Брой 10

Литературен вестник

13-19.03.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ПРИПИСКИ

Следи в маргиналията

 

Писането на Златомир Златанов по принцип е мрачно-екстатично, движи се по ръба между литературността и автентизма. Но в “Протоколи за Другия” тази негова особеност е доведена до краен предел: защото предлогът “за” - подобно на функционирането му в “Книга за българския народ” на Ст. Михайловски - разкрива терзаещата си амбивалентност: тук се повествува за Другия, по-точно за неговата немислимост, и същевременно делириумните повествувания са предназначени за Другия, като напълно по деридиански се обживява несъстоялата се невъзможна среща при многократното превъртане, преиначаване, деформации, измествания, разсейвания, недопустими сдвоявания на знаците. По този начин още онасловяването на книгата задава една апория, която по-нататък ще разгръща странната си продуктивност: протоколират се (лично аз се съмнявам, че “протокол” е най-адекватният термин за своеобразния жанр на тези текстове, затова съм склонна да го възприема като някаква макроирония към старателното документиране и към порива да се диагностицира) неслучилите се събития, издирват се и биват анализирани следите, които указват съмнителните начала, авторът се вглежда в генеалогии, които априорно са обречени да битийстват извън полезрението на западната метафизика. Обаче тъкмо тук се съдържа и предизвикателството: да бъде коментиран в присъщата му неистова циничност българския/балканския/азиатския метафизичен модел, и то в термини, които са изникнали в обмислянето на чужди/ европейски/западни модели; да се говори за българския Wiederholungszwang посредством концептите на Другостта, която надали би го проникнала, която не го забелязва, която дори не подозира неговото съществуване, която го е захвърлила наистина в Seinsverlassenheit, но едва ли точно в привлекателния смисъл на Хайдегер. Да се изговори идиосинкразията с езика на универсалното и същевременно да се проблематизират механизмите на това изговаряне - именно този е дълбинният патос на “протоколите”. Да се пише от вътрешността на маргиналията, да се конституира центърът из “сърцето на мрака”, из нейната сърцевина и в същото време да се пише за маргиналията, да бъде тя непрестанно тематизирана - това е необуздано преплитане и разединяване на две гледни точки, непримирими една към друга, непрестанно апострофиращи се, в състояние на перманентен разрив. Сговарянето им е авантюрен проект, преводът им една в друга всеки път поразява с внезапното си преобръщане и подмяна: “Така може би и аз в своето подчинено писане греша, като се опитвам да пришия западните означаващи върху фолклорното тяло на Балканите, на българското” (61). Обаче опитът от него е необходим, за да потвърди неотменимостта на подобна спекулация: “Но такова пришиване и присвояване винаги вече е било правено тук. Чистата следа не съществува”(61). Това може би е несъмненият глас на Дерида, но е също толкова несъмнено, че в тази книга гласовете на Другия - Дерида, Ницше, Лакан, Хайдегер и т.н. - се дочуват в някаква странна, апострофираща пронизителност. Те зазвучават в особения модус на премерената язвителност, която може едновременно да произтича от съзнанието за твърде лесната им оборимост, но и от дваж по-сложното съзнание за симулативността на апострофирането: “Оригиналното и непосредственото не съществуват, има само опосредствания и имитации...” Това твърдение, в случая умишлено откъснато от своя контекст, се отнася до “подписа на Кремен” - редуцирал се от ефект на демиургичното до “ефект на Яворовия дискурс”. Трябва да призная, че когато преди години четох първата публикация на “Романът на Яворов” на Зл. Златанов, я възприех съвсем различно: тогава за мен бе важно откритието на каталепсиса, на безмилостния хиазъм, при който причината се преобръща в свое следствие. Обаче в контекста на “Протоколи за Другия” вече става важно как е мислена следата - как една авторска фигура успява да заличи своите следи или как маргиналът се самопринуждава да опише един живот в детерминантите на класическия роман и как неузнаваемо се снишава, мимикрира сред тях. И по-сетне как този подпис - въпреки настойчивите интерпретации - ще отказва да проговори, да упъти към началото си, към своята първопричина, което пък си е направо класическа деридианска ситуация.

И тук бих искала да обърна внимание и на това, че Зл. Златанов залага на още една провокация: той пише по Дерида, книгата е изчистено целеустремена в този смисъл, но пише в маниера на Ницше - манифестно-настъпателно, агресивно, брутално-делириумно. Обаче през цялото време и хайдегерианското търсене на истината като “откритост” не е изоставено, макар и неизменно съпътствано от знанието за неговия провал. Тези компликации на почерка, парадоксалните съчленявания, стават възможни чрез ерудитските ерупции и тук непременно трябва да се подчертае, че гласовете на Другия спонтанно разсичат есеистичната тъкан на текстовете, че не са прилежно реферирани като натрупани компетентности, на които пишещият се позовава и на които гради авторитетността на своите концепти. Защото, впрегнати в обговарянето на маргиналията, на маргиналното писане, авторство, култура, история, битие, авторитетните гласове неизбежно деградират - те се деавторизират, делокализират, деиндивидуализират, превръщайки се в “опосредявания и имитации”. В “Протоколи за Другия” тече нещо подобно на операцията, която някога е извършил Пенчо Славейков с Ницще на “Острова”, свеждайки го до “ницшеанска маргиналия, която е учудващо прозрачна и жизнена” (с. 34). И това би могло да бъде дефинирано и така: “оскъдният културен ареал, който обитаваме, ни обрича да маргинализираме всичко, до което се докоснем” (с. 34). Струва ми се, че тъкмо този е шансът да се създаде метаезик или шансът - ефимерен и злощастен - “да се види някаква скрита причина под записа”(с. 48). Маргиналията преиначава, та се “самоослепява” и самоизобретява, но тя именно ражда и апоретичните контаминации: “Домът на битието е дом на призраци.” Контаминация, която би могла да се породи само тук, независимо от снемането на хайдегерианската стълбица на друго престижно място, - на този зададен, посочен, указан, но не и непринудено открит остров, екзотерично конструиран, но и подложен на подмолни деконструкции - подобен на утопичните проекти, в които все сме заставяни да пребиваваме. И навярно именно тук трябва да се замислим над отъждествяването между всеядния постмодернизъм, обречен да бъде у нас посттоталитарно писане - над съчиняването на т.нар. Gesamtkunstwerk (термин от епохата на сецесиона), но в случая отвеждащ към авторитарната “ръка на Славейков”, към създадените от нея дизюнктивни синтези, към “дионисиевския отказ от принципа на индивидуацията”. Навярно тази порочна кръговост, това безнадеждно зацикляне в “метафизичния свят на българина”, който не може да бъде отменен (aufgehoben по Дерида) ще породи съкрушеността на автора на “Протоколи за Другия” пред слугинското, подчиненото писане: “Защото цензурата си остава иманентна на почерка, тя го предполага, а не обратно. Не съществува чистота на посланието.” Свободата е изнамерена единствено в пароксичните негации - на чистотата, на началото, на произхода, в драстичното отмахване на измамните була.

 

Бисера Дакова

Златомир Златанов, “Протоколи за другия (есета)”, изд. “Балкани”, С., 2001

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник