Брой 8

Литературен вестник

27.02.-5.03.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

IN MEMORIAM

Пиер Бурдийо

/1930-2002/

 

Пиер БурдийоI

Некрологът за преминалия в Отвъдното голям учен не съизмерва с него обикновения смъртник, който е решил да го напише, нито неговите читатели. Ако изключим стария изискан жанр на патетичната, одиозната или иронична автоепитафия, собствена стойност епитафията има, само когато е чисто литературна, а нейният завинаги замлъкнал главен герой - напълно фикционален.

Това трябва да кажа преди признанието, че втори път в живота си дръзвам в тежкия жанр на некролога за учен и морален авторитет със световно значение. И то само по силата на случайности, които човешкото суеверие и почит към мъртвите тълкуват повече или по-малко символично. Първия път, защото случайно бях сред първите българи, които научиха за смъртта на Ю.М. Лотман. Сега - защото само месец преди края на Пиер Бурдийо /23. I. 2002 г./ го споменаваха и цитираха български литературоведи и социолози една декемврийска вечер в Софийския университет. Вечерта беше посветена на проблемите на литературната социология. Именно защото нейният автономен статут е "граничен", тази дисциплина дължи на харизматичния френски социолог и губи с неговата смърт всичко онова, което дължи и губи хуманитарната мисъл от ХХ в. Зад интелектуалната биография на Пиер Бурдийо наистина можем да видим фигурата на голям учен, за когото, както казва Ю. Хабермас, "границите помежду дисциплините не съществуваха".

 

II

Дължим на Пиер Бурдийо - основател и директор на Европейския център по социология, оригинален и дълбок изследовател на фундаменталните проблеми на обществото и културата - най-напред нещо, което с право се посочва като верен знак за славата и безсмъртието на истинския учен: деавторизирани и вече анонимни, но не и десемантизирани термини, чийто автор все пак е той. Малцина от всички, които ги употребяват, се досещат, че именно в неговите великолепни текстове са създадени и изпълнени с функционално съдържание такива жизнени понятия като "културен капитал", "символична власт", "културна легитимност", "харизматична идеология", "символични санкции", "интелектуално поле" и други.

Книгите на Пиер Бурдийо са пример за изключително висока хуманитаристика, която не губи нищо от тези свои качества и когато - а при Бурдийо това значи винаги - пряко, актуално и най-остро врязва своя рационален анализ и своята експресивна реторика в политическите, в обществените, в културните и в моралистките спорове, в истинските и в символичните войни на своето съвремие. "Врязването" във възлите на тези конфликти и войни при Бурдийо съвсем не е клиширана метафора: той е единственият световен интелектуалец и хуманитарен учен, който не само обича, но и практикува като състезател тъкмо такъв спорт, който трещи от индивидуални и групови врязвания и сблъсъци - ръгбито!, а един документален филм за него беше озаглавен "Социологията е умение за борба". Темите на неговите първи изследвания възкресяват и за техния много по-късен читател трудно забравими събития и процеси в историята на ХХ век. Такива са драмата на деколонизацията /в "Социология на Алжир" , 1958/ и предвестието за много смътния по своите действителни мотивации и ценности студентски бунт през парижкия май'68 /в "Наследници: студентите и културата", 1964/. Бурдийо не само пише за Алжир - той работи там като учител и "теренен" етносоциолог, и цял живот защитава правата на алжирските емигранти във Франция от расистки изстъпления. Защитава ги с практически социални инициативи, а не чрез утопичната реторика на печално известната категория "професионални" идеологически "приятели на Третия свят"/за които 11 септември беше повод да изрекат толкова безсмислици на тема "бедният бунтовен Юг срещу богатия конформистки Север", че не само е неудобно да бъдат цитирани в сериозен текст, но и да се полемизира с тях и в по-лек с очевидности като тези, че демократичният Юг на едната Корея благоденствува в осъществено с разум и труд истинско икономическо чудо, а сталинисткият Север на другата десетилетия се гърчи в глад, отнел три милиона човешки живота; че милиардите на фанатика, а не бедността на бедуина фабрикуват тероризма!/ . Бурдийо не само преподава на студентите, пише за тях и наблюдава от описателна дистанция университетския свят, но и подкрепя рационалното в студентските протести през декември 1995 г. "Още се възхищавам - пише пак Хабермас - на висотата на този ум и на неговата готовност, да изпита върху себе си всички конфликти".

 

III

Това на пръв поглед не трябва да изненадва - съученикът и приятелят на Пиер Бурдийо от парижката гимназия Жак Дерида казва за него, че никога не е правил разлика между политически и интелектуален ангажимент. Най-малка е вероятността, тъкмо представители на социалните науки, а още по-малко пък - тъкмо френските, някога спокойно да заселят утопичния град на абсолютната научна автономия, познат ни от "Новата Атлантида" на Френсис Бейкън. Там политика, икономика и наука са строго разделени, а напълно защитените от суетата на света учени пазят тайните на вдъхновението, познавателните процедури и резултатите на научните изследвания. Изглежда обаче и самият Бейкън не е вярвал, че в неговия сциентичен "кампус" подобен идеал е осъществим: и там учените са социално организирани, и там обсъждат моралната отговорност на научното познание, и там накрая колективно решават, какви открития могат да предоставят на политиците и на Държавата. Ако продължим с метафората за учените обитатели на старата илюзия за Новата Атлантида, Пиер Бурдийо / с Карл Манхайм и Карл Попър/ е един от социолозите на ХХ в., които най-трудно можем да си представим като кмет или мирен жител на утопичния град. Привидният езиков парадокс в заглавието на неговата книга "Теория на практиката" /1972/ точно обобщава изследванията му като етнолог в Африка, студиите му за социологията на образователните системи, за обществения статут на фотографията като изкуство, за културните практики на четенето, за музеите и за тяхната публика, за езика, за Паскал и за Хайдегер, за бюрокрацията, за "нарцисовото огледало", както сполучливо Бурдийо нарича телевизионната журналистика. У други харизматични френски мислители /като Ж.П. Сартър и М. Фуко/ правото да говорят като критични съдници на обществото е легитимирано и от факта, че те упорито и докрай държат да са демонстративно "безработни" във формалните институции и йерархии на държавата, ще рече - да са дистанцирани и независими от нея. Не е така у Пиер Бурдийо - неговата кариера на учен преминава през специфичните за Франция формални образователни и социални инстанции, които критичният му анализ и гражданско чувство постоянно проблематизират "отвътре".

 

IV

Казаното от Бурдийо за социологическата визия като "конструкция на света" в неговото разбиране не означава, че тя и другите социални науки буквално изискват своето практическо "социално приложение". Буквална приложимост никоя социална наука няма и не може да има, а в историята досега само две теории за обществото /с приложните им социотехники/ са намерили "буквална обществена приложимост", при което едната е създала ГУЛАГ, а другата - Бухенвалд... Ако социологията както и всяка друга, обречена на собствената си "езиковост" наука, има /и продължава да пълни/ огромен архив от физически запазени, но забравени, мъртви за читателски интерес и със сигурност - невъзкресими дори в свръхспециализирана ретроспекция текстове, то не е защото те са "фактологично остарели", "методологично неактуални" или "обществено неприложими" , а защото са слаби като иманентна моралистка теза и експресивна реторична защита. Марксистката утопия се оказва дискурсивно дълговечна именно благодарение на тези две свои качества, а не на своята мнима /и очевидно опровергана в прогнозите си/ "научност". Бурдийо се заема с логично пропуснатата в марксисткото учение за културата смътна, рискована, но примамлива зона на символичните посредници, както и с процесите на тяхната автономизация в социокултурното пространство; с конвенционалните полета, изграждани от институциите на възпроизводството и на признанието за символичната продукция. Те не присъстват и не могат да присъстват в емблематични за марксистката доктрина заключения от типа на: "гражданската драма е знак за възхода на третото съсловие", "Френската революция е общ източник за вдъхновение на различни творци в различни жанрове", "Лев Толстой е огледало на революцията" и др. подобни.

 

V

Не е нито призвание, нито пък от компетенцията на пишещия тези редове, е да хвали или да кори цялостното отношение на Пиер Бурдийо към марксизма. Длъжен е обаче да не премълчава манипулативно тази връзка. Сигурно за себе си са прави ония, които казват, че смъртта на Бурдийо оставя огромна празнота в пантеона на интелектуалната левица, макар че самият той работи много плодотворно с неоспоримия интелектуален Гуру на френската десница Р. Арон, а в някаква степен и за него важи ироничното недоумение на Мишел Фуко, който се пита, "къде всъщност е политически", след като веднъж комунистическите тайни служби го прогонват от Полша, чиято "Солидарност" пръв защитава по-късно на 13.ХII. 1981г., а в САЩ пък някои го обвиняват, че е "криптокомунист"... Вероятно при дискусия, водена само в догматичните категории на старинната схоластика, би победил онзи, според когото е съдбоносно важно да докаже, че "Бурдийо е марксист" - с уточняващите нюанси на "нео-" или "критичен-". Полемистът сигурно би цитирал някои действително прилагани от учения понятия като "класова функция на изкуството", макар че самият Бурдийо в "Разликата"/1979/ и в "Биографичната илюзия" /1986/ определя своя интерпретаторски подход като "конструктивистки структурализъм". Ясното разбиране у Бурдийо за всичко онова, с което марксизмът представлява описателен проблем, а не теоретичен синоним за социологията, личи и в критиката, която посвещава на "най-мекия социологически редукционизъм", т.е.- на смятаната за образцова марксистка линия "а la Лукач-Голдман". "Когато казват - "социологът е включен в историята" - пише Бурдийо - мислят - "буржоазният социолог". С други думи, мислят, че са обективирали социолога или, в по-общ смисъл - производителя на културни блага в момента, когато са обективирали своята "класова позиция". За разлика от няколкото значими хуманитаристи, които и днес твърдят с перифраза на старата английска поговорка за безусловната преданост към родината "Wrong or right- my Marxism!", от текстовете на Бурдийо е ясно, марксизмът, като всяка доктрина и теория, изложени чрез думи, е и "wrong", и "right", и че е най-добре да се коментира като принадлежащ на Маркс, а не като "my". С еднаквото съзнание за собствената си огромна ангажираност в обществения живот, и за неизбежния епистемологичен риск за "чистото познание" при такава ангажираност, Бурдийо призовава хуманитарния учен "първо да гледа и да анализира себе си, когато гледа и анализира другите". Това не остава само призив: наистина са малко теориите с толкова откровено и честно заложени в самите себе си верификационни ключове, които /в смисъл близък до този на Манхайм-Попър/ трябва да "обективират обективиращия субект". Дори горната констатация някак бледо и опростено характеризира култа към личната отговорност на хуманитарния учен у Бурдийо: у него тя може да се сравни само с драматичната етика на обладания, който гласно предупреждава околните за всичко, което може да ги сполети в примамливия контакт с неговата изключителност.

 

VI

Студиите и есетата на Бурдийо по социология на културата и на литературата дават на мнозина основания, да делят историята на тези дисциплини на периоди "до - Бурдийо" и "след - Бурдийо". За да разберем защо, може да ни помогне вероятно най-краткият преглед на 24-те века тяхна предистория и същинска история. Ако я изразим чрез условни реплики, тя би звучала така: От Античността до Ренесанса и Класицизма: "Литературата влияе върху обществото и /за разлика от Божието слово/ се създава от конкретни хора". Времето на романтизма: "Литературата е израз на обществото, тъй както говорът е израз на хората". Позитивистичният ХIХ в. приземява проблема: "Изследвайте националните, регионалните и родословните темпераменти на хората, които създават литературата в конкретни обществени условия, проучете техните архиви, създайте техните документирани биографии и психографии!" По-специализираният социологизъм и филологизъм уточнява: "Това, макар и задължително, е по-скоро техническо условие; и така е ясно, че античният ритор, монахът-книжовник, ренесансовият Homo universale, придворният хуманист, романтичният бунтар, литературният бохем и творецът на текстове за пазара създават различна литература като типове писатели". Марксизмът призовова: "Изтъкнете класовото им съзнание!". Модернизираната му структуралистка версия: "По-важно е да изтъкнете хомологията между социални и художествени структури!" Интердисциплинарната хуманитаристика от втората половина на ХХ в. се дистанцира: "Историята на читателя е автономна, социокултурният дискурс, комуникативните роли и позиции на "изговарящите литературата" в него не са класово обусловени". - "С новия историцизъм главната цел бе да се ситуира литературната творба по отношение на "обикновените" текстове /практически, юридически, религиозни и др./...Със социологията на културното творчество, основана на вижданията на Пиер Бурдийо, насоката бе преместена към законите на действие и йерархиите, характерни за дадена област (литературна, артистична, университетска, религиозна, политическа и т.н.), към структуралните отношения, които ситуират една спрямо друга различните позиции..., към индивидуалните или колективните стратегии, определени от тези позиции към предаването в самите творби - посредством жанра, формата, темата, стила - на социалните условия на създаването им"- пише съавторът на Бурдийо и един от най-големите съвременни теоретици на книгата, читателя и четенето Роже Шартие.

 

VII

Не мога да съдя каква е цялостната рецепция на Пиер Бурдийо и на неговата мисъл у нас - радостното е, че я има. Но със сигурност общественото му поведение като личност може да ни каже нещо важно и поучително, доколкото спорът за "интелектуалеца и неговата ангажираност" и в този момент продължава да терзае някои българи, а да манипулира - доста по-голям брой. Самият той - блестящият социолог и ангажиран общественик - докрай отказа да обособи със социологически критерии формалната категория /или престижната каста/ на "ангажираните интелектуалци" и на "моралните авторитети", с други думи - на гарантираните от обществения критицизъм "мандарини на интелекта". Нещо повече - той рязко отричаше и иронизираше всякакви опити, основания и възторзи на другите да го определят като такъв. Единственото, което можах да намеря като негово заявено верую в тази объркана тема, внушаваше по общия си смисъл истината, че има хора /не непременно "интелектуалци"!/, които поемат риска, да не се успокояват с философията на "по-малкото зло"; че тя стъпка по стъпка може да тласка дори и човека с благородни обществени идеи към тресавището на самозаблудите, където всички движения са погрешни и накрая "по-малкото зло" да се окаже "само" зло.

Интервюта на Пиер Бурдийо можеха да се прочетат във вестниците на пламналата в кръвопролитна война Босна; всички "горещи точки" на съвременния свят привличаха неговата критична съпричастност, силен анализ и ясна нравствена позиция. Когато на 27 март 1999 г. Пиер Бурдийо заедно с други интелектуалци коментира нападението над Югославия, едни видяха в текста на "Монд" най-категорична присъда над милошевичевия деспотизъм. Други -типичен френски протест срещу въздушните удари на НАТО. Трети - конюнктурна пацифистка актуализация на искрено изповядвания цели десетилетия от европейската "ревизионистична" и либерална левица носталгичен "юго - мит". Днес обаче след серия събития можем да разберем истинския смисъл на това послание, което посрещна военната кампания "Милосърден ангел". И това беше човешката солидарност с многото хора в тази страна, които бяха принудени да живеят едновременно под моралната травма при известията за жестоките етнически чистки, нощните бомбардировки на чуждите самолети и репресиите на бруталния "р'оден" режим.

Това чух последно за живия Пиер Бурдийо, когото никога не видях, а се случи да споменавам за последно на вечерта за/на литературната социология месец преди смъртта му. Едновременно силна и слаба като всяка хуманитарна наука и тя самата носи всички противоречия на книгите и на хората, които ги пишат и четат; тя трябва да се занимава със семантичните ореоли, които поколения читателски общности изграждат около "великите авторски имена" и със "скромните техни съвременници-писатели", с литературната памет и забрава, с класическия шедьовър и със серийната тривиалност. Името и теоретичните шедьоври на социологията на културата, почетени по тъжен повод в тези редове, са на Пиер Бурдийо. А на пишещия същите редове остава да завърши с тривиалното, но искрено като всеки емоционален архетип читателско признание: може би защото никога не ми беше писано да видя живия Бурдийо и да слушам негова лекция, неговите живи и говорещи текстове не ми позволяват и сега напълно да проумея, че всъщност пиша некролог за него.

 

Яни Милчаков

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник