27.02.-5.03.2002
Год. 12
НА ФОКУС
"Дзен-порно": причините за самотата
На фона на столичния театрален пейзаж, чието цилклично сезонно разгръщане следя вече почти пета година, най-новата премиера в Сатиричния театър "Дзен-порно" изпъква като събитие без пряк аналог в досегашната театрална практика по една-единствена причина. С цената на всички възможни рискове и очаквани грешки, дебнещи зад подобни определения (наравно с уговорката, че те едва ли изчерпват, дори приблизително всичко ), бих нарекъл "Дзен-порно" първият чист български театрален феминистки спектакъл. И за да бъдат избегнати най-баналните сексистки припознавания от рода на тези, че текстът е написан от жена /Милена Фучеджиева/, поставен е на сцена от жена /Десислава Шпатова/ и е центриран около един основен женски персонаж /Миа, в силното изпълнение на актрисата Снежина Петрова/, естествено бързам към уточнението, че "обвинението"(доколкото нерядко в български контекст, подобни определения биват схващани точно така, а и за да разсея възможните догадки в злонамереност) във феминизъм, не идва за нещо по-различно от това да назове логическите и естетически ходове, кръстосващи се в един съвременен текст за театър и неговата дебютна сценична реализация. Акцентът не е лишен от умисъл, и по причина на това, че "Дзен-порно" е първото представление на Десислава Шпатова, в което произнесеното от сцената слово принадлежи изцяло на един-единствен драматургичен текст. В предишни проекти на младата режисьорка, сценичният текст беше сглобен посредством съответната обработка на класическа литература /Достоевски, Лакло/, филмови сценарии /Алмодовар/ или фолклор /както бе в спектакъла "Отвъд отвъд"/. И макар в критически аспект, определенията, които най-малко биха подхождали на театъра на Десислава Шпатова, да са "психологически" или "литераурен" театър, акцентът върху текста нямаше как да бъде отменен, дори и заради факта, че в "Дзен-порно" силният феминистчен код е зададен най-категорично в текста на Милена Фучеджиева.
Сюжетната нишка в "Дзен-порно" е извлечена от една, сама по себе си оригинална и експресивно наситена ситуация, в която откриваме главната героиня Миа, разговаряща и същевременно отъждествяваща се с една секскукла. Привидността и условността са толкова засилени, че в първите минути зрителят не е сигурен, кое от двете играе актрисата Снежина Петрова - дали куклата, или някаква жена, чието име ще научим малко по-късно. Миа потъва в спомени, направлявана от шепота на своите родители /Данаил Обретенов, Диана Спасова/, чиито гласове и гальовни думи я връщат към неща, сякаш забравени отдавна. Текстът на пиесата артикулира подстъпите на това чувствено и сюрреалистично, смешно и перверзно, възторжено и болезнено завръщане, започващо дъбоко в детството и регистриращо отделните си фази, посредством влизанията и излизанията на различни мъже от живота на героинята /всичките образи са сполучливо поверени на Владимир Пенев/. Като в съновидение героинята прекосява целия свой предишен живот, довел до емоционалното й рухване на 30 години - самотна жена, за която е твърде вероятно в очите на другите да изглежда "малко психо".
Кошмарният и гротесков свят, състоящ се единствено и само от бивши любовници, който Миа съживява, е свят, в който жената е видяна/изстрадана като изначално самотно същество. Тук проблясва феминистичният патос на текста. Причините за самотата, причиняваща болка и пустота в живота на Миа, са наравно поделени между фарсовия мъжки свят, който измамно я привлича с обещания за удоволствия, щастие и любов и съвършената несподелимост на нейния емоционален космос. За нея самата женственост е заплаха и болка, както внушава една от най-добрите сцени /по мое мнение/ в представлението, в която Миа лежи на пода в спазматичен гърч, молейки своите родители да й обяснят кое е огромното нещо, което така я притиска и убива. Оказва се, че това е граховото зърно под дюшека.
Феминистичният фокус на представлението е рамкиран от интуицията за изначалната отделност на човешкото същество, а двата пола са видяни не само като най-силни и мрачни контрасти, но и като стереотипи, които не могат да бъдат пробити.
Асен Терзиев
