Брой 11

Литературен вестник

20-26.03.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

НОВ БЪЛГАРСКИ РОМАН

из "Баща ми клоунът"

Стефан Кисьов

 

Пролог

 

С какво сме известни ние, потомци на кривокраки ханове, осеменявани от друговерци майки, предатели, роби и наивници, народ, изплют от каприза на съдбата върху кенефа на Европа, наречен Балкани? С розовото си масло, саламуреното сирене или хормоналните си съвършенства? Или с това, че бащата на компютрите Джон Атанасов се е пръкнал от българско семе?

Дрън-дрън.

Известни сме с убийците си.

Както и с производството на чадъри.

Ха-ха ха!

 

ххх

 

Езикът Кохао Ронго-Ронго е един от малкото все още неразчетени от съвременниците ни древни езици. На него преди няколко хиляди лазарници са говорели и писали тогавашните жители на острова, днес познат ни под името Рапа Нуи или Пасха. Което в превод на български означава Великденски остров. Та въпросното късче земя се намира в Тихия океан и попада, доколкото знам, в наши дни под юрисдикцията на южноамериканската република Чили. Днешните потомци на древната цивилизация населяващи въпросната територия обаче и думичка не могат да обелят на мистичния език Кохао Ронго-Ронго. Така че за нас практически той е мъртъв език, а литературата и всички други текстове, написана на него засега - пък може би и завинаги, ще останат загадка.

 

Далечният остров

 

Световноизвестният писател Стивън-Лари Кинг, автор на книги като "Кървавият тризъбец", "Червата на котката" и прочие световни бестселъри, ме удостои с честта да ме използва за прототип на литературния герой на своя нов, така и неиздаден роман "Летящият убиец", като дори не счете за нужно да променя името ми - Стефан Гащев.

Ето как стана това:

Бяха минали доста лазарници, откакто живеех безгрижно на остров Пасха под чуждо име заедно с моите дванайсет сиамски домашни котки като гражданин на Виртуалното пространство, но веднъж, докато си пиех сутрешното кафе пред компютъра в луксозния ми апартамент в хотел "Хилтън" - десететажна сграда, облицована с бял камък, кацнала на каменистия бряг на Тихия океан, неочаквано на моя електронен адрес получих изискано, написано на английски съобщение от въпросния американски писател, дошъл на остров Пасха специално за да ме види. Съобщението започваше с обръщението "Уважаеми мистър Гащев". По-нататък в писмото доста настоятелно се предлагаше да сме се срещнели незабавно в лоби-бара на същия този шикозен хотел "Хилтън" на остров Пасха, който - както писателят знаел, съм "имал честта да обитавам и където самият той на свой ред от няколко дни бил отседнал." Имал да ми каже нещо много важно. Беше се подписал с инициалите С.-Л. К., което с тайнствеността си възбуди силно любопитството ми.

До този момент считах, че присъствието ми в тази тъй отдалечена от благините на цивилизацията точка от света, истинското ми име и особено точният ми адрес представляват абсолютна тайна за представителите на земното човечество, от които повече от десет лазарника грижливо се укривах.

А ето че сега анонимното ми спокойствие беше нарушено и в съзнанието ми нахлуха апокалиптични видения.

Накрая, след дълги колебания, счетох, че ще е глупаво да започна игра на котка и мишка с човек, който си беше направил труда да пропътува хиляди километри само за да ме види. Защото с упорството, с което въпросният мистър Кинг очевидно разполагаше, той щеше да бъде в състояние да ми отрови крехкото душевно спокойствие, на което от известно време се радвах. Така че най-доброто, което можех да направя, беше да се явя на предложената от досадника среща и разбера какво иска от мен.

Речено-сторено. Нахраних си котките с "Кити кат", взех си душ и се явих на уреченото място. А там някакъв дребен брадат мъж на средна възраст, с очила с метални рамки "Полис кът", в ленен костюм "Версаче" и с притеснена физиономия пие на малки глътчици индийски чай "Пикуик", пуши хаванска пурета и се оглежда. Щом ме зърна, се надигна, протегна с типично американска любезност, която обаче от известно време вече не ме впечатляваше, ръка и каза името си. Стивън-Лари Кинг. Побъбрихме и той изплю камъчето. Закъсал със сюжетите, нещо. Затова си търсел прототип. Няма що.

От посещенията си в книжарниците, вестниците и телевизията знаех много добре кой е Стивън-Лари Кинг. Въпреки че не бях прочел нито една от неговите продаващи се в милионни тиражи из целия свят книги. Да си призная, бях малко поласкан от желанието му да дойде тук, насред Тихия океан, за да се срещне с мен. Разбира се, в първия момент нямах никакво желание да се съгласявам да ставам прототип на литературен образ, а в интерес на истината дори най-напред си помислих, че всъщност предложението му е само претекст, а всъщност господин Кинг иска да ме наеме за нещо като охрана или някоя мръсна работа, каквито, както разбрах от самия него по-късно, се случвали в повечето от кръвожадните му романи, нито един от които не бях чел до този момент. Но си затраях. А писателят явно изтълкува мълчанието ми погрешно и нервно ми заобяснява:

-Прототип значи герой на роман.

Все едно не знаех.

Разбира се - съгласих се накрая.

Кой не иска да бъде герой?

Особено на остров Пасха.

 

ххх

 

Господин Кинг беше невротичен тип с изтормозена физиономия, който се оказа доста любопитен да научи какви ли не подробности както за моя, така и за живота на необикновеното ми семейството. Особено за изключителния ми баща Евтим Гащев. Носеше си портативно диктофонче "Сони", което включи още щом двамата се усамотихме на една маса в барчето на хотел "Хилтън".

И аз му ги разказах. Разбира се, моят разказ, не можеше да претендира за завършеното повествование на едно истинско художествено произведение. На места бе накъсан, объркан и вероятно изпълнен с противоречия, тъй като събитията и времето, което ме отделяше от тях, бяха образували в съзнанието ми различни по големина и цвят петна. Петната на спомените, често примесени с измислицата или мечтата. Защото колкото и невероятно да ви се струва и един убиец може да е имал мечти.

Но нали за това са писателите. С въображение, талант и хитрост да превръщат суровия материал на живота във вълшебството на изкуството? Във всеки случай поради вродената си предпазливост и желанието ми да се предпазя от неприятни изненади в бъдеще, аз запазих касетата с автентичния запис на разказаната пред този писател история на моя живот. И онова, което държите в ръцете си в момента, всъщност е графологичното й копие. Или, така да се каже, суровата версия на романа "Летящия убиец". Ако можехте да ги прочетете и двете, щяхте да разберете как се правят романи.

И как се става убиец.

 

ххх

 

Да, но не можете. Романът, който уважаемият господин Кинг възнамеряваше да напише, ще си остане завинаги една несбъдната мечта.

Какво да се прави?

Такъв е животът.

 

Баща ми клоунът

 

И така.

Всичко започна преди много, много лазарници в един фургон на цирка, през една зимна нощ, когато снежната вихрушка танцуваше лудо зад заскрежените прозорци над моето детско легълце, в което се бях сгушил сладко на топка. Любимата ми поза за сън. Все още, между другото. Лягаш на една страна, вдигаш коленете, навеждаш главата, а ако решиш - подаваш носа си изпод завивките. Все едно какво става навън. Все едно. Ти си на топло, тъмно и скрито място, очите се затварят, топлината те размеква, най-напред отвън, после отвътре.

И идва сънят.

Тогава, в мрака на цирковия фургон, разкъсван единствено от отблясъци на догарящи, пращящи в печката дърва, малко преди да заспя, татко ми разказа най-чудната приказка, която дотогава бях чувал. Тя сложи невероятен отпечатък върху детското ми въображение. И след тази нощ никога вече нищо не беше същото. Нито аз, нито животът ми.

Какво всъщност беше невероятното в приказката на татко, което завинаги възпламени въображението ми на наскоро навършило шест лазарника дете? Във вълшебния мрак той - символът на красота, сила и съвършенство, честност и доброта - ми разказа, че бил долетял от друга планета, отдалечена от нашата Земя на милиони светлинни години.

С други думи - че бил извънземен.

Как ви се струва?

 

ххх

 

И ето как именно станало това:

Той се возел в космически кораб, който се сблъскал с нещо твърдо в открития Космос. При катастрофата красивият кораб се разбил на пух и прах, а татко, благодарение на щастлива случайност оцелял и долетял със спасителния си скафандър на Земята. Тук трябвало да започне живота си отначало. Или както той се изрази - "от нула". Било му е тежко, защото при трагичния инцидент в Небето загинали родителите му, които пътували на извънземния кораб. Така освен че трябвало да опознава живота в един непознат и чужд свят, татко трябвало и като всяко сираче да се оправя сам в него.

Дали му повярвах ли?

Що за въпрос?

 

ххх

 

Мъжът на фаталната ми Шарън се казвал Том и бил сираче. Двамата живеели на "Херман стрийт" съвсем близо до Китайския квартал на американския град Сан Франциско. Том бил висок около метър и осемдесет, тежал стотина килограма и на седмия лазарник от брака им имал голямо шкембе. Имал и дълга и гъста черна брада, розови бузи и добродушна усмивка. По думите на Шарън приличал на Дядо Коледа, освен това обичал да си похапва и да пийва бира, но не пушел и не употребявал никакви наркотици. Тогава бил на четиридесет лазарника.

По професия Том бил адвокат на социално слаби американци, нещо като служебен защитник, и затова не печелел много пари. Освен това свирел на саксофон нощем в един бар в Сан Франциско заедно с негови приятели джазмузиканти. Затова и в апартамента, в който живеели с Шарън, винаги било пълно с хора - главно музиканти.

Том останал отрано без баща си, който умрял от инфаркт в една болница в Лос Анжелис. Бащата бил вицепрезидент на голяма търговска компания от Западното крайбрежие на САЩ, който успял преди ранната си смърт да натрупа достатъчно пари, за да обезпечи семейството си, в което освен Том имало още две дъщери. Така или иначе, в детството си Том бил буйно и весело дете, посещавал частни училища в Сан Франциско, където ставал да се разхожда по средата на часовете навън в коридора и не проявявал особен интерес към учебния процес. След завършването на колежа "Йанг Хартс" във Филаделфия, Том се отказал да учи в университет, завърнал се в Сан Франциско и започнал там работа като водопроводчик. Печелел достатъчно пари, за да си наеме най-напред с един приятел, а после и сам, апартамента на "Херман стрийт". Живял така повече от десет лазарника и едва когато навършил 30, неочаквано решил да учи право в университета в Бостън.

 

ххх

 

Космическият кораб, на който се возел баща ми, бил голям колкото цял град. Като Каспичан, например. Но всичко на него било направено по последната дума на техниката. Побирал повече от десет хиляди пътници. Всичките - жители на татковата планета. Бил невероятно красив и мощен. На борда му имало хотели с плувни басейни, ресторанти и паркове. Дори изкуствени реки и езера с бистра вода, в които дори можело да се лови риба.

Представете си.

Този гигантски кораб се движел със скоростта на светлината и уж бил неразрушим. Обаче подобно на земния "Титаник", и той явно се доближил твърде много до своя Северен полюс и се сблъскал с онова твърдо нещо, което го унищожило. Татко, който по това време разглеждал чуждопланетни комикси, така и не разбрал какво било то. Но предполагаше, че става дума за астероид.

Космическият еквивалент на айсберга.

Коя била татковата планета ли?

Той каза, че не си спомнял името й, а освен това трябвало вече да заспивам. Целуна ме за "Лека нощ" и каза да затварям очи.

След малко заспах.

Познайте какво сънувах.

 

ххх

 

Тогава живеехме в столицата на България. София. В квартал "Сухата река", в едно мазе срещу детска градина "Теменужка", в която мама по онова време работеше като перачка, а аз посещавах в продължение на четири години. Мазето беше постоянният ни адрес, на който обаче най-малко живеехме, заради честите промени за месец, два с други, временни адреси, на които се установявахме, докато пътувахме с камионите на цирка из България и по време на които спяхме в един фургон.

И разбира се, тогава аз не ходех на градина. Когато се връщахме в София обаче, пак отивахме в мазето срещу детската градина. И аз пак тръгвах на градина. А хич не ми се искаше. Това мазе както и фургонът бяха домът на моето детство. Мазето се намираше, както вече казах, в квартал "Сухата река". Обаче въпреки това беше доста влажно. И затова когато съм бил на два лазарника, съм се разболял от рахит. Съвсем логично, като се има предвид високата влажност на въздуха в мазето ни. Но лекарите ме оправили, макар и не съвсем. Гръдният ми кош завинаги си остана хлътнал на мястото на слънчевия сплит, а краката ми - малко криви между коленете. Като на каубой, както обичах тогава, а и по-късно да си мисля. С тази разлика, че никога не се бях качвал на кон.

А може би е трябвало.

 

ххх

 

Татковата планета се намирала зад Слънцето, което я правело абсолютно невидима за земните телескопи и прочие оптически уреди за изследване на Космоса. Била голяма долу-горе колкото Земята и приказно красива. Имала високи планини със заснежени върхове, розови морета с палмови островчета, тучни равнини, в които кротко пасяли овце и крави, цъфтящи градини, в които пеели сладкопойни птички. Животът нямал нищо общо с този на Земята. Всички хора се обичали, нямало болести, престъпници и бедност. Най-щастливи били децата, които получавали играчките си без пари. Но това не означавало, че нямало достатъчно голям избор от играчки. Имало много магазини за играчки и те били пълни с всякакви неща. Освен това всички хора живеели в градове с хубави къщи с дървета и градини около тях. Любимото занимание на всички било да пътуват с космически кораби, подобни на този, на който бил татко с родителите си, когатно станала катастрофата с астероида. С тях те правели междузвездни пътешествия, но и се разхождали из своята планета.

Живот си живеели.

 

ххх

 

След тоя среднощен разказ, от който научих за необикновения произход на баща ми, понякога се чудех дали и на останалите хлапета, с които играех в махалата в "Сухата река", бащите им не са извънземни като моя. По-късно, след многобройни серии от хитри разследвания, които тогава по своя инициатива проведох, разбрах, че май не е така. Или поне никой от тях не искаше да си го признае. По техните думи бащите им били от най-различни градове или села, за съжаление - все от нашата планета Земя. Голяма досада. Откритието, че май единствено аз имам космически корени ме караше да се чувствам още от малък горд. Но и много самотен.

Сега, от дистанцията на времето, всичко ми се струва доста по-различно. Може би и на другите деца бащите им са казвали, че са извънземни и какви ли не още неща. Но и те като мен не са го признавали.

Кой знае? Като се замисля, какво чудно има в това? Нали и аз криех от всички своя извънземен произход?

 

ххх

 

Така или иначе, по онова време извънземният ми баща Евтим Гащев - име, с което, кой знае защо, след пристигането си на нашата малка планета се беше нарекъл той, започнал работа в цирк "Добрич" като клоун. Това, както и случайността, допринесоха за това и самият аз, още от най-ранно детство да се превърна в клоуна познат под името Роберто, звездата на цирк "Добрич" от седемдесетте, а и част от осемдесетте лазарника на ХХ век.

Както се казва - крушата не пада по-далеч от дървото.

Биваше си ме. Достатъчно беше да се появя на арената и цялата публика припадаше от смях. На мен се дължеше огромната част от успеха на програмата, с която циркът обикаляше малката ни държавица, разположена по средата на Балканския полуостров, както и други страни като Румъния, Чехословакия, Полша, Унгария, ГДР и, разбира се, тогавашната държава СССР. Но където и да отидеше цирк "Добрич", клоунът Роберто ставаше любимец на малки и големи, мъже и жени, гвоздеят на Шоуто.

Знаех си работата и никой не го оспорваше.

 


Откъс от подготвения за печат нов роман на Стефан Кисьов

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник