Брой 11

Литературен вестник

20-26.03.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ГЕОПОЕЗИЯ

 

Ищван Ференцеш

 

КОЛЕДНИ ПОЛУСОНЕТИ

1.
Бе Коледа, когато се родих.
Извика мама в нищото... Валеше
сняг, под горите скитащ пес зави,
родината ми никъде не беше.

Проскърца портичката, влезе там,
със името за мен, Свети Ищван,
крал или мъченик - не знае сам...

2.
Когато се родих, чардак се свлече,
въшлив пастир замръзваше в една
кошара празна, в парцалак облечен,
в тропосана с бодлива тел страна -

без блян дори връз чиста белота -
римуван сняг с доброто и смъртта -
да плисва за родината кръвта...

3.
Кръв Господ плюл, когато съм се раждал:
звезда над края див, скован от студ.
Архангелът се спускал като гарван
да мие труп на майчиния скут.

А мама чудо чакала комай.
Но - птица огнена пред земен трус -
синът в прахта се строполи накрай.

4.
Бе Коледа и мама с трескав плам
играеше Мария. Дърводелец - тате.
Той, взрян напрегнато, съгледа сам
върху пагоните на влъхвите звездата.

И "Давай", Сталин свиреше на орган,
над яслите, над мен изви се огън,
написа в пепел мойта повест там.

Преведе Екатерина Йосифова

ПЕСЕН
небесна птица
сред къртича кухина
вечно насред път

СЛЪНЧОГЛЕД
взрян във слънцето
ослепя до сит траур
паднал е там пак

КЪМ СЕВЕР
зима: брезов гроб
никога-вече-руски влак
нощта - седем дни

CURRICULUM
в божите очи
прашинка тъй вчера ти
и толкова не

ЗЕМЯ НА СЕКЕЛИТЕ
пукнатият грош
в сърцето на страната
сянката снежи

ЗАДУШНИЦА
с пръсти от пламък
на свещ рият мъртвите
кладенец в очи

........................

като живота
фразата се сипна в звук
свърши песента

Преведе Дьорд Сонди

ИЗ ЦИКЪЛА "ПОЛУВРЕМЕ, ПОЛУАД"

В полудом

В полудом, в полуправо, в полуфраза,
в прислон, в караулна, в полупразна
чакалня, където липсва цялото, там е,
в един полусонет се побира любовта ни,

в забравена терцина и изгубена октава
под челото ти рамената ми побеляват
като на онзи, който зъзне в амнезия.


В червена чаша

В червена чаша гори зелена магия,
чуква се в есен-мерло, в мъка-ризлинг
смъртта - както се чуква в завинаги
изчезнали, далечни жени мъжката сянка,

и продължава да пламти в парите винени
на Заладьонд, Сив брат и Вентелини,
и вдън Зьолдсилванско ридание...


Празно канче

Празно канче и счупена чаша, паметник бял
на снеговалежа, пияна тишина съм днес,
мамо. Пада върху ми друг ден като гол лес,
в който се скъсва един стъклен цимбал.

Само виното ме обича. Студено е. Ще умра.
Станахме неми камбани, другари по чаша.
Наш е ужасът, наш е кошмарът, наш е...


Слана, скреж

Слана, скреж, сняг и бяла самота,
сякаш момичка, кълнейки, ражда,
парцали изпъшква във вселената тя,
бавно полудява, вмъглен е пейзажът.

Няма желание, нито надежда, ни блян
да се изстрада, да се напише вече
несвършеният постмодерен роман.


Тресе се мелницата на Бога

Тресе се мелницата на Бога, тресе се,
хвърчат снежинки, брашното божие
сипе се, като че един орган небесен
проглася борбите на ахейски герои,

един писан за сняг епос... и като Троя
потъва съдбата ми незащитена: аз бях
от прах съграден и ще рухна в прах.


Полувреме, полуад

Полувек изживях в полусън, в полупладне
полулято и полусянка се шмугна с мен
през полулюбовите ми полуприпаднали,
полулуд бях, полусирак, полуосиновен.

И полуотечеството само половини ми даде,
в него полуостарях, бях преди полумлад,
полужив в полувреме живях, в полуад.

Преведоха Иван ЦАНЕВ
Николай П. Бойков

И морето отнесе те

И морето отнесе те по разхитителните си
брегове, както лятото - фуга на Бах,
отлетяха подире ти неродените птици
щом луната през теб се провря,

вече идат студът и снегът и без страх
даже вечето иде, ще се пее наникъде,
и нечакане зрее, и празното пъпли след тях.


Стане ли

Стане ли есен и няма ли кой да ме чака
освен някаква сянка и гарванът, моят приятел,
ще изпратя лицето си по безплътната нишка на паяк
като тайно откъснато цвете от гърдите на Ади

и окото на Бога, разбито, най-сетне да схване,
че така и не стигна добрата му вест до недрата ти,
че веднъж беше есен и нямаше кой да ме чака.


Умра ли

Умра ли, не плачи, ала излез,
към хладната земя лице сведи,
тъй както над любовните следи
се вие миналото-керкенез...

не ще съм вече твоя сняг в корема,
ни злато върху кръста ти нощес,
а възкръсвам и смъртта пак ще ме взема...

Преведоха Кристин Димитрова
Николай П. Бойков

Ти защо?

Бяга стадо сърни, в крехък уплах трепти,
пощурели кошути шубрака пробиват -
диви хищници идат, вой в гората ехти,
кадънката в друга дъбрава се скрива,

кос, глухар, снежен бухал, гургулица - лети,
пъстър рой, сила зла щом гнездата срути,
друг дом търсят... Защо с мен остана тук ти?


Покрива всичко

Ограбена гора, селце, страна,
измръзнал посев, минало и днес,
поле убито с бурени - нощес
снегът загърна с чиста пелена,

трепери в тишина като саван,
като разчупен кървав ръжен хляб.
За теб остава траурът. Ням, сляп.

Нова година е

Нова година е, снежна
пауза нежно ни люшка -
корабче книжно - в безбрежност
тънем, миражна вихрушка

в бяла риза повежда ме - ужким
вкъщи: студено огнище...
В нищото... В нищото.

Вече е бяло

Чист лист - тъй бяло и чисто
вече е всичко, люлее
мъгли и клетви над листа,
както сокол син се рее

без сянка над любов бивша.
Сам съм. Изгаря ме жажда.
Върху снега - жадни сажди.

Преведоха от унгарски Екатерина Йосифова
Николай П. Бойков

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник