Брой 11

Литературен вестник

20-26.03.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

НОВА БЪЛГАРСКА ПРОЗА

Къща с градина и птица

Алексей Христов

 

Ритникът, който получи, го изстреля като снаряд. Той прелетя улицата и бухна право в широко отворената задна врата на белия кадилак. Главата му проби другата врата и плешивото теме блесна отвън заедно с щръкналите уши. Между зъбите си още стискаше димяща пура.

От навалицата се отдели брадясал човечец с измачкано бомбе и печален поглед. На устната му бе залепнал угаснал фас. Той спря до колата и загледа замислено главата. После извади деликатно пурата от устата на собственика й, запали фаса си и я върна на мястото й.

- Благодаря ви, господине - каза човекът с бомбето.

Бръкна дълбоко в джоба си и извади петцентова монета. Повъртя я между пръстите си като гледаше тъжно главата. Сетне закрепи внимателно монетата върху блестящото теме, въздъхна и се отдалечи.

Колата бавно потегли. Забързан млад мъж и подтичващо край него момченце с балон се изравниха с нея. Мъжът не забеляза изоставането на момчето, усмихваше се разсеяно и крачеше напред. Когато наближи пресечката, той машинално протегна ръка към детето.

- Хайде, Томи, дай ръка да пресечем - каза мъжът.

Ръката му се отпусна върху сияещото от пот теме на главата с пурата. Монетата издрънча на асфалта. Мъжът се извърна озадачен. В следващия миг главата изплю пурата и с мълниеносно движение захапа показалеца на мъжа. Той изохка. В това време колата тръгна по-бързо и мъжът се втурна с нея. Детето се стресна и изпусна балона. Обърна се и видя как баща му тича редом с разкошния бял автомобил. След секунди те свърнаха зад ъгъла и се изгубиха. Момченцето се заозърта уплашено, но никой не му обърна внимание. Искаше да извика, но дали от летния зной или от току-що видяното, гърлото му бе пресъхнало и не можа да отрони нито звук... и тогава изневиделица заваля сняг. Той падаше на огромни парцали и скоро затрупа всичко - дърветата, улицата с хората, колите, магазините и небостъргачите. Онемяло, момчето седеше на тротоара, на дъното на гигантския снежен кратер. То вече не изпитваше страх. Когато вдигна глава, забеляза в небето малка светла точка. Тя нарастваше с чудовищна бързина, превърна се в старец с дълга бяла мантия и кацна на ръба на кратера. Старецът седна, провеси босите си крака надолу и започна да вика нещо на момчето, но то не чуваше нищо. Стори му се, че някъде го бе виждало, но къде - не можа да си спомни. Старецът искаше да му помогне, но колкото и да напрягаше слух, момчето не можа да чуе нищо. Старецът се изправи, постоя малко и вдигна глава към небето. Около него се образува вихрушка и той изчезна зад пелената й. Вихрушката се издигна над ръба на кратера, прие формата на кълбо и се завъртя бясно. После бързо започна да се отдалечава.

Момчето изпадна в унес. Не знаеше колко време бе минало, но когато дойде на себе си, някакви сенки се плъзгаха край него. То вдигна глава. Огромни бели птици се рееха над снежната планина, браздяха безшумно въздуха и долу ставаше нещо странно: снегът под всяка една се топеше със съскане и на земята се образуваха тесни ледени каньони. На дъното им се откриваха части от улиците и тротоарите на града. Отнякъде се появиха хората и се залутаха из лабиринтите. За миг на момчето се стори, че те се търсеха, но никой не спираше при никого. То заплака. От един каньон бавно изпълзя бял кадилак и спря пред него. Момчето избърса сълзите си и стана. Обиколи колата от всички страни. Отвори предната врата и надникна. Вътре нямаше никой.

- Хайде, Томи, дай ръка да пресечем - чу се глас някъде отзад, който на момчето се стори познат.

Момчето погледна към задната седалка. В затъмненото купе се белееше плешивата глава на непознат мъж, стиснал в зъбите си запалена пура.

- Хайде, Томи, дай ръка - отново се обади гласът.

Плешивата глава го гледаше ухилена. Момчето се дръпна назад и тръшна вратата. Отдалечи се няколко крачки и отново се отпусна на земята. Колата бавно потегли и безшумно зави зад ръба на каньона. Момчето поиска да заплаче, но погледът му само се замъгли. Почувства, че му олеква. През пелената на влагата в очите му заискри светлина. Чу наблизо чуруликането на птичка и се учуди: какво ли прави тук сред ледовете? Заслуша се и позна гласа на своя щиглец. Бяха му го подарили през пролетта, за рождения ден и той закачи клетката до прозореца в стаята си. Как ли се е измъкнал, помисли си момчето. И как ме е намерил?...

Момчето отвори бавно очи. Известно време съзерцава шарките на тапетите, докато дойде на себе си. В клетката подскачаше и пееше щиглецът. Мощен сноп слънчева светлина нахлуваше отвън и обливаше тъмнозелените листа на фикуса. От кухнята се чуваше потракването на съдове. Момчето се измъкна от леглото и зашляпа босо натам. Майка му приготвяше закуската. То се притисна мълчаливо до майка си.

- Не си ли гладен, момчето ми? Хайде да закусваме! - тя го целуна по бузата.

Момчето отиде в банята, изми се и отново се върна.

- Мамо, хайде да се обадим на татко!

Майката спря да шета и погледна усмихната момчето. Помисли си, че е забравило снощи да каже на баща си нещо, което смята за важно. Отидоха в хола и тя набра номера. Остави момчето да говори и излезе.

- Татко, как си? - каза то, когато чу познатия глас и усети, че му става леко и приятно.

Баща му го питаше нещо и му говореше, но момчето вече не го слушаше. Гледаше отдавна надрасканото от него на стената разкривено човече и се усмихваше. После бавно затвори телефона и отиде до прозореца. Свежозелените пролетни листа на дърветата не трепваха, застинали на клоните като нарисувани. Улицата, окъпана в слънце, беше пуста и тиха. Пред къщата безшумно се плъзна и замря дългият силует на бял кадилак. Прозорците му зееха. В колата нямаше никой. Изведнъж заваля сняг и затрупа всичко. Във внезапно настъпилата тъмнина момчето започна да вика, но устата му само се отваряше беззвучно. Разтреперано, то тръгна към вратата и протегна ръка да запали лампата. Стената я нямаше. Направи слепешком още няколко крачки, протегнало ръце, но отвред го обгръщаше само лепкав мрак. Студът ставаше непоносим. Изведнъж до него нещо падна. Звукът изкънтя като изстрел. Момчето замръзна на място. Нечия ръка се отпусна на рамото му. Изкрещя и отвори очи.

Беше плувнал в пот, а одеялото му се бе свлякло. Жена му, облегната на лакът, го гледаше. Тя го докосна по рамото и допря устни до бузата му.

- Пак ли онзи сън?

Мъжът не отговори. Обърна се по гръб и се вторачи в тавана.

През плътно спуснатите завеси в стаята се процеждаше тънък слънчев лъч. В градината пееше някаква птица. По улицата бавно приближи голяма бяла кола и спря пред портата. Едно момченце, стиснало за връвчица голям балон, подтичваше по безлюдния тротоар, без да обръща внимание на колата. Отнякъде се чу глас:

- Хайде, Томи, дай ръка да пресечем.

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник