Брой 9

Литературен вестник

6-12.03.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

ОКСИДЕНТАЛИЗЪМ

Иън Бурума, Авишай Маргалит

 

Ian Buruma живее в Лондон. Автор на книгите God’s Dust: A Modern Asian Journey, Behind the Mask, The Wages of Guilt: Memories of War in Germany and Japan. Последната му засега книга е Bad Elements: Chinese Rebels from Los Angeles to Beijing.
Avishai Margalit е професор по философия в Hebrew University в Ерусалим. Автор на книгите The Decent Society, Idolatry. Всеки момент ще се появи новата му книга The Ethics of Memory.

 

1.

През 1942, наскоро след атаката срещу Пърл Харбър, група японски философи се събират в Киото, за да дискутират ролята на Япония в света. Целта на това ултранационалистическо събиране е, както те я дефинират, да се "победи модерната цивилизация". Тъй като "модерна цивилизация" е друго име на "западната цивилизация", конференцията е можела просто да бъде наречена "Побеждаване на Запада". В пълно преобръщане на целта от късния 19 век - "напускане на Азия и присъединяване към Запада", - Япония сега води "свещена война", за да освободи Азия и да прочисти азиатския ум от западни идеи. Част от свещената война е заниманието по философско прочистване.

Прочистващият инструмент е мистически миш-маш, сготвен от етнонационализъм, инспириран от Германия, и нативизъм, основан върху дзен-будизъм и шинтоизъм. Японците са "световна историческа раса", произлизаща от боговете; тяхна божествена задача е да водят всички азиатци към нов век на Велика Хармония и т.н. Но какво е "Западът", който трябва да бъде изметен? Какво трябва да се "победи"? Въпросите придобиват актуалност, тъй като основните характеристики на този западен враг биха звучали познато на Осама бин Ладен и други ислямски екстремисти. Без какъвто и да е специален ред, те са: материализъм, либерализъм, капитализъм, индивидуализъм, хуманизъм, рационализъм, социализъм, декаданс и морална разпуснатост. Тези злини ще бъдат победени чрез показно от японска сила, не само военна, но и сила на волята, духа, душата. Ключови характеристики на японския или "азиатския" дух са саможертвеност, дисциплина, аскетизъм, подчинение на индивида пред колективното благо, преклонение пред божественото водачество и дълбока вяра в превъзходството на инстинкта над разума.

Разбира се, залогът във войната на Япония срещу Запада е далеч по-голям, но това са философските опори на японската военна пропаганда. Базисният документ на японските претенции за национална божественост е озаглавен Основни принципи на националната политика (Kokutai no Hongi). Публикуван през 1937 от Министерството на образованието, този документ твърди, че японците са "напълно различни в същността си от така наречените граждани на западните страни", защото божествените имперски кръвни линии са останали непрекъснати и - "ние винаги търсим в Императора източника на нашия живот и дела". Японският дух е "чист" и "непомрачен", докато влиянието на западната култура води до умствен смут и духовна поквара.

Западни и по-специално немски идеи вдъхновяват много от казаното. Д-р Uesugi Shinkichi, известен професор с десни убеждения, започва духовния си живот като християнин, учи как се управлява държава във Вилхелмова Германия и се завръща у дома, за да напише през 1919: "Поданиците нямат разум извън волята на Императора. Техните индивидуални аз-ове са слети с Неговия. Ако действат според разума на Императора, те могат да реализират истинската си природа и да достигнат моралния идеал"1. От този материал са направени свещените воини.

Сходен език - макар и без неошинтоистки асоциации - се използва от германските националсоциалисти и други европейски фашисти. Те също се борят срещу горния списък от "бездуховни" характеристики, обикновено асоциирани с либералните общества. Една от първите критически книги за нацисткото мислене е написана от Аурел Колнай, унгарски бежанец, и е озаглавена Войната срещу Запада2. Нацистките идеолози и японските военни пропагандатори се борят срещу едни и същи западни идеи. Западът, който те ненавиждат, е мултинационално, мултикултурно пространство, но главните символи на омразата са републиканска Франция, капиталистическа Америка, либерална Англия и - повече в Германия, отколкото в Япония - безродните космополитни евреи. Японската пропаганда се фокусира върху "англо-американските зверове", представени в карикатури на Рузвелт и Чърчил, носещи плутократски цилиндри. А за нацистите "вечният евреин" въплъщава всичко омразно, свързано с либерализма.

Войната срещу Запада е до известна степен война срещу специфичен концепт за гражданство и общност. Десетилетия преди пришествието на Хитлер духовният баща на нацизма Хюстън Стюърт Чембърлейн описва Франция, Великобритания и Америка като безнадеждно "евреизирани" страни. Гражданството в тях е дегенерирало в "чисто политически концепт"3. В Англия, казва той, всеки Basuto4 негър може да придобие паспорт. После се жалва, че страната "изцяло е попаднала в ръцете на евреи и американци"5. Германия, според него, и по-точно Германия на неговия приятел Кайзер Вилхелм II, е единствената страна, която притежава достатъчно национален дух и расова солидарност, за да спаси Запада от потъване в морето от декаданс и корупция. Неговият "Запад" е основан не върху гражданство, а върху кръв и почва.

Освалд Шпенглер предупреждава през 1933 (можете ли да си представите по-хубава година?), че основните заплахи за Запада идват от цветнокожите (Farbigen)6. Пророкува, не изцяло без основание, мащабни въстания на разярени народи в европейските колонии. Пак той твърди, че след 1918 руснаците са станали отново "азиатци" и че японската Жълта опасност е на път да погълне цивилизования свят. Още по-интереснен е обаче Шпенглеровият възглед, че господстващите бели народи (Herrenvoelker) губят позициите си в Европа. Скоро истинският французин няма повече да управлява Франция, която е залята от чернокожи войници, полски бизнесмени и испански фермери. Западът, заключава той, ще потъне, защото белите хора са се изнежили, те са упадъчни, пристрастени към сигурността и комфорта. Според Шпенглер "джазът и негърските танци са траурният марш на една велика цивилизация."

Ако критицизмът срещу Запада е повлиян от недозрели идеи от Германия, то и позитивните възгледи за него са повлияни от същото място. Руските славянофили и западници, които през 19 век предлагат противоположни гледища за Запада, в равна степен са инспирирани от немски интелектуални течения. Идеи за или срещу Запада всъщност могат да се намерят навсякъде. Изтокът не започва на Елба, както вярва Конрад Аденауер, нито пък Западът начева в Прага - както веднъж се опита да внуши Милан Кундера. Изток и Запад не са непременно географски територии. По-скоро оксидентализмът, който игра такава значителна роля в атаките от 11 септември, е грозд от образи на Запада и идеи за него в умовете на неговите врагове. Четири белега на оксидентализма са разпознаваеми в повечето му версии; можем да ги наречем Град, Буржоа, Разум и Феминизъм. Всеки от тях съдържа серия атрибути - като арогантност, слабост, алчност, поквара и декаданс, - които са мислени като типично западни, дори само типично американски характеристики.

Нещата, заради които оксиденталистите мразят Запада, не са непременно същите, които вдъхват омраза към Съединените щати. Двата проблема не бива да се сливат. Един приятел веднъж попита в изумление: "Защо той ме мрази? Та аз дори не съм му помагал." Някои мразят Съединените щати, защото са им помагали, други - защото не са. Някои негодуват срещу начина, по който Съединените щати са помагали на собствените им омразни правителства да дойдат и да останат на власт. Някои се чувстват унизени от самото съществуване на Съединените щати, други - от външната им политика. За някои вляво омразата към Съединените щати е всичко, което им е останало от левичарството; антиамериканизмът е част от тяхната идентичност. Същото се отнася до десните културни голисти. Антиамериканизмът е важен политически проблем, свързан с оксидентализма, но не е точно същото.

 

2.

Антилибералните бунтове почти без изключение съдържат дълбока омраза към града, т.е. - срещу всичко представлявано от урбанистичната цивилизация: търговия, смесено население, артистична свобода, сексуална волност, научни занимания, свободно време, персонална сигурност, богатство и обикновено съпътстащата го мощ. Мао Дзе Дун, Пол Пот, Хитлер, японските аграрфашисти и, разбира се, ислямистите - всички превъзнасят простия живот на благочестивия селянин с чисто сърце, непокварен от градски удоволствия, свикнал на тежка работа и себеотрицание, свързан с почвата и послушен пред властта. Зад идилията на пасторалната простота обаче стои желание за контрол на масите, както и стара религиозна ярост, датираща най-малко от времето на древната свръхсила Вавилон.

"Светите мъже" на трите монотеистични религии - Християнството, Юдаизма и Исляма - изобличават Вавилон като грешен град-държава, чиито политика, военна мощ и урбанистична цивилизация сами по себе си представляват арогантно предизвикателство към Бога. Митичната Вавилонска кула е символ на хюбрис и идолопоклонство: "Елате да си съградим град, даже кула, чийто връх да стига до небето и да си спечелим име"

(Битие 11:4). Наистина Бог приема това като предизвикателство към себе си: "И не ще може вече да им се възбрани какво да било нещо що биха намислили да направят"/Битие, 11:6/. Ще рече, гражданите на тази урбанистична свръхсила реализират фантазиите си, за да станат богове.

"Той не обича горделивите", казва Коранът /16:23/ и продължава: "Аллах разруши тяхното здание из основи и рухна отгоре им покривът. И наказанието дойде връх тях, от дето не го очакваха." /16:26/. Пророк Исайя вещае, че Вавилон, "славата на всички царства" ще свърши като "Содом и Гомора" /Исайя, 13:19/ и горделивите ще бъдат повалени, така че дори и "арабска шатра" няма да остане върху мястото /13:20/. Книгата на Откровението продължава, за да каже, че великият Вавилон, "майка на блудниците и на гнусотиите на земята" /17:5/, "падна, падна" /18:2/.

Има една повтаряща се тема във филмите от бедните страни: млад човек от отдалечено село, принуден от обстоятелствата или жаден за нов живот в широкия, охолен свят, отива в големия град. Нещата бързо тръгват зле. Младият мъж/жена е самотен,-тна, носи се по течението и пропада в бедност, престъпност или проституция. Обикновено историята завършва в жест на ужасяващо насилие, в отмъстителен опит да се съборят стълбовете на арогантния, индиферентен, чужд град. Отгласи от тази история има в Хитлеровия живот във Виена, Пол-Потовия в Париж, Маовия в Пекин; всъщност - в живота на мнозина мюсюлмански младежи в Кайро, Хайфа, Манчестър или Хамбург.

В нашия свят човек дори няма нужда да се мести в града, за да усеща постоянното му присъствие - чрез реклами, телевизия, поп-музика и видео. Модерният град, представляващ блясъка, недостижим за нас, цялата пищна арогантност и разблудност на Запада, намери своя символ в изображението на Манхатънските небостъргачи, репродуцирано в милиони плакати, фотографии и образи, разлепени по целия свят. Човек не може да избяга от тях. Намира ги върху прашни джубокси в Бирма, в дискотеки в Urumqi7, в студентски общежития в Адис Абеба. Те възбуждат желание, завист и, понякога, заслепяваща ярост. Талибаните, както нацистките провинциалисти, ужасени от "негърското танцуване", както Пол Пот и Мао, се опитват да създадат свят на чистотата, в който визиите на Вавилон да не могат повече да ги тревожат.

Талибаните със сигурност имат много смътна представа за действителното охолство на Запада. За тях дори Кабул блести със западна греховност, персонифицирана от момичета в училище и жени с непокрити лица, проявяващи незачитане към нормите в обществената сфера. Но талибаните, както и другите пуристи, са угрижени също за частната сфера. В големите анонимни градове разделението между частно и публично прави лицемерието възможно. В очите на оксиденталистите образът на Запада, населен от градски обитатели, е маркиран от изкуственост и лицимерие - в контраст с честността и чистотата на бедуинския пастирски живот. Риад и неговите грандиозни арабски палати са перфектен пример за лицемерие. Неговите типични жители се държат като пуритански уахабити8 навън и като алчни западняци у дома. За ислямисткия радикал, следователно, урбанистичното лицемерие е като да се държи Западът у дома - червей, разяждащ ябълката отвътре.

Повечето големи градове са и големи пазари. Волтер вижда много от нещата, заради които адмирира Англия, в the Royal Exchange9, "където евреинът, мохамеданинът и християнинът търгуват заедно, сякаш изповядват една и съща религия, и не наричат неверник никого освен банкрутиралия"10. Хората, които мразят уважаваното от Волтер, които виждат пазара единствено като извор на алчност, егоизъм и чужда корупция, мразят също така и онези, за които се смята, че печелят най-много от него: имигрантите и малцинствата - те могат само да подобрят съдбите си чрез търговия. Когато чистотата трябва да бъде възстановена, а чуждата кръв отстранена от родната почва, точно тези хора биват прочиствани: китайците от Пол-Потовия Пном Пен, индийците от Рангун и Кампала, евреите - отвсякъде.

Понякога нечистотиите могат да обхванат цели нации и дори велики сили. В прокламираната си цел да върнат истинските азиатски ценности на Изтока, японските военновременни лидери обещават да изритат белите империалисти - като начин да бъде "победена неограничената пазарна конкуренция"11. Каквото и да направи Израел, той ще остане чуждо тяло в очите на мюсюлманските пуристи. И Съединените щати винаги ще бъдат непоносими за враговете си. Според думите на Бин Ладен, "кръстоносно-еврейският съюз, воден от Съединените щати и Израел" не може никога да сътвори добро. Омразата е безусловна. Пак той отбелязва в интервю, дадено през 1998 за ал-Джазира: "Всеки зрял мюсюлманин мрази американците, евреите и християните. Това е наша вяра и религия. От момчешките си години аз съм във война срещу американците и питая омраза към тях." Септемврийските ангели на отмъщението внимателно избраха мишената си. Тъй като Манхатънския хоризонт е привидян като провокация, Вавилонските му кули трябва да бъдат съборени.

 

3.

Какво има предвид Хитлер под "еврейска наука"? А какво обяснява дълбоката ненавист към Дарвин на християнските фундаменталисти? Нацистките пропагандатори твърдят, че научната истина не може да бъде постигната чрез такива "еврейски" методи като емпирично изследване или подлагане на хипотези на тестове; естествените науки трябва да бъдат "духовни", вкоренени в естествения дух на германския Volk. Евреите, настояват те, приближават природния свят чрез разума, докато истинските германци постигат висше разбиране чрез творческия инстинкт и любовта към природата.

Председателят Мао изковава лозунга "Науката, това е - просто да се действа смело". През 50-те години на 20 в. той прочиства опитните учени и насърчава партийни фанатици да се впуснат в налудни експерименти, вдъхновени от равностойно налудните теории на Сталиновия псевдоучен Т.Д.Лисенко. "Няма нищо кой знае колко специално", казва Мао, "в правенето на атомни реактори, циклотрони или ракети...Нужно е само да притежаваш храбростта да се чувстваш над другите - сякаш няма никой край теб."12. Цялото чувство на завистлива малоценност, което Мао и неговите провинциални другари изпитват към хората с по-високо образование, се съдържа в тези думи. Инстинкт, дух, смелост... През 1942 един професор в Токийския университет твърди, че японската победа над англо-американския материализъм е сигурна, тъй като въплъщава "духовната култура" на Изтока.

Както вавилонските кули в Ню Йорк, така и "еврейската" идея, че "науката е интернационална", а човешкият разум, независимо от кръвните линии, е най-добрият инструмент в научното изследване, се смята от враговете на либералната, урбанистична цивилизация за форма на хюбрис. Науката, както и всичко друго, трябва да бъде проникната от висш идеал: германския Volk, Бог, Аллах или каквото ви се харесва. Обаче може да има и нещо друго зад това, нещо още по-примитивно. Обожателите на племенни богове или дори на привидно универсални - включително християни, мюсюлмани и ортодоксални евреи, - понякога проявяват склонност да вярват, че неверниците са с покварени души или пък изобщо нямат души. /Неслучайно християнските мисионери говорят за спасяване на души./ В екстремни случаи това вярване може да бъде достатъчно основание неверниците да бъдат убивани безнаказано.

"Душата" е повтаряща се тема в оксидентализма. Руските славянофили от 19 век изправят "голямата" руска душа срещу механичния, бездушен Запад. Те твърдят, че са защитници на дълбоките чувства и дълбинното разбиране на страданието. Западняците, от друга страна, са мислени като механично продуктивни, непритежаващи нищо друго освен неестественото чувство да калкулират какво е изгодно. На скептичния интелект защитниците на душата винаги гледат с подозрение. Оксиденталистите превъзнасят душата или духа, но презират интелектуалците и интелектуалния живот. Те смятат интелектуалния живот за фрагментиран - всъщност за по-висока форма на идиотия, която няма усещане за "тоталност", "абсолют" и истински важното в живота.

Вярването, че "другите" нямат същите чувства като нас, се среща сред всички народи. Представата, че човешкият живот е евтин в Ориента или че кулитата13 не чувстват болка, е вариант на това вярване, но такава е и идеята, която сме чували много пъти - изказвана в Китай, Индия, Япония или Египет, че западнярите са сухи, рационални, студени и им липсват топли човешки чувства. Това е белег на провинциално невежество, разбира се, но отразява и начин на подреждане на обществото. Постпросвещенският Англо-Френско-Юдео-Американски Запад гледа на себе си като на управляван от светски политически институции, а поведението на гражданите си - като регулирано от светски закони. Религиозната вяра и другите въпроси на духа са неща приватни. Нашата политика не се е развела тотално със споделените ценности или моралните постулати и някои от настоящите ни лидери биха искали да видят повече религия в публичния ни живот; но все пак Западът не се управлява от духовни водачи, които искат да посредничат между нас и божествения свят горе. Нашите закони не идват от божествено откровение, а са написани от юристи.

Обществата, в които Цезарите са и първосвещеници или действат като идоли-обекти на обожествяване - били те сталинистки, монархически или ислямистки, - говорят различен политически език. Отново пример от времето на Втората световна война би могъл да бъде полезен. Докато съюзниците, водени от Съединените щати, воюват срещу японците в името на свободата, японската свещена война в Азия е водена в името на божествената справедливост и мир. "Основната цел на националната политика на Япония е твърдото установяване на световен мир в съгласие с възвишения дух на Целия Свят Под Един Покрив, в които страната бе създадена." Така говори министър-председателят Konoe през 1940. Ислямистите също целят да обединят света под един мирен покрив - след като веднъж неверниците и техните кули са разрушени.

Когато политика и религия се сливат, колективните цели - често издигани в името на любовта и справедливостта - проявяват склонност да обгръщат целия свят или поне големи парчета от него. Държавата е светски конструкт. Братството на Исляма, Римската църква, Целият Свят Под Един Японски Покрив, световният комунизъм - всички те по различни начини преследват религиозни или миленаристки цели. Такива цели не са непознати и в смятаните за светски държави на Запад. Специално в Съединените щати десни християнски организации и други религиозни групи за натиск се стремят да инжектират собствените си религиозни ценности и програми в националната политика по начин, който би шокирал Бащите-основатели14. Фактът, че преподобният Джери Фолуел15 описа терористичните атаки срещу Ню Йорк и Вашингтон като наказание за земните ни грехове, показва, че неговото мислене не е твърде далеч от това на ислямистите.

По замисъл обаче Съединените щати и другите западни демокрации са примери за онова, което Фердинанд Тьониес16 дефинира като Gesellschaft, чиито членове са свързани чрез обществен договор. Другият вид общност, Gemeinschaft, е основана на обща вяра, расово родство или дълбоки чувства от един или друг вид. Знаково един немски мислител, Ернст Юнгер, описва Първата световна война като сблъсък между Интелекта /Запада/ и Душата /Германия/.

 

4.

Враговете на Запада искат да бъдат герои. Мусолини призовава своите нови римляни: "Никога не преставайте да бъдете безстрашни!" Ислямизъм, нацизъм, фашизъм, комунизъм - всички те са героически вероизповедания. Маовият идеал за перманентна революция е проект за непрестанно раздрусване на съществуващото, за общество, ободрявано от постоянно героическо насилие. Общият враг на революционните герои е улегналият буржоа, градският обитател, дребният чиновник, закръгленият борсов агент, гледащ бизнеса си, накратко, типът човек, който може би е работел в офис в Световния търговски център. Специфична черта на буржоазията - вероятно най-успешната класа в историята, според Карл Маркс - е да бъде мразена интензивно от някои от своите страховити синове и дъщери, включително самия Маркс. Липсата на героизъм в буржоазния етос, липсата на отдаденост на велики дела допринасят много за тази особеност. Героят ухажва смъртта. Буржоата е пристрастен към персоналната си сигурност. Героят брои убити, буржоата - пари. В едно интервю от 1998 Бин Ладен бе попитан дали някога се е страхувал от предателство отвътре, от собствения си антураж. Той отговори: "Тези мъже изоставиха земните дела и дойдоха тук за джихад."

Интелектуалците, самите те рядко героични, често демонстрират омраза към буржоата и влюбеност в героизма - в героични лидери, в героично верую. Мнозина творци в Италия по времето на Мусолини славят бързината, младостта, енергията, инстинкта и безумната храброст, предизвикваща смъртта. Непосредствено преди Втората световна война германски учени са фасцинирани от съпоставката между героя и буржоата: Вернер Зомбарт с Haendler und Helden (Търговци и герои) и Богислав фон Зелчов с Der buergerliche und der heldische Mensch (Буржоазният и героичният човек) са само два примера в жанра. Фон Зелчов е един сред многото - и не само германци, - които твърдят, че буржоазното либерално общество е станало студено, фрагментирано, декадентско, посредствено, безжизнено. Буржоата, пише той, винаги се скрива в живот без риск. Буржоата е угрижен да елиминира "борбата срещу Живота, тъй като му липсва необходимата сила да го овладее по мъжки в истинската му голота и суровост."17

За радост на Фон Зелчов или Ернст Юнгер Първата световна война показва другата, героичната страна на човека. Ето защо битката при Лангемарк18 - един особено ужасяващ епизод от 1914, - в която самият Юнгер участва, се превръща в обект на героическо обожествяване. Около 145 000 умират в серия от крайно безплодни атаки. Но за младите герои - много от тях от елитни университети - се вярва, че се втурнали към ранните си гробове, пеейки Deutschlandlied. Известните думи на Теодор Кьорнер19, писани век по-рано,често се припомнят: "Щастието е само в жертвената смърт". През първата седмица на настоящата война в Афганистан млад афгански воин бе цитиран в британски вестник: "Американците", каза той, "обичат пепси-кола, ние обичаме смъртта." Точно същите чувства - на култа към Лангемарк.

Дори мислители, които са в съгласие с демократичния Запад, като Алексис де Токвил, изтъкват липсата на величие, интелектуалния конформизъм и културната посредственост, смятани за присъщи на нашите системи на управление. Демокрацията, предупреждава Токвил, лесно би могла да се превърне в тирания на мнозинството. Пак той отбелязва, че няма велики писатели в Америка, всъщност - няма нищо, което би могло да бъде описано като велико. Това е всеобщо, макар и малко нещо проблематично оплакване. Тъй като съвсем не е очевидно, че изкуството и културата в Ню Йорк са по-посредствени от тези в Дамаск или Пекин.

Много неща в нашите охолни, движени от пазара общества, са наистина посредствени и няма нищо възхитително в лукса сам по себе си, но когато презрението към комфорта на буржоазния човек се превърне в презрение към живота, това означава, че Западът е подложен на атака. Това презрение може да идва от различни източници, то обаче привлича най-вече онези, които се чувстват безсилни, маргинализирани, изключени или оклеветени: мислещият се за непризнат интелектуалец; бездарникът, следващ нещо по изкуствата в град, пълен с блясък; тривиалният опортюнист, изчезващ в тълпата; младият човек от страна от Третия свят, усетил се подигран от индиферентността на самодоволния Запад; списъкът от възможни новобранци за култа към смъртта е потенциално безкраен.

Либерализмът, пише един ранен нацистки теоретик, А.Мьолер ван ден Брук, е "свобода за всеки - да бъде посредствен". Изходът от посредствеността, казват сирените на култа към смъртта, е да се потопи собственото дребно его в масово движение, чиито страховити енергии ще бъдат отприщени, за да създадат величие в името на Фюрера, Императора, Бог или Аллах. Лидерът персонифицира целия човешки копнеж за величие. Какво значи животът на един, двама или хиляда души, ако залогът е нещо висше? Това мислене дава разрешително за мащабно насилие срещу другите: евреи, неверници, буржоазни либерали, сикхи, мюсюлмани, или всеки, който трябва да бъде прочистен, за да стори път за един по-велик - величествен свят. Американски капелан на име Франсис П.Скот се опитва да обясни на Трибунала за военни престъпления в Токио изключителната жестокост на японските войници по време на войната. След многобройни интервюта с бивши бойци, той заключава: "те вярват, че никой враг на Императора не може да бъде прав, така че колкото по-брутално третират затворниците си, толкова по-лоялни са към Императора."20

Съвършеният свещен воин обаче не е мъчителят, а пилотът-камикадзе. Саможертвата е най-високата чест във войната срещу Запада. Тя е абсолютната противоположност на страха на буржоата за собствения му живот. А най-податлива на самопожертвователни действия е младостта. Повечето камикадзета едва са излезли от средното училище. Както казва и Бин Ладен: "Възрастта между петнайсет и двайсет и пет е тази, способна на джихад и саможертва."

 

5.

През 1938 в книгата си "Войната срещу Запада" Аурел Колнай настоява, че "движението за еманципация на жените е строго отличителна черта на Запада". Това малко генерализирано твърдение, изглежда, обаче се потвърждава от мнението на враговете му. Ето го Алфред Розенберг, нацисткият пропагандатор: "Еманципацията на жената от женското еманципаторско движение е първото изискване на поколението жени, които биха искали да спасят германския Volk и расата, Вечното-безсъзнателно, основа на цялата култура, от упадък и разпад."21 Оставяйки настрана какво този повреден мислител би могъл да има предвид под "Вечното-безсъзнателно", казаното е достатъчно ясно. Женската еманципация води до буржоазен декаданс. Свойствената роля на жената е да бъде разплодник за героични мъже. Една от причините, поради които германците импортират такъв голям брой работници от Полша и други страни под нацистка окупация, е догматичното настояване, че германските жени трябва да си стоят у дома.

Бин Ладен също е обсебен от въпросите на мъжествеността и жените. Те в действителност са в основата на едно от най-обичаните му оксиденталистки убеждения. "Господарите на този регион /страните от Залива/ са лишени от мъжеството си", заявява той през 1998. "И си мислят, че хората са жени. Ей Богу, мюсюлманските жени отказват да бъдат защитавани от тези американски и еврейски проститутки." Западът, според него, е решен "да ни отнеме мъжеството. А ние вярваме, че сме мъже."

Малко модерни общества са така доминирани от мъжете, както военновременна Япония - бруталната политика на принуда към корейски, китайски и филипински, както и към самите японски момичета да обслужват военни публични домове, е знак за ниския статус на жената в Японската империя. Обаче самата война има неочакван ефект, - тя еманципира японските жени до степен, каквато може би никой не е предвиждал. Тъй като повечето здрави мъже са нужни на фронта, жените трябва да се грижат за семействата, да търгуват на черния пазар и да работят във фабриките. За разлика от мъжете, които изживяват поражението като дълбоко унижение, много японски жени виждат победата на Съюзниците като стъпка към собственото си освобождение. Една от най-важните промени в следвоенна Япония е, че жените добиват правото да гласуват. Голям брой правят това още през 1946. Създадена е нова конституция - предимно от американски юристи, но членовете, засягащи правата на жените, са дело главно на една забележителна личност на име Beate Sitora, която персонифицира почти всичко, което враговете на Запада мразят. Тя е жена, европейка, образована и на всичкото отгоре - еврейка.

Силата на женската сексуалност винаги ще бъде привиждана като смъртна опасност от всички, за които военната дисциплина, саможертвата, аскетизмът и обожествяването на лидера са висши социални идеали. От древни времена жените са дарителки и пазителки на живота. Женската свобода е несъвместима с култа към смъртта. На практика, свободният показ на женска сексуалност е провокация не само към свещените мъже, но и към всички потиснати, чийто единствен път към възторга е смъртта в името на висша кауза. Изображения на полуголи западни жени - рекламиращи холивудски филми, базалкохолни напитки или каквото и да е, намеквайки за сексуални актове - са толкова разпространени по света, колкото и образите на нюйоркските небостъргачи.Те са също толкова фрустриращи, объркващи и понякога вбесяващи. Защото и те обещават грешен, похотлив свят на безгранично удоволствие - отвъд достъпното за повечето хора.

 

6.

Няма сблъсък на цивилизации. Повечето религии, и специално монотеистичните, имат способността да подслоняват антизападната отрова. А разновидности на нерелигиозен фашизъм могат да се намерят във всички култури. Днешният конфликт, следователно, не е между Изтока и Запада, Англо-Америка и останалите или Юдео-Християнството и Исляма. Култът към смъртта е смъртоносен вирус, който сега избуява - поради всевъзможни исторически и политически причини - в екстремните форми на Исляма.

Оксидентализмът е веруюто на ислямските революционери. Тяхната цел е да създадат един Ислямски свят, управляван от Шериата /ислямското право/, така както го интерпретират верните "учени", самодоказали се в джихад /разбирайте "революция"/. Това е повик за прочистване на ислямския свят от идолопоклонническия Запад, привидян в образа на Америка. Целта е да се удари по американските невернически светилища и да се покаже по най-ефектен начин, че Съединените щати са беззащитни, "книжен тигър" - според революционния жаргон. Посредством такава "пропаганда чрез дело" срещу арогантните Съединени щати силите на джихада ще се обединят и впоследствие ще наложат революцията си над целия ислямски свят.

Аятолах Хомейни е "сталинист" - в смисъл, че искаше да наложи революцията в една голяма страна, Иран, преди да се захване с експорта й. Бин Ладен, обратно, е "троцкист", който гледа на Афганистан като на база, от която да експортира революция - незабавно. Съществува напрежение между "сталинисти" и "троцкисти" вътре в ислямисткото движение. 11 септември даде преимущество на "троцкистите".

Ал-Кайда прави сериозен опит да организира Ислямска революция, която би съборила правителства от Индонезия до Тунис. Не успява - засега. Можем да очакваме още "пропаганда чрез дело" срещу Съединените щати и американски бази, придружени с остра оксиденталистка пропаганда. Западът, и не само географският Запад, би трябвало да контрира тази заплаха интелигентно, с цялата сила на калкулиращия буржоазен антигероизъм. Счетоводители, разследващи сенчести банкови сметки, и тайни агенти, проправящи си път с подкуп, ще бъдат по-полезни в дългосрочната борба, отколкото специални мачо-части, които напредват с експлозиви в пещерите на Афганистан. Но ако нещо е ясно в тази тъмна война, то е, че ние не би трябвало да отвръщаме на Оксидентализма със злостна форма на Ориентализъм. Веднъж поддали се на това изкушение, вирусът ще е инфектирал и нас.

 

Не превеждам заглавието с умисъл. Не само защото преводът със сигурност би родил нещо уродливо. А и защото - и това е далеч по-важно - при него би си загубил диалогът, който този текст, убедена съм, води с една популярна книга, появила се не много отдавна и на български с непроменено заглавие, Ориентализъм (б.пр.)

От английски Ирма Димитрова

Решението да преведа този текст дължа не на възторг пред Запада /проблемът със Запада е като с демокрацията: ценя ги поради липса на по-добро/. Дължа го на прочетено, видяно и чуто в България, което все повече ме плаши с:
народното завръщане в накокошинената враждебност от времето на Тато, последвало пиянското възцаряване на новия Баща;
повтарящите се - при всяка вътрешна и/ли международна криза - вълни от омраза и злорадство. Вчера - към албанците, днес - към американците. На едните им се "пада", защото били "диви", на другите - "богати" и/ли "тъпи". За родните цигани в такъв контекст е страшно да се мисли дори;
медиите: от една страна, "националноотговорната" преса и произвежданите от нея Нармаг-творци (случайно ли Нармагът винаги бе настанен до кръчмата?), от друга - "културната", с комфортно левичарстващи интелектуалци; всички късогледо влюбени в собствените си постове, образи, папийонки и брътвежи, подкокоросващи гореупоменатата "цивилизационна" или "класова" омраза;
управляващи, които или не знаят къде са и защо, или пък знаят много добре и затова не казват - "господари на мълчанието".

От тази мъртва хватка долитат само крясъци. Мнозинството българи живее в някаква шизоидна зона - отвързано от етоса на патриархата, но все търсещо Баща си, втурнало се уж към
модерността, но съпротивляващо й се с всички сили.
Кумирът Цар-Хранител, който щял бил всекиму да подари по едно малко, спретнато петролно кладенче - та да заживеем не като германци /Боже от ред ни опази!/, а като кувейтци, в петролен комунизъм, т.е. без да работим и без да мислим, - предвидимо бързо се срути. Което съвсем не означава, че на мястото му иде отрезвяващата рационалност. Не, иде нов Спасител: пременен в кожена тужурка, към мястото на поредната пукотевица геройски лети генерал Б.Б. За да бъде заснет. Този сериал, с един друг Б.Б., и пак генерал, сме го гледали. Но, разбира се, сме забравили.
Така историята не само не свършва, а заплашва да се повтори. Злобният махмурлук скоро може да възцари поредния Баща, някой Корнелиу Тудор, който по-паметливите си спомнят като Тодор.
И. Д.

 

The New York Review of Books, 17 януари 2002


1. D.C. Holtom, Modern Japan and Shinto Nationalism (University of Chicago, 1943), P.10 горе

2. The War against the West, Viking, 1938. горе

3. Briefe 1882-1924 (Munich: Bruckmann, 1928). горе

4. днес държавата Лесото (б.пр.). горе

5. England und Deutschland (Munich: Bruckmannq 1915). горе

6. Jahr der Entscheidung (Munich: C.H. Beck, 1933). горе

7. град в Китай (б.пр.). горе

8. привърженици на радикална пуританска версия на Исляма, популярна най-вече в Саудитска Арабия, където Уахаби е официална религия (б.пр.). горе

9. Кралската борса, днес - Лондонска (б.пр.). горе

10. Letters Concerning the English Nation (Oxford University Press, 1994), p.30. горе

11. Akira Iriye, Power and Culture: The Japanese-American War 1941-1945 (Harvard University Press). горе

12. Jasper Becker, Hungry Ghosts: Mao’s Secret Famine (Free Press, 1996) p.62. горе

13. Coolie /хинди и/ли тамилскии/ - използва се от европейци и американци като пейоративно название на азиатските неквалифицирани работници (б.пр.). горе

14. подписалите Декларацията на независимостта и/ли американската конституция (б.пр.). горе

15. един от най-популярните представители на т.нар. "Религиозна десница" в САЩ, християнски фундаменталист (б.пр.). горе

16. Ferdinand Toennies /1855-1936/ - немски социолог, чиято книга Gemeinschaft und Gesellschaft е публикувана през 1887 (б.пр.). горе

17. цитиран по Колнай, The War Against the West, p.215. горе

18. битка в Белгия (б.пр.). горе

19. Theodor Koerner (1791-1813) - немски поет, участник в съпротивата срещу Наполеон (б.пр.). горе

20. Arnold C. Brackman. The Other Nuremberg: The Untold Story of the Tokyo War Crimes Tribunals (Morrow, 1987), p.251. горе

21. цитиран по George L. Mosse, Nazi Culture: Intellectual, Cultural and Social Life in the Third Reich (Grosset and Dunlap, 1966), p.40. горе

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник