Брой 8

Литературен вестник

27.02.-5.03.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Геометрия на любовта

Джон Чийвър

 

 

Беше един от онези късни дъждовни следобеди, в които секцията за играчки на "Улуърт" на Пето Авеню е изпълнена с жени, изглеждащи така, сякаш са участвали в прелюбодеяние и сега търсят подарък, който да занесат вкъщи на най-малкото си дете. Специално този следобед имаше осем или десет такива - миловидни, приятно ухаещи и добре облечени - но с измъчения вид на жени, които наскоро са били разсъблечени от някой грубиян в хотелска стая насред града и сега са се отправили към къщи, където ги очакват прегръдките на нежно детенце. До такова заключение стигна Чарли Малори, излизайки от железарията, където се бе отбил да си купи отвертка. Тук нямаше морализъм. Това обобщение му дойде наум най-вече за да придаде на сивия дъждовен следобед някаква цел и колорит. В офиса бе спокойно. От обяда насам бе прекарал времето си в поправяне на един шкаф за папки. Оттук и отвертката. Спирайки се на това предположение, той се вгледа по-отблизо в лицата на жените и в тях сякаш намери потвърждение на фантазията си. Какво друго освен преситеността и огорченията на прелюбодеянието би могло да им придаде толкова одухотворен и печален вид? Защо иначе биха въздишали тъй дълбоко, докосвайки играчките на невинността? Една от жените носеше кожено палто, подобно на онова, което бе купил на съпругата си Матилда за Коледа. Вглеждайки се по-отблизо, той установи, че това бе не само палтото на Матилда, това бе самата Матилда.

- Я, Матилда - възкликна той. - Какво, за Бога, правиш тук?

Тя вдигна поглед от дървеното пате, което изучаваше. Бавно, много бавно, изразът на огорчение на лицето й се смени с гняв и презрение.

- Мразя да ме шпионират - рече тя. Гласът й бе силен и погледите на другите жени в магазина се насочиха към тях, подготвени за всичко.

Малори бе в недоумение.

- Но аз не те шпионирам, скъпа - каза той.

- Аз просто...

- Не мога да си представя нищо по-отвратително - каза тя - от това да преследваш хората по улиците.

Видът и гласът й бяха като на оперна певица, а заинтригуваната й публика бързо се увеличаваше от купувачите, прииждащи от железарската секция и секцията за градинска мебел.

- Да гониш една невинна жена по улиците е най-долното, най-гадното и най-противното нещо на света.

- Но, скъпа, аз съвсем случайно се озовах тук.

Смехът й беше безжалостен.

- Съвсем случайно се навърташ в секцията за играчки на "Улуърт"? И очакваш да ти повярвам?

- Бях в железарската секция - каза той. - Но всъщност няма значение. Защо не идем да пийнем нещо и да вземем ранния влак?

- Нямам намерение да пия или да пътувам с шпионин - каза тя. - Сега ще напусна този магазин и ако ме последваш или тормозиш по какъвто и да е начин, ще извикам полиция да те арестува и да те хвърли в затвора.

Тя взе и плати дървеното пате, след което царствено изкачи стълбите. Малори изчака няколко минути и се прибра в офиса си.

Малори беше инженер на свободна практика и този следобед офисът му бе празен - секретарката бе заминала за Капри. На телефонния секретар нямаше съобщения за него. Нямаше поща. Той бе сам. Чувстваше се не толкова нещастен, колкото изумен. Не че той бе изгубил чувството си за реалност, а реалността, която наблюдаваше, бе изгубила своята уместност и симетричност. Би ли могъл изобщо да си обясни срещата-фарс в "Улуърт" и при все това, би ли се примирил без обяснение? Преди бе избирал забравата като курс на действие, но не можеше да забрави отекващия глас на Матилда и гротескната обстановка в секцията за играчки. Драматичните недоразумения с Матилда бяха нещо обичайно и обикновено с готовност се справяше с тях, опитвайки се да дешифрира поредицата от случайности, довели до взривяването на сцената. Този следобед той бе обезсърчен. Срещата сякаш не се поддаваше на диагноза. Какво да прави? Да се посъветва с психиатър, брачен консултант, свещеник? Да скочи от прозореца? Пристъпи към прозореца с тази мисъл.

Бе все така облачно и дъждовно, но още не се бе мръкнало. Движението бе слабо. Той погледна надолу, където преминаха голям автомобил комби, после кола със сгъваем покрив, после движещ се фургон и един малък камион, чиято реклама гласеше Химическо чистене и боядисване ЕВКЛИД. Името на великия учен му напомни за правоъгълния триъгълник, принципите на геометричния анализ и доктрината на пропорциите за пропорционалните и непропорционалните величини. Това, което му трябваше, бе ново логическо съждение и Евклид можеше да му свърши работа. Ако успееше да направи геометричен анализ на проблемите си, дали щеше да ги реши, или поне да си създаде някакво чувство на разрешимост? Извади сметачна линийка и започна с простата теорема, че ако две страни на триъгълника са равни, то и ъглите срещу тези страни са равни; и обратната теорема, че ако два от ъглите на триъгълника са равни, то и страните срещу тях са равни. Начерта линия, която да представлява Матилда и това, което му бе известно за нея. Основата на триъгълника образуваха двете му деца - Ранди и Присцила. Той, разбира се, щеше да бъде третата страна. Най-критичният елемент в линията на Матилда - който заплашваше да направи ъгъла неравен на този на Ранди и Присцила - бе фактът, че наскоро тя си бе намерила любовник-фантом.

Това бе често срещано прегрешение сред домакините на Ремзън Парк, където живееха. Веднъж или два пъти в седмицата Матилда обличаше най-хубавите си дрехи, слагаше си малко френски парфюм и коженото палто и взимаше късния сутрешен влак за града. Понякога обядваше с приятелка, но по-често обядваше сама в един от онези френски ресторанти на шейсетте години, които служат за подслон на неомъжените жени. Обикновено пиеше коктейл или си поръчваше половин бутилка вино. Намерението й бе да изглежда разгулна и мистериозна - жертва на горчивата загадка на любовта - но случеше ли се да я загледа някой непознат, тя изпадаше в пристъп на срамежливост, припомняйки си с нещо подобно на паника прекрасния си дом, свежите личица на децата си и бегониите в цветната си леха. Следобед отиваше на матине или пък да гледа някой чуждестранен филм, като предпочиташе тежките сюжети, които я оставяха емоционално изтощена - или, както се изразяваше, "изпразнена". Завръщайки се у дома с късния влак, тя изглеждаше умиротворена и тъжна. Често плачеше, докато приготвяше вечерята и ако Малори я попиташе какво я измъчва, просто въздишаше. За кратко той прояви подозрение, но вървейки по Медисън Авеню един следобед, я видя, загърната в кожите си, да яде сандвич в заведение на крак и заключи, че зениците на очите й са разширени не от негата на любовта, а от тъмнината в киносалона. Това бе безобидно и често срещано прегрешение, което с известна доза насилено великодушие би могло да се счита дори за полезно.

Линията, формирана от тези елементи, образуваше ъгъл с линията, представляваща децата. Истината в случая бе, че тя ги обичаше. Той ги обичаше! Дори и цялото унижение и злоба на света не можеха да го накарат да си представи раздяла. Мислейки си за тях, те му се сториха като мебелировката на душата му, нейният трегер и носеща греда.

Линията, която представляваше той самият, бе най-застрашена от грешки в изчисленията. Считаше се за искрен, здрав, ерудиран /кой друг помни толкова много от Евклид?/, но като се събудеше сутрин с чувството за полезност и невинност, бе достатъчно само да говори с Матилда, за да установи, че полезността и невинността му са пропилени. Защо става така, че простичките житейски задължения му носят такъв тормоз? Защо като минава през секцията за играчки, ще го заклеймяват като воайор? Може би триъгълникът ще му даде отговор, помисли си той и в известен смисъл така и стана. Страните на триъгълника, определени от значимата информация, бяха равни, така както и ъглите срещу тези страни. Изведнъж той се почувства вече не тъй объркан, по-обнадежден и извисен. Мина му през ум мисълта, която спохожда повечето хора два-три пъти в годината, че започва нов живот.

Във влака на път към къщи се почуди дали може да се направи геометрична аналогия на скуката в пътническия влак, с който всеки ден пътува до службата и обратно, на безсмислиците във вечерния вестник, наплива към местата за паркиране. Когато пристигна, Матилда беше в малката трапезария и слагаше масата. Встъпителният й залп бе замислен да извади противника от строя.

- Доносникът Пинкъртън - обади се тя. - Шпионинът.

Той чу думите, но ги прие без гняв, без тревога или раздразнение. Там, където се намираше, те сякаш не можеха да го достигнат. Колко спокоен се чувстваше, колко щастлив. Дори ъгловатостта на Матилда изглеждаше трогателна и обична - това своенравно дете на човешкия род!

- Защо изглеждаш толкова щастлив? - питаха го децата му. - Защо изглеждаш толкова щастлив, татко?

Сега всички щяха да говорят едно и също: "Колко се е променил Малори. Колко добре изглежда Малори. Късметлия е този Малори!"

На следващата вечер Малори намери на тавана един материал по геометрия и освежи знанията си. Изучаването на Евклид постави ума му в състрадателно и спокойно състояние и едно от нещата, които му помогна да разбере, бе, че напоследък способността му да мисли и чувства е била парализирана от смут и отчаяние. Той бе наясно, че това, което считаше за свое откритие, можеше да се окаже илюзия, но практическите предимства си оставаха за него. Почувства се много по-добре. Чувстваше, че е коригирал дистанцията между своята собствена реалност и реалностите, които измъчваха духа му. Може би ако притежаваше някаква философия или религия, нямаше да се нуждае от геометрията, но религиозните ритуали в квартала му се струваха скучни и неубедителни, а за философия нямаше необходимата нагласа. Геометрията му служеше прекрасно за целите на метафизиката на разбраната болка. Основното предимство бе, че веднъж изразил настроенията и негодуванията на Матилда в линеен вид, вече можеше да гледа на тях с горест и състрадание. Не беше победител, но по някакъв чудодеен начин бе защитен от ролята на жертва. В хода на своето изследване и практика откри, че грубостта на оберкелнерите, дребнавите души на чиновниците и цинизмът на транспортните полицаи не може да накърни неговото спокойствие, а тези потисници на свой ред, усещайки силата му, вече не бяха толкова груби, дребнави и цинични. Той бе в състояние да запази убеждението за невинност, с което се събуждаше всяка сутрин и през останалата част от деня. Мислеше да напише книга за своето откритие - Евклидова емоция: Геометрията на чувството.

Горе-долу по това време му се наложи да замине за Чикаго. Денят бе мрачен и той взе влака. Събуден малко след зазоряване, целият изтъкан от полезност и невинност, той погледна през прозореца на спалния си вагон и видя фабрика за ковчези, сметища за употребявани коли, бараки, буренясали спортни площадки, свине, угояващи се с жълъди, а в далечината - величавата сянка на Гари. Монотонният и меланхоличен пейзаж въздействаше на духа му като зрелище на човешката глупост. Никога не бе прилагал теоремата си към пейзажи, но откри, че като изрази компонентите на момента в паралелограма, бе в състояние да отдалечава от себе си обезсърчаващата околност, докато тя му се стори безобидна, практична, дори очарователна. Изяде стабилна закуска и свърши добра работа през деня. Бе ден, който не се нуждаеше от геометрия. Един от партньорите му в Чикаго го покани на вечеря - покана, която чувстваше, че не може да откаже и в шест и половина той се озова на прага на малка тухлена къща в непозната за него част на града. Още с отварянето на вратата почувства, че ще има нужда от Евклид.

Когато домакинята отвори вратата, си пролича, че е плакала. Държеше питие в ръка.

- Той е в мазето - изхлипа тя и влезе в малката всекидневна, без да каже на Малори къде се намира мазето или как да стигне дотам. Последва я във всекидневната. Тя се бе отпуснала на ръце и колене и завързваше етикет за крака на един стол. Малори забеляза, че повечето мебели са облепени с етикети. Етикетите гласяха: Склад за стоки Чикаго. Отдолу тя бе написала: "Собственост на Хелън Фелс Макгауан". Макгауан бе името на приятеля му.

- Нищо няма да оставя на кучия му син - изхлипа тя. - Нищичко.

- Здрасти, Малори - каза Макгауан, който идваше от кухнята. - Не й обръщай внимание. Веднъж-два пъти в годината я прихващат, започва да слага етикети по мебелите и твърди, че щяла да ги даде на склад, да си вземе мебелирана стая и да работи в Маршал Фийлдс.

- Нищо не знаеш ти - каза тя.

- Какво ново? - попита Макгауан.

- Току-що се обади Лоис Мичъл. Хари се напил и пъхнал котето в миксера.

- Тя ще дойде ли у нас?

- Разбира се.

На вратата се позвъни. Влезе разчорлена жена с просълзени страни.

- О-зо, беше ужасно - каза тя. - Децата гледаха. То бе тяхното малко котенце и те го обичаха. Нямаше да го взема толкова навътре, ако децата не гледаха.

- Давай да се махаме оттук - каза Макгауан, обръщайки гръб на кухнята. Малори го последва през кухнята, където нямаше никакви признаци за вечеря, надолу по стълбите, които водеха към мазе, обзаведено с маса за пинг-понг, телевизор и бар. Той наля на Малори питие.

- Разбираш ли, Хелън навремето беше богата - каза Макгауан. - Това е едно от трудните неща с нея. Тя произхожда от много богато семейство. Баща й притежаваше верига автоматични перални, която се простираше оттук до Денвър. Той въведе шоуто на живо в пералните. Фолклорни певци. Малки оркестри. После Съюзът на музикантите се надигна срещу него и за една нощ изгуби целия бизнес. И тя си знае, че спя с когото ми падне, но ако не се забърквах в случаен секс, Малори, нямаше да бъда верен на себе си. Искам да кажа, че едно време имах нещо с тази госпожа Мичъл, дето сега е горе. Онази с котето. Тя е страхотна. Само кажи и те уреждам с нея. Всичко ще направи за мен. Обикновено й давам по нещичко. Десетина долара или бутилка уиски. Разбираш ли, съпругът й го е прихванала една мания за самоубийство. Непрекъснато взима приспивателни, но все го изпомпват навреме. Веднъж опитал да се обеси...

- Трябва да тръгвам - каза Малори.

- Стой де, стой - каза Макгауан. - Дай да ти подсладя питието.

- Наистина трябва да тръгвам - каза Малори. - Имам да върша много работа.

- Но ти нищо не хапна - каза Макгауан. - Постой малко и ще стопля малко къри.

- Няма време - каза Малори. - Имам много работа.

Той слезе по стълбите, без да се сбогува. Мисис Мичъл си бе отишла, но домакинята все още слагаше етикети по мебелите. Сам намери вратата и се прибра с такси в хотела си.

Извади сметачната си линийка и работейки върху съотношението между обема на конуса и на описаната около него призма, се опита да изрази пиянството на мисис Макгауан и съдбата на котето на семейство Мичъл в линеен вид. О, Евклид, бъди с мен сега! Какво искаше Малори? Искаше блясък, красота и ред, но също така му се искаше да рационализира образа на мистър Мичъл, увиснал с примка на шията. Беше ли страстното отвращение на Малори от низостта проява на претенциозност и липса на мъжественост? Погрешно ли бе да търси дефиниции за добро и зло, да вярва в неизменната сила на разкаянието, в красотата на срама? В картината имаше голям брой неизвестни, но той се опита да придържа уравнението си към фактите от вечерта и това го занимава до малко след полунощ, когато си легна да спи. Спа добре.

Що се отнася до епизода със семейство Макгауан, пътуването до Чикаго бе катастрофа, но се оказа финансово печелившо и семейство Малори решиха да заминат на пътешествие, както правеха обикновено, когато се опаричат. Отлетяха за Италия и отседнаха в малък хотел близо до Сперлонга, където бяха гостували и преди. Малори беше много щастлив и не почувства необходимост от Евклид по време на дните, прекарани на крайбрежието. Преди да отлетят за вкъщи, посетиха Рим и последния ден отидоха да обядват на Пиаца дел Пополо. Поръчаха омари и се смееха, пиеха, трошиха черупки със зъбите си, когато Матилда изпадна в меланхолия. От нея се изтръгна ридание и Малори разбра, че ще има нужда от Евклид.

Сега Матилда бе унила, но следобедът като че ли обещаваше на Малори, че с помощта на обосноваването и геометрията може да успее да идентифицира компонентите на нейното униние. Ресторантът предоставяше богато поле за разследване. Мястото бе благоуханно и подредено. Останалите посетители за обяд бяха порядъчни италианци, все чужденци, и не му се вярваше те да са способни да я направят толкова нещастна, колкото явно беше. Омарът й бе харесал. Ленените покривки бяха бели, среброто излъскано, келнерите учтиви. Малори огледа заведението - цветята, купите с плодове, движението на площада, което се виждаше от прозореца - в нищо от това не можа да съзре източника на мъката и горчивината, изписани на лицето й.

- Искаш ли сладолед или някакъв плод? - попита той.

- Ако искам нещо, сама ще си го поръчам - каза тя и така и направи. Извика келнера, поръча сладолед и малко кафе за себе си, хвърляйки на Малори мрачен поглед. След като плати сметката, Малори я попита дали иска такси.

- Що за тъпа идея - отвърна тя, мръщейски се от отвращение, като че ли бе предложил да пропилеят спестяванията си или да направят децата си актьори.

Завърнаха се в хотела си в индийска нишка. Светлината бе много ярка, жегата - много силна и сякаш улиците на Рим винаги са били горещи и винаги ще бъдат, във вечността. Дали жегата бе причинила промяната в настроението й?

- Измъчва ли те жегата, скъпа? - попита той, а тя се обърна и отвърна:

- Повдига ми се от теб.

Остави я във фоайето на хотела и седна в едно кафене.

Разреши проблемите си с линийка на гърба на едно меню. Когато се върна в хотела, тя беше излязла, но в седем се върна и започна да плаче още щом влезе в стаята. Следобедната геометрия му бе показала, че нейното щастие, както и неговото и това на децата му, страда от някакво своенравно, необяснимо и подмолно емоционално течение, което мистериозно се извива из цялото й същество, изригвайки мощно на неравномерни интервали от време и без видима причина.

- Съжалявам, скъпа моя - каза той. - Какво се е случило?

- Никой в този град не говори английски - каза тя - абсолютно никой. Загубих се и сигурно съм питала към петнайсет души за обратния път до хотела, но никой не ме разбра.

Тя влезе в банята и затръшна вратата, а той седна на перваза на прозореца - спокоен и щастлив - загледан в зигзагообразния път на един облак, оформен точно като облак, и в появата на тази златиста светлина, която понякога изпълва небето над Рим точно преди да падне здрач.

Няколко дни след като се върнаха от Италия, Малори пак трябваше да ходи в Чикаго. Приключи с работата за един ден - като избегна Макгауан - и се качи на влака в четири часа. Към четири и половина се отби във вагон-ресторанта за едно питие и като видя масивните очертания на Гари в далечината, си повтори теоремата, която бе коригирала ъгъла на отношението му към пейзажа на Индиана. Поръча си питие и погледна през прозореца към Гари. Нямаше нищо за гледане. Поради някаква грешка в изчисленията той не само бе отнел силата на Гари; той бе изгубил Гари. Нямаше дъжд, нито мъгла, нито внезапен мрак, за да обясни факта, че за неговите очи прозорците на вагон-ресторанта бяха празни. Индиана беше изчезнала. Той се обърна към една жена от лявата си страна и попита:

- Това е Гари, нали?

- Да, разбира се - отвърна тя. - Какво има? Не виждате ли?

Хапливата нотка на забележката й бе неутрализирана с помощта на равнобедрен триъгълник, но от другите градове, които следваха, нямаше и следа. Той се върна в спалния си вагон, един самотен и уплашен човек. Зарови лице в ръцете си и когато го вдигна, можа ясно да различи светлините на прелезите и малките градове, но към тях никога не бе прилагал геометрията си.

Може би една седмица по-късно Малори бе приет в болница. Секретарката му, която се бе върнала от Капри, го намери в безсъзнание на пода в офиса и извика линейка. Бе опериран и регистриран като критичен случай. Трябваше да минат десет дни след операцията, преди да е в състояние да приема посетители и първият, разбира се, беше Матилда. Той бе изгубил десет инча от чревния си тракт и към двете му ръце бяха прикачени тръбички.

- Ау, ама ти изглеждаш превъзходно - възкликна Матилда, обръщайки шокирания и ужасен израз на лицето си навътре в себе си и решавайки да си придаде разсеян вид. - А и стаята е толкова приятна. Тези жълти стени. Ако ще се разболява човек, най-добре да се разболее в Ню Йорк. Спомняш ли си онази ужасна провинциална болница, където родих децата?

Тя седна да си почине, но не на стола, а на перваза на прозореца. Той си напомни, че никога не е познавал любов, която да закали докрай разделната сила на болката, която да преодолее пропастта между крепките и немощните.

- Всичко вкъщи е тип-топ - каза тя. - Не личи да липсваш на някого.

Тъй като никога не бе боледувал тежко преди, не би могъл да се подготви за оскъдните й умения като медицинска сестра. Сякаш тя негодуваше от факта, че е болен, но нейното негодувание бе, мислеше си той, непохватен израз на обич. Никога не е била изкусна в прикриването и не съумя да прикрие факта, че счита колапса му за проява на егоизъм.

- Такъв късмет извади - каза тя. - Искам да кажа, такъв късмет, че се случи в Ню Йорк. Имаш най-добрите лекари и най-добрите сестри, а това сигурно е една от най-добрите болници в света. Няма за какво да се тревожиш. Наистина. Всичко се прави за теб. Само си мечтая веднъж в живота си да легна на легло за седмица-две и да ми прислужват.

Така говореше неговата Матилда, неговата обична Матилда, нещадяща се в демонстрирането на тази ъгловатост, на този законен нарцисизъм, който силата на никоя любов не можеше да обясни или изглади. Това бе тя и той оценяваше липсата на сантименталност, която прояви. Влезе сестрата с купа бульон на поднос. Разстла салфетка под брадичката му и се приготви да го нахрани, тъй като той не можеше да движи ръцете си.

- О, нека аз, нека аз - обади се Матилда. - Това е най-малкото, което мога да направя.

Това бе първият намек за факта, че тя изобщо по някакъв начин е въвлечена в тази сцена, която, въпреки жълтите стени, си беше трагична. Пое чинията с бульон и лъжицата от сестрата и каза:

- О-о, колко хубаво мирише. Още малко и сама ще го изям. Предполага се, че болничната храна е ужасна, но това място очевидно е изключение.

Тя задържа лъжицата, пълна с бульон до устните му и тогава, без никаква вина от нейна страна, разля купата с бульон по гърдите и чаршафите му.

Позвъни за сестрата, след което яростно затърка петното на полата си. Когато сестрата започна продължителната и сложна работа по смяната на чаршафите му, Матилда погледна часовника си и установи, че е време да тръгва.

- Ще се отбия утре - каза тя. - Ще кажа на децата колко добре изглеждаш.

Това бе неговата Матилда, дотолкова разбираше, но когато си тръгна, той осъзна, че разбирането няма да му помогне да преживее още едно такова посещение. Определено имаше чувството, че възстановяването на червата му е било забавено. Възможно бе тя дори да ускори смъртта му. След като сестрата приключи със смяната на чаршафите и след като го нахрани с още една порция бульон, той я помоли да му извади сметачната линийка и бележника от джоба на костюма. Направи проста геометрична аналогия между любовта си към Матилда и страха си от смъртта.

Това сякаш проработи. Когато Матилда пристигна в единайсет на другия ден, той можеше да я вижда и чува, но тя бе загубила силата си да обърква. Той бе коригирал ъгъла й. Беше облечена за любовника си-фантом и се впусна в излияния колко добре изглеждал и какъв късмет имал. Изтъкна обаче, че се нуждае от бръснар. Когато си тръгна, той попита сестрата дали може да извика бръснар. Тя му обясни, че бръснарят идвал само в сряда и петък, а всичките мъже-мед.сестри били на стачка. Донесе му огледало, бръснач и малко сапун и тогава за пръв път от припадъка насам видя лицето си. Измършавялото му отражение го принуди да се върне обратно към геометрията и той се опита да свърже със знак за равенство ненаситността на апетита си, необуздаността на надеждите си и крехкостта на тялото си. Обмисляше внимателно аргументите си, тъй като знаеше, че една грешка в изчисленията, каквато направи с Гари, би сложила край на онези събития, започнали от момента, когато камионът с надпис Химическо чистене и боядисване Евклид мина под прозореца му.

От болницата Матилда отиде на ресторант и после на кино и когато се прибра вкъщи, чистачката бе тази, която й каза, че той е починал.

Превод от английски Руска Сланикова

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник