Брой 8

Литературен вестник

27.02.-5.03.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Кучка с късмет

Хелън Филдинг

 

Последното нещо, което бих искала някой да си мисли, е, че паднах, защото съм стара. Само след минутка ще мога пак да си движа ръката, ще си издърпам другата изпод тялото и ще натисна бутона на алармата и тогава ще се появи някой млад хубавец в униформа, а аз ще му кажа, че съм натиснала бутона по погрешка и че всъщност просто си търся контактната леща. Понякога съм толкова изобретателна и умна, че направо не мога да се нарадвам на себе си.

Боже, все пак умирам за едно коктейлче с ром. Била съм пияна! Точно така. Ще им кажа, че съм се насвяткала и си търся контактната леща, дето я изпуснах на пода.

Току-що ми хрумна нещо ужасно. Приличам на някоя от онези реклами в неделните притурки - "Госпожа Хоуп знае, че помощта идва", а на пода се е проснала ужасяваща сивокоса женица, чиято вълнена пола се е запретнала, за да разкрие чифт крепнайлонови чорапогащи.

Фу! Посивяла коса. Как може една жена да се запусне по този начин. Все едно да си окачи на врата табела "Старица!" Очевидно всички смятат, че съм естественоруса и, право да си кажа, това, че косата ми посивя, беше направо изпратено от Господ - не че косата ми е сива - но ако говорим хипотетично, ако не бях естественоруса и ако имах нещастието да посивея преждевременно, това би било изпратено от Господ, защото тогава няма да е нужно човек да се изрусява, и ако пък си направи кичури в слонова кост, корените на косата издържат от шест до осем седмици, без някой да забележи каквото и да било.

Е, разбира се, алармата не бе инсталирана за такива случаи. Лиза ме накара да я сложа. Но не и в случай, че падна и се подмокря. Хм. Всъщност като стана дума за това..., е да, но поне съм в банята и подът е покрит с теракота. Но когато Лиза настоя, аз й заявих, че ще сложа бутона само ако се знае, че е единствено срещу нарушители. Ама само си представете! Всеки мъж би могъл да нахълта тук и да прави с мен каквото си пожелае. Бих била напълно безпомощна. Крехко, безпомощно същество, оставено на произвола на безмилостен звяр, настървен да получи това, което иска, а той иска ЕДНО-ЕДИНСТВЕНО ПРОКЛЕТО НЕЩО.

Марк ме наричаше Грейс Кели от Хемпшир. Тя правела най-разкошните свирки в Холивуд. Леглото бе моята сцена, скъпи. И ако на човек му се налага редовно да се покланя... то просто го прави! Но не е нужно да гълта.

Това й казвам на Лиза, докато тя ми опява за разни граници. "Знам, скъпа, човек не се нуждае от книги за самопомощ, за да има граници - ето аз например никога не гълтах." Не знам какво му става на горкото момиче, но няма капчица чувство за хумор. Човек би си помислил, че с комбинацията на моите гени и тези на Жан-Пол, би могла поне да се усмихне.

Боже, толкова е отегчително. Това, което не мога да разбера, е как изобщо се озовах в това положение. Навън все още е светло, тъй че не би трябвало да е минало много време - стига да не е било тъмно, когато паднах. Поне съм облечена в ,,Ескада", но разбирате ли, това пък би могло да значи, че съм тръгвала нанякъде, така че този, с когото съм имала среща, със сигурност щеше да се сети да намине. Освен ако не съм излизала на пазар? Ако можех да докосна устните си с ръка, щях да видя с какво червило съм, но за проклятие едната ми ръка е затисната под мен, а по някаква причина другата не ще да помръдне. Имам странно усещане в устата... ох... жадна съм... може би ще поспя.

Тъмно е. Какво става? Ще умра... ще умра... УМРААА. Сякаш съм тук от цяла вечност. Умирам. Умирам. Ааааах!

А сега се стегни, бълнуваща глупачке. Няма никакъв смисъл да разиграваш театър, като няма на кого да го пробуташ. Явно съм заспала или нещо от тоя сорт. Спала съм и на по-лоши места. Спомням си, че веднъж с Клод спахме на перона на гарата в Арл, а някакъв гнусен френски полицай се изпика направо върху нас. Любихме се завити с палто! Представяте ли си! Беше доста хубаво всъщност. Позамръзнаха ми задните части. Цялата ситуация беше много подобна на тази тук, като се изключи Клод и неговата постоянна ерекция. Божествена беше оная година. Спомням си как седяхме на бутилка вино и козя пастърма в ресторантчето на площада в Сен Пол дьо Ванс, а Клод ме обвиняваше, че съм спала с Матис на строежа на параклиса му.

- Не ставай абсурден - казах му. Това е свещено място, пък и щях цялата да се оплескам с боя.

Ако става въпрос, беше в стая в хотел Коломб д’Ор и бях наясно, че е нередно.

Наистина се притеснявам за Лиза, поне дотолкова, доколкото някой би могъл да се притеснява за нещо. Винаги съм смятала, че да се притесняваш за нещо е също толкова безсмислено като да изпитваш вина или да очакваш благодарност за щедростта си. Спомням си как Ърнест, след като беше завел някакви ужасни хора на борби с бикове, ми обърна внимание, че благодарността всъщност не съществува: само очакването на такава. О, боже, ще ми се да не бях паднала по лице. Наистина, много ме боли вратът, пък и хич не е грациозно. Може би ще дойде някой лекар. Обожавам лекарите. Как беше името на онова момче, когато бях бременна с Лиза? Д-р някой си. Какви ръце имаше само! Ето, това е един случай, когато наистина се въздържах. Все пак, нероденото ми дете! Хипократовата клетва! Честно казано, винаги съм съжалявала за това.

Нали разбирате, на никого не му се иска да е прекалено майчински настроен - нима да родиш не е достатъчно? Голям зор си беше. Не, просто се опитах да й вдъхна чувство за радост и живот и да се въздържам да й пиля на главата. След кошмарните ми преживелици със собствената ми проклета майка винаги съм се заричала, че няма да съм от тия, дето непрекъснато дават съвети, които никой не им е искал. Или още по-лошо, от тия, дето, давайки съвети, претендират, че всъщност не го правят. И затова не мога да разбера защо, по дяволите, тя ми причинява всичко това. Не спира да ми чете морал. Направо й се чудя - като малка можеше да се забавлява колкото й душа иска, подскачаше си на задната седалка на колата, играеше на гоненица по терасите на френски ресторанти, докато половината от съученичките й не бяха и стъпвали на континента.

А забавлява ли се? Не. Само работи и пак работи. Така и не усетих дори полъх на парфюм от нея. И цялата сладка тръпка на секса, флирта и любовните връзки остава забулена в притеснения и тревоги за разни защо и ами ако, и взаимно уважение, и независимост, и дрън, дрън, дрън.

Искам да кажа, разбира се, осъзнавам, че не биваше да флиртувам с онова банкерче, което доведе вкъщи, но наистина, това не означаваше нищо - просто го проверявах, за да видя как ще реагира. Откъде да знам, че ще почне да ми звъни по телефона? С Дафни си имахме един код: ДМЗС. Достатъчно млад да е законен син. Ама се обзалагам, че на Дафни би й се искало да бе живяла достатъчно, за да се поборичка с ДМЗВ - Боже мили, да можех да си поговоря с Дафни. Скъпа моя! Достатъчно млад, за да е законен внук - прекалено млад ли е? Така ли? Според теб не? Супер си! Трябва да вървяобичамтечаооооо!

Умирам за парче шунка. Хората оцеляват в пустинята в продължение на дни. Умираш заради водата. О, Боже, нали няма да съм от ония ужасяващи жертви на мозъчен удар с изкривена уста... Може би с колаген ще успея да се пооправя...и памперси за възрастни...Аааа! Не, не, няма да мисля за това. Безсмислено е. Ще им кажа, че съм била пияна и това си е. Пияна, пияна, пияна-заляна, а как само се забавлявам като съм пияна. Докато Лиза, нали разбирате, изглежда, пие единствено напитки, над които се носи пара. Така и не мога да разбера защо приема мъжете толкова на сериозно. Изглежда, очаква от тях да се държат като...като жени. Все се опитва да ги накара да "обсъждат взаимоотношения". Само я чуйте: Обадих му се и му викам - ще трябва сериозно да си поговорим... Искам да обсъдим как вървят нещата между нас. И какво да кажат горкичките мъже? Ами че на тях просто не им стига речникът.

Доколкото си спомням, баща й никога не отрони и една дума за чувствата си - освен ако не беше пиян, а тогава аз просто го потупвах успокоително по ръката и го слагах да си легне. О, излъгах. Когато умря - заради алкохола, разбира се, черният му дроб бе напълно съсипан. Не че беше алкохолик, не, той беше французин. Когато умря, ми каза, хвана ръката ми и ми каза:

- Лъки - каза ми - ти беше страхотна, направо страхотна! Каза го на френски и след това на английски. И после умря.

О, Боже мили. Аз няма да имам последни думи. Ще умра тук - сам-сама! - на тоя студен под и в тази неграциозна поза, като някоя престаряла, напикана баба. Сама! Мъртва и грозна. Даа. Помогнете! ПОМОООЩ!

Вижте сега. Няма да умра тук и туйто. Просто това не е начинът, по който човек да си замине от тоя свят. Би трябвало да умра удушена с дълъг копринен шал в някоя спортна кола. Или обезглавена в някой кабриолет. Разбира се, Джейн Мансфийлд не беше обезглавена наистина. Това беше просто перука. Перуката й бе паднала на таблото на колата, а репортерите решиха, че това е главата й. Глупавичките ми.

А оня, с когото Лиза ходеше преди банкера, как му беше името? Честно казано, беше абсолютен лигльо. Как му беше името? Гаджето на Лиза? Питър или нещо такова. Стийв. Или Кен. Честно казано, по-скоро бих легнала с някоя моруна. А така ми се иска да е щастлива. Наистина. Тя явно е убедена, че трябва да натовари на раменете си всички неволи по света. Казвам й, за какво сме на този свят, ако не за да бъдем щастливи? Нямам предвид, че не трябва да мислим за другите... например за бедните! А тя все нейното си знае за принципите и смисъла на живота. Направо ми се иска да я замъкна в някой луксозен магазин и да й затворя устата. Работата е там, че тя така и не разбра колко задълбочен човек съм всъщност. Да си щастлив, не означава, че си себичен. Е, или пък означава. Човек просто се грижи за себе си и приема, че другите също се грижат за тях си, и само вече ако някой наистина е изпаднал в затруднение, ние му помагаме, но наистина не виждам смисъл във всичките тези причини и принципи, и притеснения, и пфу.

Как му беше името на банкерчето? Джеймс или Джереми. Нещо твърде английско. Знаете ли, оня ден се оказа, че се опитвам да си спомня кой беше онзи, чието име бях забравила. Джеймс, струва ми се. Вярно е, че беше доста привлекателен младеж. Знаете ли на кого ми напомня? На Синатра. Ето това беше нещо, за което не казах на никого освен на Дафни. Той обаче бе доста груб. Никакъв финес. Но пък опознах Франк толкова, как да кажа... отблизо и затова, откакто видях Миа Фароу, съм напълно сигурна, че му е дъщеря. Само помислете. Та те са като две капки вода. Лиза, разбира се, смята, че това са глупости и че хората винаги се обвързват с такива, които им приличат, но тогава защо се разведоха толкова бързо?* 

Джеймс...толкова прилича на Франк, макар и по един особен начин. Предполагам, че се дължи на костюмите. Разбира се, в никакъв случай не беше толкова шикозен като Франк. Но вие само си ги представете, Джеймс и Лиза, идват при мен направо от работа с техните бизнескуфарчета и нейните всевъзможни чанти, торби и торбички - "току-що бях в супермаркета". Тя е много привлекателно момиче, но не го използва.

Е, разбира се, в мига, в който той забеляза шейкъра за коктейли, а аз пуснах музиката и....о, обувките ми! Той много хареса обувките ми. Имам такива от 45 години и те никога не ме провалят. Дължи се на начина, по който издължават крака и го карат да изглежда толкова елегантен.

След това тя каза:

- Мамо, защо за бога трябваше да обуваш тези обувки? Та това е старчески дом. Ето това вече беше жестоко. Това всъщност не е дом. По-скоро е вид, ами, жилищна кооперация, както би казал Франк. В Палм Спрингс има такива. Съвсем сериозно смятам да отида там. Съвсем сериозно. Веднъж щом се вдигна от тоя под. Отивам. Пет пари не давам за нейното мнение. Всъщност, този Джеймс ми се обади само няколко пъти и ме изведе навън само веднъж. Използвах тази възможност за малко проучване. Винаги съм казвала, че ако една жена се интересува сериозно от някой мъж, в никакъв случай не бива да му позволява да дърдори все за приятелката си или бившата си приятелка, или вероятната си бъдеща приятелка. Щом като е на среща с теб, за него не бива да съществува никоя друга.

Само че аз наруших това правило, защото явно е, че като излизаш с гаджето на дъщеря си, не можеш да считаш, че това е среща в истинския смисъл. Е, нямаше да кажа нещо нелепо като например:

- Как върви връзката ви с Лиза? - тъй че просто споменах името й между другото. Нещо в него сякаш изведнъж се отприщи и той започна:

- Ами, виж сега, бившето ми гадже все още ми е доста навита, а и ми се струва, че Лиза търси нещо по-постоянно и...

- Спри дотам - казах му. - Не съм излязла с теб да ми се фукаш и да ми мрънкаш. Я ми вземи едно мартини.

Разбира се, мартинито доведе до коктейл с уиски, а коктейлът на свой ред до вечеря, но когато ме изпрати, не му позволих да прекрачи прага на апартамента ми, а го оставих на вратата, и - лоялна до последно - веднага грабнах телефона да се обадя на дъщеря ми. Мисълта ми е, че това едничко изречение беше предостатъчно - "тя търси нещо по-постоянно". Боже мили! Какво си мисли той? - Тя иска да се омъжи за мен? Това не само бе нетърпимо самонадеяно, но което е по-важно - беше и необоримо доказателство, че тя жестоко грешеше. Естествено, нямаше нищо лошо в това да дам малко аванс на този Джеймс. В края на краищата, не съм проклетата му майка, нали така? А и нямам намерение да се срещам с него отново. Пък и той ходи с дъщеря ми.

- Е, как мина с Джеймс? - попита тя с леден глас.

(Виждате ли, ето какво причинява на мъжете. Обзалагам се, че след среща на Джеймс с тази печална бивша приятелка, Лиза го почва:

- Е, как мина с как й беше името? - със същия този страдалчески, обвинителен тон, вместо да говори малко по-въодушевено и да избие от главата му мисълта за друга жена.)

- Майко? - каза. - Как мина?

- Как мина кое? - казах аз. - Кое? Защо не се уточняваш? Разбери, мразя да го правиш. Сякаш намекваш нещо.

- Питието с Джеймс, майко. Спомняш ли си? По-рано тази вечер.

Искам да кажа, наистина, като говори по този начин, бавно и отчетливо, сякаш съм глуха или нещо такова, наистина предизвиква най-лошото у мен.

- А ти пък коя си? - казах с един такъв треперещ, глуповат глас, сякаш изведнъж съм заболяла от Алцхаймер.

- Лиза е майко, не ме ли помниш? Лиза? Човек би си помислил, че съм някой дебил.

- Лиза. Дъщеря ти.

- Разбира се, че знам коя си, глупаво момиче - бях доста рязка, а после изведнъж, не знам какво ми стана, сигурно беше от алкохола, продължих:

- Току-що прекарах няколко часа с този твой надут приятел и честно да ти кажа мила, ако не промениш подхода си поне малко, той ще се чуди как да избяга, за да не му се пръсне главата от твоите приказки! А после нещо ми се отприщи, направо бях като бутилка шампанско, забравена във фризера:

- Миличка, всичките ти представи са объркани. Добре звучи като казваш, че не бива да използваш външния си вид, за да получиш каквото искаш, но само обърни внимание колко време изразходваш, докато се опитваш да получиш своето, като използваш юридическото си образование, за да убедиш горкото момче в ползата от обвързване, а ако само знаеше как да изиграеш картите си правилно, той щеше да те гони из бара на ,,Риц" с кутийка от ,,Тифани" в ръка, без да може да ти се насити. Не ти ли се иска малко загадъчност? Малко съблазън? Какъв е смисълът да трамбовате с горкото момче из супермаркета в лошо настроение, като в същия този момент би могла да плъзгаш стъпалото си нагоре по бедрото му, докато той подава златната си кредитна карта на сервитьора след вечеря в ресторант ,,Каприз". Ти си жена, мила, а не някаква китайска работничка в комунистически колхоз. Не се предполага да си му равна, а да си негова царица.

Казах й да зареже онези ужасни колосани костюми и да си купи нещо лъскаво. О, Боже, дори не си спомням какво точно казах. Мисля, че на моменти направо прекалих. Толкова ме е срам. Винаги съм казвала, че никога, ама никога няма да я наставлявам. Това оня ден ли се случи? Една нощ ли мина оттогава? Преди да падна. Сега се съмва. Може би затова още не е дошла. О, Боже, а аз все негодувах, че се обажда всеки ден и току се отбива да ме види, сякаш съм на смъртно легло, а сега, о, Боже.

Както и да е, след моята малка тирада настъпи ужасна тишина.

- Майко - каза тя на пресекулки - ти четеш ли правилата?

- Какви правила? Не ставай глупава. Няма нужда да чета каквито и да е правила. Че аз ги знам, откакто съм родена. А в следващия момент тя дърдореше за някаква книга за запознанства и "ретрогресия", и преразгледа феминизма от самото му зараждане преди петстотин години, на което аз отговорих, че " ... е много добре, само дето всяка жена си има определени нужди и какъв е смисълът да си феминистка, ако прекарваш 90 % от времето си в опити да превърнеш и мъжете в такива? Освен това, ако човек не задоволява нуждите си, се превръща в разстроено, потиснато същество, т.е. как би могъл да се впише пълноценно в света? Но през цялото време си мислех, че знам как да се държа с мъжете заради майка ми, която ми го наби в главата, сякаш беше някой ужасен генерал на всички примадони, и тогава целият разговор с Лиза се превърна в наистина ужасяваща сцена, и аз си знаех, знаех си, че съм я засегнала дълбоко, а аз никога... аз никога не съм искала да нараня моето малко... моето сладко, моето сладко, малко...о, Боже, моля те не позволявай да умра. Моля те, не позволявай да умра и ти обещавам, че ще ходя на църква с воал над очите и наистина ще намаля пиенето - няма да пия друго освен шампанско. Но, моля те, не позволявай да умра и да изоставя моето малко момиче по този начин. Моля те, предпочитам да съм жертва на мозъчен удар с изкривена уста. Наистина не искам да умра. Тя ми затвори телефона за пръв път, а аз отидох да си налея един бърбън и... о, Боже, ето какво е било. Била съм пияна! О, благодаря на Бога и всички небесни светии, била съм адски пияна! Ето защо съм облечена в ,,Ескада" - била съм навън с Джереми или както там му е името, а после съм се прибрала, влязла съм в банята и, навеждайки се над мивката, съм се строполила от люляковите обувки ,,Диор".

О, Боже, колко бе глупаво да вдигам такъв шум за това. Трябва просто да съм си счупила едната ръка, а другата наистина мога да я движа, така че ако не съм получила мозъчен удар, то всичко е чудесно и това, което трябва да направя, е да си седя тук и да не ходя никъде - или пък да се изходя, хаха! - и да се опитам да не умра от глад, а после всички ще се суетят около гипса ми, и ще се подписват на него, и разни такива - може би мога да го поръчам в много бледорозово и с къдрички! О! Телефонът звъни! Телефонът! А аз не мога да вдигна. Само ако можех да си измъкна ръката изпод тялото - о, телефонният секретар се включи - о, Лиза е! Лиза е!

- Мамо, аз съм. - Не ме е наричала мамо от толкова време! - Толкова съжалявам, че се ядосах в петък и не съм ти се обаждала оттогава. Мислих върху това, което каза и наистина си права. Така че ходих по магазините - трябва да видиш какви неща си купих, и ги облякох в събота вечер, когато бяхме с Джеймс, и да ти кажа, вече е понеделник сутрин, а ние току-що спряхме да се чукаме! А сега точно спирам пред блока ти на път за работа. Нямам намерение да те наглеждам, просто купих нещичко и за теб. О, Боже, майко, едва ходя и имам ужасен махмурлук, но съм толкова жестоко щастлива.

Ето, виждате ли! Понякога съм толкова досетлива и умна, че направо не мога да се нарадвам на себе си...о, ето я, идва! Звъни на вратата! Отключва!

- Лиза! Лиза, миличка, в банята съм. Паднах, но не трябва да мислиш, че е защото съм стара. Бях пияна, миличка! Абсолютно жестоко, страхотно пияна!

Преведе от английски Мария Симеонова


* Миа Фароу е съпруга на Франк Синатра от 1966 до 1968 г. горе

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник