Брой 7

Литературен вестник

20-26.02.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

Българският (пост)модерн: генеалогики

Подсказващи пунктири между Набоков и Шивачев

Галя Константинова

 

Казвам му, че пиша. Очите му светват. Иска да съм му прочетял нещо.
- Не, приятелю, първо, то е на български, и второ - то е дневник. Но може би след време той ще се превърне в роман...
Борис Шивачев, из "Изобретателят"

Един мним предговор към "Лолита" (1955), едно от многобройните превъплъщения на Владимир Набоков в ролята на Джон Рей - "автор" на мнимия предговор, - дори навярно и самият истински Набоков (1899-1977), от плът и кръв, смятат убедено, че "след десет години терминът "нимфетка" ще присъствува в речниците и във вестниците", а "като описание на клиничен случай "Лолита" явно ще стане едно от класическите произведения на психиатричната литература". Със същата убеденост, макар и с не по-малка странност и налудничавост, бихме могли да твърдим, че предстоящият опит за литературен паралел, озаглавен претенциозно "подсказващи пунктири", като нищо ще влезе в речниците и енциклопедиите, за да даде нагледен пример за понятието "абсурден поглед към литературата". И въпреки това началото трябва да бъде поставено.

Малко известният - всъщност, никому неизвестният в световен мащаб български писател Борис Шивачев (1902-1932) - издава през 1930 г. в София писания две години по-рано свой роман "Изобретателят". Резултатът е скандал - може би не толкова бляскав, колкото е този, съпровождащ "Лолита" по-късно, но по същество идентичен с него. Изследвачът Дж. Василев припомня как "навремето, непосредствено след излизането на романа, литературната критика му отдели значително внимание, примесено с изненада и недоволство. Критиката видя в този роман преди всичко пикантерията, екзотичния материал, самоцелната психоанализа, като отбелязваше при това очевидното влияние на западноевропейските писатели, които се занимаваха с психологията на сексуалната извратеност. Заедно с това мнозина изразяваха недоумението си от новата изява на творец, в чието досегашно творчество те бяха свикнали да виждат непримирим изобличител на обществените пороци и страстен борец за социална правда и нравствено усъвършенстване на човека."1 Самият Вл. Набоков в "Постскриптум към руското издание" на "Лолита" (1965) не таи илюзии относно възможното посрещане на неговия роман в литературата: "Мъчно мога да си представя режим, независимо либерален или тоталитарен, в благоприличното ми отечество, при който цензурата да пусне "Лолита". Набоков е скептик. Младият Шивачев - вярва: "в читателя, който има свое мнение", в "добрия и интелигентен читател", който "бездруго ще оцени романа" - не само като "роман на психоанализата и извратеното полово чувство", но и като "първият космополитен роман в българската литераура". Шивачев така и си остава млад, защото житейски не прехвърля 30-те години на ХХ век.

Всъщност онова, за което ще става дума в двете произведения - ранния роман на Шивачев и отдалечения в бъдещето на четвърт век от него роман на Набоков - и до ден днешен не е загубило атрактивността си като тема. Писателят Шивачев пръв поставя у нас въпроса за хомосексуализма, анализира го, доколкото му позволяват впечатленията и прочетеното у З. Фройд. Двадесет и пет години по-късно комбинаторът Набоков разширява набора от интересуващите го извращения и при всичката си декларирана омраза към фройдизма зачеква въпросите за педофилията, инцеста, садизма и раздвоението на личността. Разбира се, в сравнение с Шивачев, Набоков е многократно по-разнообразен и изобретателен: "Изобретателят" е тематично монистичен роман с огромна доза "свенлив реализъм" в себе си, а Набоковият роман няма граници в търсенето на нимфическото (т.е. демонското - в авторовия смисъл на думата). Рикардо Перес от "Изобретателят", макар и постоянно да пътува, макар да сменя обектите на похотта си, се показва като статичен герой, неговата анормалност не търпи развитие или варианти. Обратно, в "Лолита" и Хумберт Хумберт, и Долорес Хейз предлагат цяла палитра от извратености, нормалности и междинни състояния, представяйки Набоков във вече познатото на критиката негово амплоа на вечно непознат творец.

Може би е интересно да се отбележи, че в заглавията и на двата романа присъства по един от техните централни герои, но във всеки случай това не е "аз"-повествователят. Лолита представлява предимно "обект" на похотта; тя не е пълноценен сексуален партньор на Хумберт Хумберт, а "нимфетка", т.е. - не-жена, похитено дете, жертва. "Изобретателят" Перес, обратно, е "субект", носител на извращението; той го крие от обществото, в което играе ролята на страховит мъж - тъкмо защото е не-мъж, гей.

Що се отнася до "аз"-повествователите, до същинските централни герои в двата романа, нещата стоят значително по-сложно. Те и двамата са красиви, добре сложени, почти атлети, което само по себе си задава определени посоки на мислене. Иван Бистров, който се стреми да "усвои" обществото на една непозната страна, да го "обладае", по израза на А. Бенбасат, без това изобщо да е по силите му, става потърпевш на извращението - от момента на неговото осъзнаване до момента на изтърпяването му. Всеки опит на Бистров да се сближи с някой от героите - с дон Рикардо, с доня Пепа, с доня Клотилде, с двамата Фернандес (Рамон и Хесуса), с Росита, с Хорхе Монтес - издава ненаситната страст на героя към истината за непознатия му свят, желанието му да се приобщи и остойности в този свят, да придобие статуса на равноправен, "космополитен" гражданин, който не се страхува от обществото. В "Лолита" Хумберт Хумберт е носител на извращението - предимно педофилия, примесена с известна доза садизъм (спрямо Валерия Хумберт) и още няколко по-незначителни за хода на романа, но модерни като тема психосъстояния. Той осъзнава анормалността на сексуалната си нагласа и се стреми да я постигне в обществото. Именно за да не може обществото да научи истината за него, впоследствие - за него и Ло, той сключва брак с Шарлота Хейз и се стреми да се покаже като старомоден, строг, дори консервативен родител.

Констатирайки опозицията "носител на извращението - потърпевш", не може да не се обърнем към корените на "аза", към необичайната почва, на която той е пренесен в двата романа, не може и да не се докоснем, макар това да не е наша цел, до автобиографичността на творбите в споменатото отношение. Героят на Б. Шивачев неочаквано познато се оказва българин в чужбина, но в онази неевропейска чужбина, където границите между националностите са размити и много от останалите герои в "Изобретателят" все не могат да запомнят националната принадлежност на Бистров. Героят на Вл. Набоков пък е със смесен генотип ("голяма каша от гени"), т.е. безродник: роден е в Париж, баща му е "швейцарски поданик, полуфранцузин-полуавстриец, с дунавска жилка", а майката - умряла англичанка. Може би тази непознатост или неустановеност на произхода стимулира по някакъв начин порока, носещ се сякаш из въздуха над Америка - Южна в "Изобретателят", Северна в "Лолита". Самият Набоков пише в романа "Други брегове": "Моята мъка по родината е само своеобразна хипертрофия на мъката по безвъзвратното детство... Запазвам си правото да тъгувам по екологичната ниша - в планините на моята Америка да въздишам по Северна Русия."2 Б. Шивачев в писмо до баща си от 3.02.1923 г. споделя: "Именно след като съм опознал горе-долу не само българското, но и американското общество, след като съм познал неговите слабости, не мога да бъда негов защитник."3 Напълно в наша подкрепа, търсейки "онтологията на Набоковите романи", В. Ерофеев я вижда в "авантюрите на "аза" в призрачния свят на декорите и търсенето чрез това "аз" на такова състояние на стабилност, което би му дало възможност за достойно продължаване на съществуването."4 Уви, не само по света, но и у нас никой не търси "онтологията" на Шивачевия роман. Отдалечавайки се от корените, но все още стоейки близо до тях, виждаме предшестващия опит на "аза", онзи микромодел на по-сетнешния му живот, който понякога е зададен в само една случка, изживяна отдавна. Случаят "Николас Ставридис" в "Изобретателят" определя типа, от който главният герой ще бяга през цялото време, като в кошмар. Иван Бистров дори се заканва да убие Ставридис, ако го срещне втори път - може би за да предотврати и собственото си развитие в хомосексуална посока. В "Лолита" също има една героиня, предшестваща Долорес Хейз: малката Анабела предопределя типа, към който омагьосаният Хумберт Хумберт ще се стреми цял живот. Самият Набоков я нарича "прототип"...

Но понятието "прототип" за Набоков има решително по-широко и по-дълбоко значение, отколкото изглежда на пръв поглед. "Редица изследователи на Набоков - пише Ивайло Знеполски - са правили паралели между съдбата на Лолита и някои от героините на Толстой, а също и с Пушкиновата Татяна от "Евгений Онегин"5. Това, разбира се, е литература. А литературата, освен de profundis, в двата романа, които разглеждаме, има своето конкретно присъствие на сюжетно равнище. Иван Бистров от "Изобретателят" се занимава аматьорски с литература, макар да има талант. Той предпочита да живее и да възмъжава, а не да пише разкази, както му се иска на очарования от него Рамон Фернандес. По протежение на творбата обаче животът унищожава всички живителни пориви на непорочната фантазия на Бистров, а неговият живот се превръща в литература - според сюжета - едва след физическата му смърт. Почти по същия начин, само че с обратен знак, стоят нещата в "Лолита". Тамошният герой Хумберт Хумберт се занимава професионално с литература, дори литературата му подсказва в известни случаи как действа. Кабинетните му знания за браковете с малолетни в древността донякъде успокояват съвестта му. Обичайки Лолита, той се представя за поет и действително има бурна фантазия, но разгръщането на събитията и времето в романа така я хипертрофират, че я довеждат до патологични размери. И той убива - бавно и мъчително, - въпреки заявеното: "Ние не сме полови изверги!... Подчертавам - по никакъв начин не сме човекоубийци. Поетите не убиват." Хумберт Хумберт държи книгата му да излезе от печат след смъртта на двамата - неговата собствена и тази на Долорес - за да може деянието да ги надживее, а литературата да даде вечен живот на любовта им.

В послеслова към американското издание на "Лолита" от 1958 г. Вл. Набоков прави следното изказване, което ни се струва съществено: "Въпреки че отдавна е известна омразата ми към всякакви символи и алегории (омраза, която се основава отчасти върху старата ми вражда с шаманството на фройдизма, отчасти върху отвращението ми към обобщенията, измислени от литературните митомани и от социолозите), един във всички други отношения умен читател, като прелисти първата част на "Лолита", определи темата й така: "Старата Европа развращава младата Америка", а друг читател видя в книгата "Младата Америка, която развращава старата Европа". По наше мнение цитираната мисъл на автора съдържа в себе си два смислови акцента, върху които си заслужава да поразсъждаваме - социален и фройдистки. Тези акценти присъстват и в романа на Б. Шивачев, те са и специално заявени в авторовото обръщение "Към читателя", макар Шивачев да не е толкова изкусен стилист и рутиниран комбинатор на идеи и илюзии, както Набоков.

Социалното като многопосочна категория присъства осезателно и в двете книги, може би дори у Шивачев повече. Ако Хумберт Хумберт е поставен в романовото пространство като "неврастеник вдовец с малък, но самостоятелен доход" и се намира в Америка по силата и принудата на едно завещание, то Иван Бистров е здрав млад мъж без доходи, който заради евентуалното им получаване рискува да остане в Америка, търсейки препитание. Тези факти са значими за тяхното социално поведение, за тяхното сексуално поведение дори. Много по-лесно е за Хумберт да освободи мисълта си, да я ангажира единствено с луксозни литературни занимания, да я тласне към нимфическия експеримент с душата и тялото, необезпокояван от липсата на материална осигуреност, отколкото за Бистров. Може би това звучи грубо, но то е съзнателно направен сюжетен ход. В сцената на първото анормално прелъстяване освободеният от всякакви национални, социални и традиционноморални обвързаности европеец се стреми дори с непозволени средства (хапчето) да утоли копнежа си. Него не го спира границата на престъплението, а границата на европейската мода, защото в крайна сметка той се оказва по-старомоден от "обекта" на своето желание, опорочен предварително. Обратно, Бистров като българин се оказва зависим не само в материално отношение - от дон Рикардо, - но и в морално - от своя традиционен възглед и сексуална ориентация. Той изпитва отвращение, реагира силно емоционално на първия опит да бъде прелъстен, готов е дори да убие Ставридис, за да се запази телесно и душевно чист. Към такъв човек не може да се приложи телеологическата матрица, използвана от Набоков - Лолита с ябълката върху раирания диван - като опошлен вариант на Ева с ябълката в рая. Искреният, бистрият Бистров може да бъде само потресен, защото се движи в пространствата на реалността. Ако изобщо има сили да потърси някъде отдушник, разрешение на проблема си, успокоение, то той ще се обърне назад, към традицията, за да установи, че тя не го удовлетворява. "Ето, аз едва сега разбирам напълно - започва текстът на "Изобретателят" - приказката за козите уши на цар Траяна. Разбирам я, защото и аз съм в положението на бедния бръснар. Във всеки случай, аз няма да изкопая трап, в който да си завра главата и да извикам три пъти: "Цар Траян има кози уши"... Може би, времената на приказките са отдавна отлетели в бездънната пропаст на миналото, а заедно с тях, и наивните действия на героите. Може би... но мъката все още се влече по земята. Какво да правя?" А хитрият, подличкият, перверзният, навярно още по-трагичният от Бистров Хумберт е щастлив от първото прелъстяване, защото неговият свят е измислен, литературен и налудничав. Неговата спасителна формула е: напред - към фикцията. "Гордеех се със себе си: бях бръкнал в меда на оргазъма, без да прелъстя малката. Никаква загуба... Лолита оцеля - и аз оцелях. Съществото, на което тъй лудешки се насладих, не беше тя, а бе мое създание, друга, въображаема Лолита - може би по-истинска от реалната; тя я закрива и я затваря в себе си; тя плава между мен и нея; няма сили, самосъзнание - и никакъв свой живот" (глава 14). Тъкмо в такъв един фикционален план Хумберт Хумберт е по-модерен от Иван Бистров, но и по-нездрав - същински пациент на д-р Фройд.

Разбира се, темата за социалното не е изчерпана. Социумът задава възгледи, комбинира представи и интереси, предопределя в крайна сметка и психическото здраве на човека. Не е за изпускане странното съвпадение между героите на "Изобретателят" и "Лолита" по отношение на политическата ориентация или дезориентираността им. Дон Рикардо на Б. Шивачев е "анархист, безвластник"; Иван Бистров е наречен от автора си "една странна смесица от толстоизъм, ницшеанство и анархизъм". Създателят на "Лолита" пък има следната претенция в споменатия вече послеслов към американското издание на книгата: "...Изобретеният от мен Хумберт е чужденец и анархист; разграничавам се от него в много неща - не само по въпроса за нимфетките."

Навярно и по въпросите на творчеството бихме могли да уловим двамата автори "в крачка", четейки романите им, доколкото творчеството е пресечна точка между реалността и фикцията, между социалното и фройдисткото. Ако се опитаме да импровизираме в набоковски стил, четейки следващия откъс от "Изобретателят", бихме могли да пресъздадем същностната разлика между Шивачев и Набоков:

" - Слушай, Рамон, за мене животът е по-важен от изкуството. Само животът е истинска реалност. И аз искам да бъда жив човек, а не картонен герой от страниците на някой модерен писател.

- Та ти мислиш, Хуан, че героите на един голям писател са книжни. Съвсем не. Истинският писател е многостранна личност. Автор на герои, той сам е герой в живота. Неговото перо е по-смъртоносно от шпагата на най-добрия рицар...

- Може би, да е така. Но в мене жаждата за движение, за живот, е тъй голяма, че се чувствам неспособен за книжно творчество.

- Няма книжно творчество, Хуан. Има само творчество и нищо повече!..."6

Въпреки различията обаче много повече са приликите между Шивачев и Набоков в начина на повествуване, демонстриран в романите, за които говорим. Сред тях бихме споменали плана на спомена, включително и формата на дневник на главния герой, еднаквата повествователна матрица в "Изобретателят" и "Лолита" (записките са предадени за печат от някой друг, а не от героя - вж. съответно епилога към "Изобретателят" и предговора към "Лолита"), непрекъснатите обръщения на Иван Бистров и Хумберт Хумберт към въображаем събеседник ("братко от бялото поле на тази тетрадка"; "господа съдебни заседатели" и пр.). Особено поразителни са сюжетните съвпадения в двете творби: пътуването с кола до измислени цели, за да може прелъстителят и потърпевшият многократно да остават насаме, желанието на Лолита и на Бистров да напуснат измъчващия ги партньор, мистериозното изчезване на двамата и разкриването им след време. Лолита изчезва точно когато наближава краят на нейното "нимфетство" и "ловецът" Хумберт предстои да бъде "омагьосан". По-ранният като поява в литературата Бристов пък изчезва точно когато трябва най-сетне да се разбули загадката на дон Рикардо - загадка, чиято хомосексуална същност е ясна за читателя от самото начало. Бихме могли да продължим изреждането на творческите съвпадения и може би наистина ще го подемем отново до края на изложението, но сега трябва да спрем и да осмислим фактите. Сергей Райков пише: "В търсенето на брод и опора Набоков е убеден, че между истинските творци...между хората на извисения дух съществува "някаква телепатична връзка", че те могат да разговарят помежду си на несводим до делничната човешка реч ефирен език, за който не съществуват стените на вековете, речниците, правилата."7 Всъщност нищо неподозиращият Сергей Райков, когато коментира току-що цитираната особеност на Набоковата система от възгледи, едва ли би предположил върху коя точно част от неговия текст ние ще поставим акцент и ще я селектираме. А тя е именно: "...Между истинските творци... не съществуват... правилата." Впечатляващо - въпреки предполагаемите упреци в изваждане от контекст.

Една чудесна илюстрация, един великолепен пример за следване и същевременно оспорване, дори понякога върла нетърпимост към постулатите и правилата представлява отношението на Набоков и Шивачев към някои основни моменти от теорията на австрийския невропатолог и психиатър д-р Фройд (1865-1939).

Когато през октомври 1930 г. Борис Шивачев предлага на българската публика своя единствен, но оригинален роман, открито обявява темата му: "Фройд. Подсъзнание и психоанализа. Хомосексуализъм. Една нова тема. И затова на мнозина ще се стори екстравагантна. Невъзможна. И все пак, на Запад има опити в това направление. Говоря за романите на Андре Жид и Панаит Истрати във Франция. И за Ернандес Ката в Испания. А може би има и други, които третират този забранен от човешката ипокризия сюжет"... Един от онези западни романисти, по повод на чиито произведения Жан-Пол Сартр за пръв път употребява думата "атироман", действително е Андре Жид. В своята статия "Антироманът" Ю. Кръстева цитира част от предговора на Сартр към "Портрет на един непознат" от Натали Сарот, където се казва: "Един от най-особените белези на нашата литературна епоха е, че тук-там се появиха раздвижени и чисто негативни произведения, които бихме могли да наречем антиромани. В тази категория бих подредил творбите на Набоков, на Евелин Во и в известен смисъл "Фалшификатори на пари" (на Андре Жид). Антироманите запазват външния вид и контурите на романа... Но това е, за да ни разочароват по-силно: касае се да се постави под съмнение самият роман в момента, когато ни се струва, че се изгражда, да се разруши пред очите ни, да се напише романът на един роман, който не става и не може да стане, да се създаде една фикция, която, съпоставена с големите композиции на Достоевски и Мередит, е това, което е картината на Миро "Убийство на живописта" в сравнение с Рембрант и Рубенс."8 Явно интересът на 28-годишния Б. Шивачев към определен кръг от автори и проблеми, както и към художественото експериментиране, не е случаен. Изгряващият български автор не е можел да предположи, че през 1947 г. Андре Жид ще получи Нобеловата премия за литература, въпреки възпиращи определения за Жид като "защитник на най-отвратителния индивидуализъм, на безпочвения естетизъм, а дори и на хомосексуализма"9. Б. Шивачев се интересува от перверзиите в типичния фройдистки смисъл на тази дума. И ако искаме да схванем смисъла й, трябва да се обърнем към първоизточника, към написаното и мисленото от скандалния австрийски лекар. "...Общото за всички перверзии е - пише Зигмунд Фройд, - че изоставят размножаването като цел. Защото ние наричаме едно сексуално занимание перверзно именно когато то се е отказало от размножаването и преследва удоволствието като самостойна цел... Преломът и обратът в развитието на сексуалния живот е подчиняването му на размножителната функция. Всичко, което става преди този поврат, както и всичко, което му се е изплъзнало, което служи само на удоволствието, се нарича с не особено почтеното име "перверзно" и е обект на презрение."10 Тъкмо такъв вид сексуални помисли и действия застават в центъра на романовото действие в "Изобретателят". Същевременно не може да не отбележим, че въпреки заявеното желание на Б. Шивачев да постави фройдизма като модерна тема в българската литература през 30-те години на ХХ век, фройдисткото е само леко зачекнато в неговата творба, което дълго време кара критиката да третира романа повече като социален и космополитен, отколкото като фройдистки. Намеците за онова, което вероятно ръководи дон Рикардо в неговите действия, свянът, който Иван Бистров изпитва непрекъснато, когато е насаме, и го тласка да търси отдушник за измъчващите го въпроси ту при добрите си познати Фернандес, ту в мисълта за доня Пепа или доня Клотилде, ту в удоволствието да гледа нашумелите филми или платените жени в съответните заведения, когато е в обществото, най-сетне, забуленият в тайна финал на Бистровите преживявания - всичко това говори за чисто българския - и елегантно дозиран - "свенлив реализъм" в "Изобретателят" .

Точно обратният ред на мисли трябва да бъде спазен, когато разглеждаме романа "Лолита". Нееднократно Вл. Набоков е заявявал своята неприязън към "фройдиста с гнил мозък"11. За нея говори и интересният изследвач В. Ерофеев в статията си за "руския метароман на Набоков", когато коментира ненавистта на автора към немските порядки: "... В тази ненавист не е трудно да се види онази компенсация на многообразните емигрантски комплекси, за която с удоволствие би побъбрила прословутата "виенска делегация" начело с доктор Фройд, ако Владимир Владимирович не беше затръшнал под носа му вратата (която води към творчеството на Набоков) и на всеослушание не беше го обявил за шарлатанин."12 Самият текст на "Лолита" също издава силното раздразнение на Набоков (но кой ли Набоков от всичките му превъплъщения?) при мисълта за Фройд: "Детският психиатър у мен (шарлатанин както повечето от тях, но сега това няма значение) предъвкваше неофройдисткия буламач и си въобразяваше една мечтателна и екзалтирана Лолита в "латентната" фаза на целомъдрието"13. Погледнато обаче сериозно, самият З. Фройд лесно би могъл да оспори подобни подмятания, ала за да не изпадаме в дребнавост, ще се въздържим от цитиране на откъси от негови лекции. По-важното е, че демонстриращият неприязън към фройдизма Набоков, обратно на пътя , който извървява Шивачев, се оказва един нелош последовател на д-р Фройд в "Лолита". И това може да бъде видяно както в детайлите, така и в генералното поставяне на темата за педофилията и детската сексуалност, съпроводено между другото от парапроблема за "края на податливостта към възпитание" с настъпването на зрелостта, за който говори Фройд. Сякаш за да докаже, "че всички перверзни наклонности се коренят в детството, че децата притежават всички заложби за тях и ги практикуват в степен, съответстваща на детската незрелост"14, Владимир Набоков създава сцените на детските сексуални занимания на Лолита в летни лагер. Тъкмо "дохумбертовият" период в живота на Долорес Хейз - като типично фройдистки в художествената фикция на Набоков - опровергава грубо социологическите тълкувания на романа от типа на "старата Европа развращава младата Америка" или обратно.

 

Откъс от текст из подготвената за печат книга "Френско гробище. Стихотворения, есета, статии, фргменти"

 


1. Василев, Дж. Борис Шивачев. Литературно-критически очерк, С., 1976, с. 39. горе

2. Набоков, В. Покана за екзекуция, С., 1989, с. 345. горе

3. Василев, Дж. Цит.съч., с. 40. горе

4. Ерофеев, В. Руският метароман на В. Набоков или търсене на изгубения рай - В: Руска литературна класика. Профили и творби, С., 1998, с.92. горе

5. Знеполски, И. Няколко ключа към "Лолита" - предговор в: Лолита, С., 1991, с.21. горе

6. Шивачев, Б. Изобретателят, С., 1992, с.126. горе

7. Райков, С. Ловецът на пеперуди - послеслов в: Набоков, В. Покана за екзекуция..., с.491. горе

8. Кръстева, Ю. Антироманът - В: Поглед върху съвременната чужда литература, С., 1968, с.205. горе

9. Митов, Д. Б. Западноевропейската литература след Парижката комуна, С., 1976, с.262. горе

10. Фройд, З. Въведение в психоанализата, С., 1990, с.306. горе

11. Набоков, В. Други брегове - В: Покана за екзекуция... с.357. горе

12. Ерофеев, В. Цит.съч., с.85. горе

13. Набоков, В. Лолита... с.151. горе

14. Фройд, З., Цит.съч. с.301. горе

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник