Брой 7

Литературен вестник

20-26.02.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

СЕМИНАР

Живи класици може и да няма, но живи дебати за това - ехеей!

 

Теоретичният семинар на департамент Нова българистика е една от атракциите за студентите от хуманитарните специалности в Нов български университет. Аз лично уча в програма Антропология, но вече за втори път посещавам сбирка на литературоведите. И съвсем не съм разочарована, както, не крия, бях подготвена да очаквам. Напротив, дори когато темата звучи по-скучно, защото е уж тясно затворена в литературата, се стига до много интересни и често крайни мнения, участниците я дискутират разпалено. То и самото заглавие на семинара - "Литературата в края на краищата" - е отявлена шега.

Първия път, през януари, присъствах на сбирка в зала "Виктория" на Столична библиотека, на която се обсъждаше непубликуван все още ръкопис на Михаил Неделчев - "Цензурираните класици". Очаквах да видя вял кръжок от литературните теоретици на Нова българистика, които да говорят за някакви свои си понятийни проблеми, а се оказах в една наистина отворена среда, в която би могъл да се чувства уютно всеки с интереси, които засягат (дори минимално) и полето на литературата. Отидох поблазнена естествено от възможността да спечеля един кредит, тъй като участието на студентите в семинара има и такова измерение, а също и защото имам приятелка в програма Литература и литературознание.

И ето ме, намирам се сред хора, които са склонни да обсъждат дори въпроси, на които друг би махнал с ръка. Михаил Неделчев е събрал примери за "окастрянето" в епохата на социализма на съчиненията на 12 наши класици - един заради прекалено изведен национализъм (Вазов, Христо Силянов), друг заради това, че е класик в качеството му на прозаик, остава без раздел "Лирика" в Събраните си съчинения (Йовков), трети - заради антируски пасажи (Симеон Радев), четвърти поради политическа комплицираност, граничеща с глупостта (Пенчо Славейков, "орязан" откъм текстове за и във връзка с Ницше). Обсъждането мина добре. Добре, че бях с приятелката ми, та да науча кой кой е. Йордан Ефтимов и Биляна Курташева бяха обявени като "диспутанти" и зададоха доста въпроси, на които г-н Неделчев отговори. После се включиха Николай Аретов, Емил Басат, една възрастна жена, която се интересуваше по-специално от казуса цензуриране на Пенчо Славейков... Сигурно пропускам някой.

Когато научих, че през февруари семинарът ще е на 13-и, се приготвих по-отрано и дори прегледах в една книжарница няколко книги от поредиците на издателствата "Слово" и "Анубис". Темата беше "Новата българска класика - издателски подходи". И беше предвидено да се обсъжда издаването в последните години на поредици, които да са ориентирани към средното училище и да включват автори от втората половина на XX век.

Първи говориха Йордан Ефтимов, настоящ ръководител на семинара, и Михаил Неделчев, ръководител на департамент Нова българистика. Бяха избрали много различни стратегии. Г-н Ефтимов представи поредиците и започна да подрежда на едро какви проблеми според него създават те за университетската теория. Той каза, че има много колебания при издаването на "класиците" след 1944-а и че засега се очертава само Димов и Талев да запазват сигурни "котировки". Оттам нататък всеки автор е заплашен да изглежда насила преподаван. Затова и, според него, нито една от поредиците не е насочена само към средното училище, а винаги на задните корици се изреждат още студентите-хуманитаристи и дори задължително - всички онези културни българи, които държат да притежават най-стойностното от българската литература. После, според г-н Ефтимов, идва проблемът със списъка от автори и принципите на съставянето му. Той мислел, че в по-рискования проект - този на "Слово", подборът се извършва на базата на нещо като "острови на стабилността": като в Менделеевата таблица според него издателите овеществяват интуициите за най-изявените автори на социалистическия период. Накрая бяха изброени проблемите с рамката, която оценностява - апаратите към отделните издания (предговори, следговори, анкети, интервюта, подбор на творбите, критически фрагменти, биобиблиографии). И че представянето на класиците винаги става през литературната личност на създателите на съответните канонични произведения.

Г-н Неделчев се спря по-подробно на изданията именно на "Слово". Книга по книга той аргументирано анализира критическото издаване на български автори преди и сега. И макар да имаше пред себе си листове с бележки, позволяваше си понякога и обобщения, като онова, че Симеон Янев не е представил добре Ивайло Петров. Всички разбрахме обаче, струва ми се, от какви позиции говореше, защото похвали Владимир Янев за представянето на Хайтовите "Диви разкази" чрез студия за историята на дискусиите около тях. Макар и сам да каза, че никога не би се наел да представя точно тази книга. Според него двама автори с две книги в последните години биват сочени като безспорните класици от втората половина на миналия вече век - и поредиците го доказвали. Това са "Диви разкази" на Хайтов и "Време разделно" на Антон Дончев. И това бил въпрос, достоен за отделен семинар - на какво се опира това мнение, кой го лансира и защо. Според Михаил Неделчев силната инициатива на "Слово" страда от не най-сполучливия избор на съставителя - като се започне с това, че някои от томчетата със стихотворения са съставени от авторите, а не от критика, написал студия към него, мине се през това, че е неминуемо пристрастието към Алипиев от страна на дъщеря му, направила неговия том. "Прекалено претенциозният читател като мен ще се подразни и от непълнотата на библиографските справки (с изключение на томчето на Ханчев), но това наистина е прекалено изискване в разглежданата ситуация", каза г-н Неделчев. И оцени поредицата като успешна.

След което започнаха дебатите. Две крайни мнения изказаха Светлозар Игов и Александър Кьосев. Според първия поредиците не са успешни и просто са пример за употребата на литературата в пазарната икономика. Според втория пък поредиците били несъществени, нямали никакъв ефект и семинарът се принизявал като избирал за свой фокус такива теми. Професор Игов твърдеше, че поредиците са неуспех, защото няма оправдана селекция. А също и че българската литература днес изглежда в криза, защото в криза е литературната критика. Доцент Кьосев пък отричаше, че е възможно изобщо да се говори за българска литературна класика днес. Той намеси понятия като "шизоидни пространства" и "институционални четения" (сред които било например "генерационното") и заяви, че става подмяна чрез вкуса, който бил недефинируем.

Албена Хранова също беше крайна като тон. "Никога досега българската литература не е била толкова могъща - за последните 50 години не е имало задължителна матура по български език и литература за всички ученици", започна тя. "От друга страна, литературата сега става инструмент за някакви човещини и за грамотност". За г-жа Хранова големият проблем бил, че българската държава предлага някакъв много строг списък до средата на XX век, а след това отказва да бъде "субект на канона", отказва да каже кои са новите имена в канона. Шизофренията, според нея, била в това, че авторите на учебници ставали канонотворци на фона на самоотказалата се от канонотворчество държава.

С това се засегна темата за учебниците, но - слава богу - нещата не отидоха в тая посока, защото четиричасовият семинар можеше да мине във фолклорна цикличност и да продължи дни и нощи. Алберт Бенбасат изказа мнението, че "Слово" съзнателно е избягало от понятията канон и класика и има "други задачи" - да представи имената, които "са лице на българската литература от последните 50 години", които са стойностното, които жалонират. Но според него странно отсъстват имената на Левчев, Джагаров и Пеньо Пенев. Той освен това бил искал да прочете и представителна анкета сред учители и ученици кои са класиците на периода и съответно поредиците да се съобразят с тази анкета. Тук Николай Аретов го засече с репликата: "Ами тогава, нека има ли българска литература, да се реши с референдум?!"

Сава Василев от Великотърновския университет говори за риска, който "Слово" е поело. На което получи иронична реплика от саркастичния Александър Кьосев, че между риск и концепция има разлика.

Изобщо, семинарът мина много оживено. Изказаха се още много участници, сред които и един-двама писатели. И през цялото време имаше спорове за коректността на употребяваните понятия. Не съм напълно сигурна, но май че Николай Аретов по едно време каза нещо от тоя тип: Не сме сигурни какво е българска литература, за какво служи, как се употребява. Михаил Неделчев беше открил как в една и съща книжка - томчето на "Слово" с произведения на Андрей Германов, се срещат поне две разбирания за това какво е "антология". Да не говорим за понятието "литературни институции". За едни институция е само държавното училище, за друг това е по-широко понятие и включва "по-размити" неща като традицията, духа на времето, колективните интуиции дори. Или неразборията възможна ли е литературата без институциите си (тук едни смятаха, че не, а други - че само така е възможна).

И накрая, след Ричард Рорти и Кристофър Лаш, за които съм чувала, че са хит и сред литературоведите, бих си позволила да използвам една философска метафора - циничния разум. На семинара на Нова българистика, според мен, се срещнаха "циничният" Александър Кьосев със "следциничния" Светлозар Игов и "предциничния" Алберт Бенбасат. И заедно със свои колеги, с коренно различни представи, спориха по интересните проблеми между литературата, литературната наука и образованието. Беше интересно. Дано в бъдеще семинарът да получава и по-широка разгласа.

 

Людмила Попова

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник