Брой 11

Литературен вестник

20-26.03.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ЛИТЕРАТУРАТА МЕЖДУ ДВА ВЕКА

Цикли и зацикляния или Подир сенките на българското

Митко Новков

 

Историята не търпи равновесие.
Златомир Златанов "Пола"

Митко Новков пледира, сн. Георги ПанамскиСме в годината на Коня. Водният Кон. Така е по китайските хороскопи. По българските е ясно: сме в годината на Царя, 12 лета след Промяната. 12 не е какво да е число, а магическо и циклическо. 12 са месеците, 12 са апостолите; 12 са зодиакалните знаци. Можем значи да кажем, че сме затворили един цикъл. Точно при това "уроборосване" на българското преживяхме "бум на романа". Следователно "бумът" и "цикълът" са някак свързани, някак заедно вървящи. Да, 2001 е година на романа: "Госпожа Г." на Емилия Дворянова, "Емине", на Теодора Димова, "Каталог на душите По" на Мария Станкова, "Синята стълба" на Елена Алексиева, "Фани по опасните пътища на светлината" на Райна Маркова, "Кожа" на Силвия Томова, "Лудници и храмове" на Йорданка Маргаритова, "Виена" на Антони Георгиев, "Животът в очакване на портокаловата топка" на Борис Минков, "Мисия "Лондон" на Алек Попов, "Пола" на Златомир Златанов, "Седем дни" на Дилян Вълев... Тук слагам многоточие единствено за да спра на сакралното 12, но всеки в залата може да прибави към тези мои отбелязвания още и още, сигурен съм. Свързване, настояващо за обяснение, което - ако не е истинно (то пък кое ли обяснение е истинно?), поне ще е някакъв конструктивистки опит за обхващане на състоялото се, виждайки го в светлината на историческото и теоретическото, за да го вгради в зданието на настоящето и бъдещето. Защото, убеден съм, този "бум", "гръм", "тряс" и всякакви там взривоопасни метафори, отнесени към "романно писане" (както предпочита да го нарича Милена Кирова) е само връх на нещо по-дълбоко, симптом за решаваща трансмутация на писането по български, на едно разчупване, от което вероятно ще произлязат "вехите" на близкото ни бъдно.

Милан Кундера, един всепризнат майстор на романа, го определя така в своите "73 думи": "Романът е голяма прозаическа форма, при който авторът с помощта на своите подопитни (персонажи) изследва до самата им същност някои от най-важните теми на човешкото съществуване". Ключовата дума в определението на Кундера: изследване. Романистът изследва, той е изследовател, търсач. Да пишеш романи, означава не да откликваш, а да проникваш; това е акт на изследване на човешкото, не на следване на емоционалното. Разум и чувства, но с разум преди чувствата. Изследването обаче е възможно, когато си се дистанцирал от обекта, който изследваш, когато си се откъснал от него, гледаш го отстрани, отгоре или отдолу, но никога отвътре. Ти си външен нему и тъкмо тази външност ти позволява да предприемеш своите изследователски действия. Следователно, ако романът е изследване, както твърди Кундера, той по необходимост е и дистанция. Недистанцираният не може да пише романи, недистанцираният пише стихове. И това не е дефицит на поетите, напротив: единствено така е възможно поезията да говори с гласа на битието и битието - с гласа на поезията.

Но да оставим поезията на мира, тя свърши своята работа. Каква, ще попитате? Ами тази, че разчисти "строителната площадка" на писането по български, че създаде условията за "новия" роман. Имаше стари форми, имаше овехтели образци - поезията дойде и ги взриви. Поезията на postmodern-а, разбира се, не друга. Играта, иронията, пародията, въобще карнавалът снеха достойнството на предишното писане, осмяха го и така го направиха несъстоятелно. По този начин постмодерната поезия раздогматизира писането, дехерметизира го, всеки алгоритъм, всяка парадигма, благодарение на които някой се изтъпанчваше и с пръст посочваше: "Това е литература, това - не!", отидоха на кино. Бяха деконструирани в оня деридиански смисъл на деконструкцията, която не просто разгражда, събаря, руши, а прави това, за да създаде условия за развитие на множествеността, полифоничността, различието. Оттук насетне всяко писане стана възможно, всяко писане получи шанса да стане литература, да бъде признато за литература. Постмодернът се разправи с Литературата, за да разчисти място за изява на литературите. (Точно подобна интуиция вероятно кара Милена Кирова да предпочита израза "романно писане" пред по-категоричното и някак твърде ограничаващо "роман".) Тук е и свързаността на циклите: 12-те години преход каквото успяха да разрушат - разрушиха, дойде време за съграждане, изграждане, вграждане. На чистата площадка на отдавна вече непоставяния под съмнение капитализъм ред е на монтажните работи, на неговото привеждане в режим за нормално живеене за отделния, конкретен човек, сам проектиращ този по-приличен режим; на чистата площадка на литературата време е за нови монтажи, нови конструкции, всяка с право на застрояване така както й харесва.

Литератури, следователно вече частно, индивидуално, лично дело, не дело на общността, колектива, нацията. Литературата престана да бъде учителка и поправителка на недъзите на обществото, стана онази необходимост да пишеш, за която в есето си, посветено на Осип Манделщам говори Йосиф Бродски: "подтикът да съхраниш някои неща в своя свят - своята лична цивилизация - своя собствен несемантичен континуум". Най-напред тая необходимост се яви лирически: опитът за пост-постмодернизъм беше тъкмо такъв експеримент, при който със средствата на поезията градиш свой собствен свят, свой собствен мит; една индивидуална, личностна митология (колкото и парадоксално да звучи това), която няма необходимост от общността, а от своите си затворени - било в пространството на параноята, било в пространството на депресията - ego-пространства. Пост-постмодернът се разля в една безбрежна и безбройна поетическа съдържателност: няма индивидуален мит, повтарящ нечий друг; всеки живот, а съответно и легендите, които сам си създава, е уникален и неповторим. Едно заскобяване на нещата in re за сметка на нещата in persona. Това се наблюдава и при, позволете ми този малко пресилен израз, третото (а може и да е четвърто, зависи дали постмодернът и пост-постмодернът ще бъдат прилепени заедно, или ще се предпочете да се разделят) поетическо поколение на 90-те: индивидуализацията на поетическото, неговата понякога чак херметическа образност и метафоричност се изля в идиоматичност на речите, в "ожаргоняване" и диалектизиране на конкретния поетически език. Два само примера: в "BGинфанти" на Ралица Чернева има стихотворение за "шлаухи" и нарочно излепетени думи като "арестократи", "толкуз громотен", "мерише"; в "Пастирът и левантинките" на Соня Николова срещаме диалектизма като "сбрах", "сабале", "изували", "требва", "мустаки", "секакви"... Персонализиране на поетическото до степен на плътна сферичност; негово бягство от действителността в дебрите на субективността.

Подобно непрозирно сливане със себе си е само едно от развитията на писането по български - оригинално, но и много бързо изчерпващо се. Не случайно повечето от представителите на пост-постмодерността напуснаха "ягодовите полета" на поетическото, намирайки убежище или в театъра, или пък потъвайки кой ги знай къде, оставяйки единствено Марин Бодаков самотен да защитава интуитивните им нагласи към и теоретическите им разбирания за поезията. След по една добра книга "по-младите от младите" също заглъхнаха, избирайки вероятно друго, по-перспективно поприще. Не малка част се прехвърлиха в журналистиката, което освен необходимостта от физическо оцеляване (или както се изразява един мой приятел: "Много сме духовни, но... ядем!") може да се изтълкува и като реакция спрямо все още прекалено суровата, неферментирала българска реалност, изискваща по отношение на себе си по-сериозни и задълбочени ответност и съ-ответност. Ответност и съ-ответност в посока на опити не просто за разбирането й, а на екзистенциализирането й, на заставане с нея лице-в-лице - "върховната ситуация", както говори Левинас. Отношението лице-в-лице е според него етическо отношение и там той открива "разумния характер на етическото отношение и словото". Противопоставяйки едновременно с това словото на "опоетяването, където влиянията [...] те обгръщат и люлеят като ритъм", Левинас твърди, че точно словото е способното да накъса "очарованието на ритъма", извеждайки оттук един изключително важен извод за настоящата ни среща: че "разговорът е проза". Отношението лице-в-лице, "върховната ситуация" е проза, е немерена реч, следователно, ако желаем да влезем в разговор с действителността, ако тя настоява и ние нямаме нищо против да застанем лице-в-лице с нея, то начинът, по който ще осъществим своята връзка, своя контакт, комуникацията ни ще бъде не поетическа, а прозаическа. В този смисъл прозата е извеждане на действителността, нещата in re извън скоби; романът от своя страна е квинтесенцията на това извеждане, неговото най-висше проявление. С "бума на романа" ние погледнахме света в очите, видяхме, че той се е скапал (не без помощта на постмодерния поетически и политически карнавал); романът е опит това да не ни стряска, да не ни кара да бягаме презглава в дълбините на персоналистичните си херметизации, а да застанем смело срещу змея на пустотата и да намерим смисъла. Защото: когато историята отказва да разказва, разказването прави историята.

Как? Майстор Кундера отговаря така: "Три са изходните възможности за романиста: да разказва историята (Филдинг), да описва историята (Флобер), да мисли историята (Музил)." Разгръщането на роман’2001 е съотговорен на думите на майстора: той и разказва, и описва, и мисли. Като български емблеми на отделните "изходни възможности" можем да посочим по линията "Филдинг" романа "Мисия "Лондон" на Алек Попов, по линията "Флобер" - романа "Госпожа Г." на Емилия Дворянова, по линията Музил - "Пола" на Златомир Златанов. Разбира се, това е идеалистично разграничение, което - добре осъзнавайки, че е такова - си дава сметка, че кристална чистота при неговите диференциации няма и не може да има: всеки от посочените като емблеми 3 романа, както и другите 9, изброени в началото, едновременно разказва, описва и мисли, но в различно съотношение. Прочее, би било интересно да се изчислят пропорциите на трите при отделните произведения, но с подобна задача аз не се наемам, оставям я на някой по-силен в аритметично-математическите спекулации ум; по-важното в нашия случай е, че освен тия три Кундерови възможности ние наблюдаваме още една, обща за всички тях: бягството - било от историята, било от действителността, било от себе си или казармата (както е например в "Седем дни"). Задълбочавайки се в повече от 2/3 от изброените 12 романа, при всеки от тях бягството е в центъра на сюжета, е завръзката на интригата, правеща възможни разказването, описването, мисленето на историята. Госпожа Г. бяга от съпруга си заради неговия брат; в "Емине" главната героиня също зарязва мъжа си; в "Каталог на душите По" всеки бяга отнякъде, без обаче да съумее да намери сигурен пристан където и да е; "Синята стълба" е твърдо убедена, "че човек трябва рано или късно да напусне дома си"; за Фани кажи-речи всичко стойностно и същностно е съсредоточено в бягството - било от лудницата, било от къщи, било в Интернет, било в правенето на снимки; в "Лудници и храмове" една чаша намира свободата, копняна от другите; Алберт на Антони Георгиев се опитва да избяга от собственото си минало - прочее, безуспешно; "портокаловите топки" бягат - коя на корта символически, коя в Балчик практически; "Мисията "Лондон" свършва бягството си чак в Андите; Златомир Златанов също бяга в Лайпциг; а Дилян Вълев, споменах вече, бяга от казармата, за да открие странна общност в сърцето на Родопите... Тази подобност в сюжетността, това сякаш случайно съвпадение съвсем не е такова, в него има закономерност: новият роман е амбивалентен в интенциите си, двойствен в, ако мога да се изразя така, проектите си: от една страна, той е "хвърлил око" на разчистената от постмодернизма литературно-строителна площадка и желае да започне някакъв градеж върху нея; от друга, той все още е свързан с тенденцията, очертана от пост-постмодернизма към затваряне, към конструиране и реализиране на частни, лични митологии. Което прави така, че той изследва действителността чрез бягства. Героите бягат, за да се дистанцират, защото единствено така могат да изследват; но те също бягат и за да се спасят, защото българските реалии все още продължават да бъдат твърде зловещи, за да може пряко и продължително да се срещнеш в тях лице-в-лице, да ги погледнеш право в очите без да потръпнеш от ужас. Струва ми се, че само два текста са се осмелили да сторят това без да се страхуват от страшността: "Мисия "Лондон" на Алек Попов, използващ сякаш като щит и следващ като пилигрим доста известните думи на Милан Кундера за романа като "ироническо изкуство" ("Безполезно е да правиш романа "сложен" за сметка на афектацията на стила: всеки роман, достоен да се нарече роман, колкото и ясен, е достатъчно сложен благодарение на неотделимата от него ирония"); "Пола" на Златомир Златанов, където обаче мисленето е толкова усложнено, така опосредствано, че само по себе си представлява преграда срещу всякакви ужасии и простотии на действителността. Така или иначе, новият български роман е "бегач", тоест автор и изпълнител на бягства, а доколкото, както твърди един руски изследовател: "в по-голяма степен, отколкото други жанрове, романът е глас за света и глас на самия свят", дотолкова това бягство посочва отношенията и самоотношенията към/на този свят, които са повече на погнуса и отхвърляне, отколкото на възрадване и приемане. Ето защо, макар че е обсебен от случващото се, романът е твърде близо до реалността за белетристично изследване. И затова продължава да бяга. Но е също така и твърде далече за лирическо откликване, защото вече е избягал достатъчно. На средата на пътя е, казано направо. Което ще рече, че романът продължава да се движи. Но щом продължава да се движи, това значи, че българският роман на 2001 година е преход и в преход: преход към нещо, което още го няма; в преход е нещо още неоформено. Неоформеното - писането по български; липсващото - размноженото, полиморфното писане по български. Романът всъщност е подир сенките на тия "преход" и "в преход". Или, казано абсурдно, романът е подир собствената си сянка в частност и подир сянката на българската литература в цялост.

Което значи, че ако сме затворили 12-годишния политически цикъл, то сме зациклили в много по-съществения цикъл на българското литературно. Зацикляне, което също е цикъл: днес сме свидетели на това, което е ставало в пространството на българското писане на границата между ХIХ и ХХ век. Ние затворихме ХХ-ия век по същия начин, по който нашите предци затвориха ХIХ-ия - като не го затворихме. И в обществено-политически, и в литературно-естетически смисъл. Не случайно и тогава, и днес процъфтяват мемоарите - един жанр, характерен за времена, които не са наясно със себе си и точно поради това се опитват да намерят причината за своята убогост в миналото. Или пък да поругаят, за да освестят убогостта си, пак с помощта на миналото. Не зная доколко една подобна аналогия има право, но все ми се струва, че ако "Пола" на Златомир Златанов можем да сравним с "Книга за българския народ" - "това мощно творение", както го определя д-р Кръстьо Кръстев - излязло изпод ръката на Стоян Михайловски, то "Мисия "Лондон" на Алек Попов ме тегли да я оприлича с "Бай Ганьо" на Алеко Константинов. Разбира се, не стилистически, опазил ме Бог, но тематически: ходенията на г-на Балкански по Европата са горе-долу същите като посланичествата на г-на Варадинова в Лондона. Както и лютата аналитика в "Пола" е в синхрон с не по-малко лютия стил на Михайловски, който "не вижда в света друго, освен тържеството на висшата подлост и ликуванията на низките инстинкти". А кой съвременен писател не би се подписал с две ръце под тия язвени думи на Пенчо Славейков: "В едно време като днешното, в което всичко се социализира, нивелира, поевтинява, фабрицира и въздухът е пълен с миязмите на вестникарлък и пазарски доброчестини - един вихър е нужен да прочисти въздуха!" Тъкмо реакция на подобна болестотворна атмосфера представляват множеството романи на 2001, тъкмо отвратени от нея те бягат, но бягайки - описват. И тъкмо с това описание, с този "вихър" се надяват да прочистят въздуха. Но поставяйки си тази социална задача, заедно с това те са изправени и пред естетическа задача - как да продължат освежителната си мисия, как по-добре да я изпълнят. Защото литературата не е обикновена функция на обществото, пред себе си тя среща възправен въпроса за художеството, за начина на неговото изписване и изографисване, тъй като именно художеството е онзи неин компонент, есенцията й, единствено способна да изиграе ролята на обществен озонатор.

Въпрос, който е стоял и тогава. Ето как изглежда той в очите на д-р Кръстев, който експлицитно го формулира в студията си за своя приятел Пенчо Славейков ( надявам се, ще ми простите доста дългия цитат: "Творенията на Пенчо Славейков няма да вдъхновят читателя за трансцендентни идеали, няма да го изпълнят с възвишени чувства, няма да го унесат в утопични социални блянове. Но те ще го вглъбяват в неговата собствена душа, ще му разтворят поезията на тихите душевни омаи и на сладостните чувства, ще му доставят най-чисти художествени емоции. В епоха като тая, която ние преживяваме, това е един анахронизъм; но поетът не трябва да бъде само верен ек на своето време, а и водач на душите в нови светове. И ако за първото пробуждане на духовете за обществен и литературен живот са нужни поети, които отразяват интересите и ламтенията на своето време - за висшия подем на народния дух, в изкуството и науката са нужни художници, отречени от интересите и нуждите на своето време, художници, за които няма друг култ и няма друг храм, освен храмът на изкуството." С други думи казано, в ония времена Вазов е все още актуален, но Славейков напира със страшна сила. Традиционализъм или модернизъм: "бумът на романа" сочи, че българското отново е изправено пред тази дилема, пред този избор. Бягството, най-характерният белег на романите през 2001 година, подсказва точно такова развитие - или "верен ек на своето време", или "храмът на изкуството". И едното, и другото впрочем е твърде лесно видима разделителна линия между тях. Бягството ще отведе едни "далече, далече", но други ще отвърнат на удара. А тия полярности подсказват: българският роман в частност и българското писане в цялост ще се разроят на един нов реализъм (условно казано) и на един нов символизъм (пак условно казано). Едните ще тръгнат да отговарят на повиците на времето - убого, жестоко, нечистоплътно, да го бичуват и хулят, да описват в него мъничкия, жалкия, нещастния човек, жертва на цялата тази пошлост и хищност; другите ще се затворят в своите пясъчни кули и въздушни замъци, като писането им няма да е плод на някакви позивни от реалността, а на теоретичните им занимания, пристрастия, привързаности. Те ще експериментират, докато първите ще разобличават и това различие ще достигне такива гигантски размери, че ще се разрази в спорове кое е нужно, кое не и кой все пак е по-съответен на литературното художество. Херметичност и критичност, реалистичност и символистичност, традиционалистичност и модернистичност: това разцепване предстои, българското писане е изправено пред него и новият български роман е знакът, който го предсказва и преходът, който го прокарва. "Историята - както казва Златомир Златанов - не търпи равновесие", а - допълвам го аз - зацикля в циклите.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник