Брой 11

Литературен вестник

20-26.03.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ЛИТЕРАТУРАТА МЕЖДУ ДВА ВЕКА

На 27 февруари 2002 г. Сдружение на български писатели и Академичен център за литература и култура организираха "Литературен преглед 2000 - 2001. Книги, автори и тенденции в българската литература през последните две години". В зала "Вяра" на Столична библиотека прозвучаха доклади и експозета от Милена Кирова, Пламен Дойнов, Биляна Курташева, Михаил Неделчев, Митко Новков, Марин Бодаков.
Във февруарския бр.1 на месечното издание за литературна информация и дебати на Сдружение на български писатели бяха публикувани кратките предварителни тези на част от участниците.
Тук поместваме цялостните текстове на Михаил Неделчев, Митко Новков, Пламен Дойнов и предварителните бележки на неучаствалия в прегледа Йордан Ефтимов.

Литературни наблюдения 2000 - 2001

Михаил Неделчев

 

Литературният преглед събужда доста противоречиви чувства. Самата идея да се прави литературен преглед изглежда странна, старомодна, а понякога и глупава за голяма част от нашите колеги. Сдружение на български писатели вече за пети път лансира подобни литературни прегледи и винаги среща известна съпротива и нежелание от страна на повечето писатели. Част от тях казват: "Отново ли ще възстановяваме априлските литературни дискусии?" Онези от нас, които по някакъв начин са участвали в някогашните априлски литературни дискусии - било като обекти, било като изказващи се - помнят тяхната "грандиозност". Те се провеждаха най-често в парк-хотел "Москва", там присъстваха тържествено подредени висши представители на политическата и държавната власт. Това беше тържество с висок институционален статус. Разбира се, мрачно тържество като почти всичко в комунистическата тоталитарна държава. Априлските литературни дискусии имаха и предистория. Секциите към Съюза на писателите също правеха свои прегледи и разговори. Изобщо това беше традиция в писателския живот, институционализиран тогава в лицето на Съюза на българските писатели.

Лично аз смятам, че днес такъв преглед, който би могъл да се прави всяка година, е нещо добро и важно за литературата, защото ни кара поне да обозрем донякъде книгите, които са излизали през последните месеци. А ако изказванията тук провокират следващи гледища и спорове, това би било още по-добре.

* * *

Напоследък във въздуха се носи схващането, че през последните две години има бум на романа, че има нова романова вълна. Това безспорно е така. Знаем, че се появиха много на брой и силни романови произведения. Но аз винаги се плаша, когато чуя за романова вълна - да не се реконструира стария мит за т. нар. голям социален роман. Нашите колеги Светлозар Игов, Тончо Жечев, Боян Ничев бяха сред тези, които изградиха този мит: че в края на 50-те и началото на 60-те години има бум на романа, който съответства на стабилизацията на социалистическото общество, т.е социалните стабилности изоморфно са се разроили в романови стабилности. Сега има опасност да кажем, че вече изминаха 12 години след 1989 година, демократичното устройство е вече факт и затова се раждат белетристични цялости. Надявам се, че никой няма да каже това и няма отново да създадем официозна жанрова йерархия, при която романът пак да бъде произведен както през 50-те и 60-те години в нещо като "генералът в литературата". Според нея, може да си написал пет-шест сборника с разкази, с пиеси, есета и прочее, но ако не си написал Романът (с главна буква и с пълен член), няма да получиш голяма награда и да бъдеш признат за голям писател.

Днес тече един от важните институционални дебати в литературата, където се задават въпроси: Дали Радичков може да стане нобелист, след като не е написал Романът? Или най-вероятно Антон Дончев ще стане нобелист, защото е написал Романът, който е български, представителен за нас?

Това е една от рамките, в които се мисли всеки български текст от широката публика. Тази рамка се предзадава от многотиражни вестници, от популярни медии. Разбира се, става дума за очевидна пропагандна кампания. Направеният анонс гласеше тенденциозно: Българският нобелов роман. Тоест българин може да получи Нобелова награда, само ако е написал роман, който се мисли като Българският Роман. Трудно ще избягаме от тази рамка, защото тя почива върху институционалното жанрово йерархизиране на българската литература, според която романът е представен като най-важният жанр.

* * *

Друг литературно-иституционален проблем през последните две години са юбилеите на редица български писатели. Продължава да тече постмодерната ирония към идеята за юбилея. Но независимо от това обаче юбилеят се оказва стабилен и самозащитим, жив като желание и необходимост, а и като суета. Юбилеят е възможност за синтетично обглеждане на един писателски път и е празник на съзвучието - всички, които участваме в него, се обединяваме около текстовете на чествания автор, около неговата писателска персона и можем да съпреживеем всичко това заедно.

Свидетели сме как дълго продължи юбилеят на Иван Цанев - в Унгарския културен институт в София бяха прочетени толкова много стихотворения, посветени на Иван Цанев. Ще добавя още и юбилея на Иван Теофилов в Балабнановата къща в Пловдив, която по традиция представлява юбилейно място, което предразполага към празник. Пак в Пловдив юбилеят на Веселин Сариев беше оцветен и от сериозно художническо присъствие. В Кюстендил чествахме - за съжаление, посмъртно - Биньо Иванов. След това пак там - юбилеят на Екатерина Йосифова. Тези юбилеи бяха невероятно мощни като събиране на емоции на много различни хора, живели с тези поети. Сдържан, достолепен юбилей имаше Блага Димитрова. В Чешкия клуб в София се състоя юбилеят на Вътьо Раковски, който премина в една свободна, неинституционална среда.

През последните две години има очевидно възраждане на практиката на юбилейните тържества. Да си припомним Вазовия юбилей през 2000 година. Колко важен се оказа той като дебат за юбилейното отношение към един писател, за възможността за разночетения, за различните начина на вписване в държавните тържества, с които си премерваха силите президентът и министър-председателят - Рожен и Българския Великден.

* * *

Наред с кампанията около предлагането на български нобелов лауреат за литература, през последната година се извърши друг външен пробив - гостуването на голяма писателска група във Франция по програмата "Хубавите чужденки". При всеки подобен повод, така и сега, това беше предшествано от голяма дискусия у нас и от стремеж за оклеветяване на част от онези, които ще заминат. Така се случи и при "Лайпцигската епопея" през 1999 г. с пистелите, които трябваше да участват в панаира на книгата.

Този дебат е доста абсурден. Ние не се възползваме от възможността такива пробиви навън да бъдат трайни и да означават последователно и по-цялостно представяне на българската литература в Европа. Тази година на България й предстои да бъде фокусна страна на "Европалия" в Брюксел. Все още около това не се води никакъв дебат. Нашето участие там се подготвя в абсолютна конспирация. Ние, като писателска общност, не знаем нищо.

Един пример от опита на Полша. След като тя беше фокусна страна на Франкфуртския панаир на книгата, фондацията, която беше създадена по този повод, получи допълнителна подкрепа и сега подпомага превеждането на полски автори в чужбина. Днес в Германия и в Европа се говори за вълна на нови полски белетристи. Тоест полската литература задълбочава своите контакти в чужбина и не ги оставя като еднократен акт, както България направи с участието си в Лайпцигския панаир.

* * *

През последната година отново се възроди жаждата по антологии. Първата антология е "Начало на века", съставена от Светлозар Игов - един амбициозен опит да бъде представено последното десетилетие на българската поезия. Друга антология е "Съвременна българска поезия", съставена и предговорена от Валентина Радинска и издадена от издателство "Слово". Третата антология е издадената от НДК "Лирика 2001", съставена по анкетно-статистически принцип, чрез търсено "обективистично" съставителство, за разлика от другите две "субективни" антологии на Св. Игов и В. Радинска. "Лирика 2001" беше подготвена чрез списъци на поети, които бяха поканени да предоставят свое непубликувано стихотворение. Много от тях обаче предложиха не само публикувани, но и твърде стари стихотворения. Затова антологията не успя в пълна степен да представи поезията от 2001 година, както беше замислена.

Самият факт определени институции и българската поезия като цяло да създават антологии говори за желание за обглеждане, за справяне с онова, което вече няколко години наричаме "лошата" обозримост (или необозримост) на съвременната литература. Има явно желание за подреждане и каталогизиране, дори за библиографско събиране на най-новата литература.

Свидетели сме как през 2000 - 2001 г. има стремеж за цялостност на литературата, за осмисляне на литературния процес, за възвръщане на предствата, че той наистина е процес и се надявам, че и този литературен преглед ще бъде принос в очертаната насока.

* * *

През последните две години се забелязват поне четири стратегии за самопредставяне на автори чрез свои представителни антологични книги. Имам предвид "Нищо ново" на Екатерина Йосифова, "Дърво на хълма" от Иван Цанев, "Амфитеатър" на Иван Теофилов, Миряна Башева.

Екатерина Йосифова акцентира повече върху по-късната си лирика, отколокто върху ранните си творби, които са добре познати, звучащи антологично и вече усвоени от читателите. Това е коренно противоположна стратегия на тази на Иван Цанев. При него - обратно - в "Дърво на хълма" е включена само малка част от ироничната му лирика и шеговитите му обръщения. Някъде по средата е Иван Теофилов със своята лична антологизираща стратегия, където има стремеж да се представят всички дялове на неговото творчество. При него няма отказ нито от ранните му стихове (както в някаква степен е при Екатерина Йосифова), нито от по-късните (както е при Иван Цанев). При Иван Цанев се забелязва ретроносталгия към лирическата младост, а при Иван Теофилов има стремеж за изчерпателност, за антологическа представителност. Съвсем друго е при Миряна Башева, която изобщо не се представя като автор след 1989 г. В най-новата й лична антология са представени стихове от нейните първи две книги. За съжаление, не виждаме отделни по-късни много успешни текстове.

Когато говорим за формите на представяне на т.нар. живи класици, неизбежно е да кажем за разгърналите се спекулации с творчеството на Константин Павлов. Това е скръбна и жестока тема. Бяха представени едва ли не като открития ранни варианти на негови добре познати стихотворения и поеми. Бяха представени по един патетично-мрачен начин като оформление и книгоиздаване. В тях се вижда как К. Павлов все още не е изчистил някои "комунизми", някои фразеологизми, свързани с комунистическата идеология. Има един парадокс: Слава богу, че някои от книгите на Константин Павлов бяха задържани от цензурата, за да ги изчисти той от отделни характерни белези за ранната поезия на "Априлското поколение". Той се чисти от такива фразеологизми, така както Атанас Далчев се чисти от фразеологизмите на символизма.

* * *

За поезията от 2000 и 2001 г. искам да обърна внимание върху три книги. Първата е "Истински истории" от Пламен Дойнов, която ми се струва важна за целия постмодернизъм. В тази книга Пламен Дойнов демистифицира цялата постмодернистка тенденция към мистификации. Всичко това беше направено игрово, но и с патетично използване на всички техники на литературата на факта. Към проекта "Писане от натура", който се състоя като поетически пленер през есента в Созопол, някои се отнесоха като към игра, но той беше сериозен, реален проект.

"Разчленяване" от Илко Димитров е наистина трагическа книга. Тя борави с митологическите същности на българското мислене, свързано с периода от Възраждането насам и с гигантското несъответствие между разпадналата се общност, обитаваща географските и историческите български граници, и митологичните същности и фигури.

Трябва внимателно да четем книгата на Силвия Чолева "Внимателно". Тя е нова дума не само в нейната поезия, но и стремеж за овсекидняване и опредметяване (в далчевския смисъл на думата) на малко тезисно представените до този момент парадигми на феминистическото мислене, при това с ирония (бих казал, цветаевска ирония), трагическа и всекидневна.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник