизмът сякаш предполага специфичната евристична наситеност.

Идеята за "романовия" модел на литературата е откриваема и на стилово равнище - чрез увлекателно "фабулиране" и стилов микс: сциентисткият дискурс е приятно разколебан с артистичен есеизъм, многобройни лирико-патетични отстъпления, полемични и дори сатирично интонирани пасажи. Понякога наративът почти изпада в белетризация, а понякога - обратно - се концентрира в афористична лапидарност.

Тази стилова динамика, доминиращата визия за литературата като Творба, както и цялостната отвореност на повествованието към квазилитературното, географското, народопсихологическото, историческото, биографичното - всичко това превръща книгата в един роман за българската литература, но и в нещо повече от това, както З. Стоянов създаде нещо повече от роман за българските въстания, а С. Радев - нещо повече от роман за българското държавостроителство. Този, впрочем, е високият контекст, в който "Историята" на Игов провокира да бъде положена.

 

Св. Игов. "История на българската литература". Изд. "Сиела", С., 2001

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник