27.02.-5.03.2002
Год. 12
СЦЕНА
Естетика и жизненост в комедията
Бих
искал да започна от заглавието. И то не
защото това е първият текст, наред с
името на автора, който човек прочита,
когато поеме една книга. Не дори и защото
това заглавие блести с някаква находка
или изненадваща игрословица. Откровено
казано, намирам го за прекалено дълго,
обяснително и в този смисъл неговото
присъствие на корицата ми се струва
малко тромаво. И ако все пак решавам да
тръгна от него, то е защото мисля, че то
отбелязва двете дълбоки основи, върху
които е построен цялостния труд. Нека
най-после и конкретно да го спомена.
Монографията на Ромео Попилиев се
нарича "Комичното и животът на
българската комедия между двете
световни войни".
В него са отбелязани две плоскости, два корена на захранване, два стълба на съграждане. Единият можем да определим като предимно естетически. Комичното, същност и проявления. А другият носи по-скоро исторически характер. Българската комедия през конкретно посочен период. Ако използваме един израз на автора, макар и казан по друг повод, ще отбележим, че върху тези две първооснови може да се застане само в разкрачен стоеж. Такава поза надали е от най-удобните. Но пък си има и своите предимства. Общотеоретическите философски и естетически размисли ще разкриват дълбоките същностни стойности на явленията. От своя страна явленията ще дават плът и кръв на горепосочените размисли. Така те взаимно ще се обогатяват.
Не мисля, че Ромео Попилиев е имал намерение да изгради цялостна, логично обоснована постройка за естетиката на Комедията, снабдена с настъпателно поднасяни доказателства и обезопасена от всякакви възможни срещуположни ветрове или разрушителни земетръси. В известен смисъл дори такъв подход му е противопоказен. На няколко пъти в книгата той изтъква, че смехът, като основно следствие от комичното, не може да бъде обяснен рационално, а всяко обяснение е такова. Смехът не принадлежи към територията на логиката и по-скоро може да бъде тълкуван като бунт срещу същата тази логика. Смехът е ирационален. "Така в крайна сметка - заявява авторът - разсъжденията върху комичното са също неизбежно комични." Не случайно основната естетическа глава в книгата е наречена "Комично за комичното".
Попилиев предпочита есеистичното обглеждане на обекта, при което да открие основни черти и същностни стойности на Комичното и Комедията. Но не мислете, че тази привидна, а може би и фактическа волност прави задачата му по-лека. Авторът има предвид цялата европейска комедиография през различни епохи, когато разсъждава над естетическия обект. И съвсем не може да се каже, че витае в облаците. Напротив, неговото основно усилие е да покаже преимуществено материалния, телесния характер на Комедията. Той търси вместилищата, домовете на Комедията и ги открива не в призрачните селения на духа, а предимно в човешкото тяло. И то дори не в главата и сърцето, които той щедро предоставя на високата Трагедия, понякога може би и на Драмата, а в стомаха, откъдето Комедията понякога се изкачва най-много до гордата, вгордената гръд, а често се спуща и до корема-търбух с разните там сексуални допълнения.
Погрешно е да се смята, че такова съждение унизява Комедията. Ако все пак можем да твърдим, че я принизява, приземява, отелеснява, то това е, за да изтъкне нейната демократична същност, за да я свърже с непосредствения човешки живот и да я приобщи към насъщни човешки необходимости.
Погрешно е също така да се приеме, че трудът е резултат преди всичко на разпокъсани и щастливи хрумвания, на творчески инвенции, които търсят упование единствено в собствената си неочакваност и оригиналност. Без да желая напълно да опровергая подобно предположение, искам да добавя, че монографията е резултат също и на сериозно конкретно проучване, и на дългогодишно натрупване на многостранна култура. Отделните авторови позиции са оформени и подкрепени както с многобройни примери от европейската драматургия, така и със становищата по повдигнатите проблеми на изтъкнати имена в областта на естетиката, социологията, философията. Нека ми бъде позволено само в примерен план да спомена някои от тях: Аристотел, Теофраст, Лукиан, Хегел, Лесинг, Кант, Бергсон, Адлер, Киркегор, Хайдегер, Бодлер, Фройд, Михаил Бахтин, Мишел Фуко, Жак Дерида.
Дълбоко ценя тази първа, откровено естетическа и бих казал общоевропейска част на труда.
Втората част е конкретно насочена към българската комедия между двете световни войни. Нея авторът също съумява да разположи нашироко във времето и пространството. Безспорен стълб през този период у нас е комедиографът Ст. Л. Костов. Ето как е определена основната логика в поведението на повечето от героите му: "Парите са път към властта, а властта - към повече пари и следователно повече власт". Попилиев съотнася неговото творчество към произведения на Войников, Страшимиров, Вазов, Чудомир, към Бай Ганьо на Алеко Константинов, принадлежащи към други времеви отрязъци или дори и към други литературно-жанрови групи. Съпоставките обхващат също така известни писателски имена от целия Балкански регион: Нушич, Караджале. Този сравнителен метод позволява да се осъзнаят интересни сходства и отлики в психологическия портрет на човека от България и от други балкански страни.
Въпреки достойнствата си, тази част все пак носи повече приложен характер: изтъква присъствието или отсъствието на елементите на комедийното, така както вече са разгледани в предходните теоретико-естетически страници. В този смисъл трудно може да се твърди, че конкретният собствен анализ на пиесите носи същия творчески заряд и ни възпламенява да преоткрием онова, което отдавна сме възприели за вече опознато от нас.
По своята природа Комичното е не само строго естетико-театрална монография, но има и обща културологична, философска и психологическа стойност. Тя е насочена както към театъра, така и към цялостната човешка природа. С артистизъм, познания и оригинални съждения Попилиев ни приобщава към образите, които той съгражда за Комичното и Комедията.
Стефан Танев
