Брой 11

Литературен вестник

20-26.03.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ФОНОГРАФ

неловки тишини

Дейвид Тууп

 

Композирайки музика през 1917 за Parade, едно съвместно начинание на Ерик Сати, Жан Кокто, Пабло Пикасо и Леонид Масин, Сати нотира за пишеща машина, пистолетни изстрели, параходна свирка и сирена успоредно с по-конвенционалните музикални инструменти. "Сати схвана затормозеността на съвременния живот", писа биографът му, Джеймс Хардинг. "Той смеси рагтайм и мюзикхол, с което изрази ведно и грозотата на механичния, комерсиализиран век, и духовността, рухнала под тежестта му."

Благодарение на стегнатия мелодичен чар на Тrois Gymnopedies, неговото най-популярно произведение за пиано, Сати бива прегърнат от рекламния бизнес. Неговата първа Гимнопедия е използвана от комерсиалните телевизии за реклама на шоколада Кадбъри и таблетките за гърло Стрепсилс. Но независимо от достъпността и привидно директната (доста често иронична) хуманност на неговата музика, аз мисля, че Сати е първият машинен композитор. В известно отношение той живя като машина: носейки все същите сиви велурени сака всеки ден, после изместени от униформата на костюмираната в черно респектабилност. Той пиеше бира, коняк, калвадос почти непрекъснато в парижките барове и кафенета, докато накрая цирозата го уби. Той дори изобрети прецизно разписание на времето с което артистът да регулира своя живот - "...вдъхновение от 10.23 до 11.47... Аз приемам единствено бяла храна... Аз спя само с едно затворено око... Аз нося бяло боне, бели чорапи, бяла жилетка..."

Неговата виртуозност с някаква шеговита язвителност е напуснала останките от двусмисленост. Сега някои от най-въздействащите работи на Сати - Trois Gymnopedies и Trois Gnossiennes - променят опасно курса към това да бъдат приети за клишета на посредствения вкус на средната класа, неговите изпипани, неемоционални шеги резонират като хелиографски копия на проекти за музика на нашето време. Неговата Musique d’ameublement, например, е цитирана често като явен предшественик на ембиънта, Muzak, музиката за вечерни партита, Walkman-музиката, елеваторната музика и всички тези функционални пълнежи и бекграунди, интелектуални или популярни, дето сега придружават нашия живот. Тази "мебелна музика" беше измислена след като Сати и неговите приятели бяха прогонени от обяда им от твърде гръмката ресторантска музика. За пореден път Сати уви с бодлива тел опасните спекулации. За този свръхпредпазлив и раним човек, разединяването на сатирата от сериозната причина бе вероятно невъзможно, но при построяването на теорията на музиката-мебел, един неутрален и утилитарен бекграунд за всякакви пространства и всякакви дейности, Сати внуши втората от двете противоположни характеристики на ембиънт-музиката. От една страна, има Parade, хибрид от нови стилове, звуци и технологии, които прогонват заобикалящата среда в нея самата; от друга, има музика-мебел, стил на композиране, който се смесва с всякаква среда. В миналото средата е трансмутирана от композитора, по-късно композиторът е трансмутиран от средата. "Аз си мисля, че това е мелодично", пише Сати за своята Musique d’ameublement, "Смекчава тракането на приборите на масата, без да го доминира, без да се самоизтъква. Това запълва неловката тишина, която обикновено надвисва над гостите. Това спестява обичайните банални фрази. В същото време това неутрализира уличните шумове с тяхната неканена безтактовост, нахълтала в картината."

Но дори музиката-мебел, както Сати я представяше, не пасва на моята двойна формула. В паузата на едно изпълнение на Макс Жакоб на сцената на Galerie Barbazanges, Сати организира един експеримент "по неутралност" с Дариус Мило (по-късно сприятелил се с Modern Jazz Quartet - група, която някой би могъл да определи като неинтелектуалната алтернатива на интелектуалската музика-мебел). В този експеримент методът на композиране, ползван от двамата би могъл да се назове постмодерен, или крадено-фоничен - оттогава музиката се състои главно от късове, взети от различни композитори. Тогава тези късове бяха повтаряни пак и пак от музикантите и разпилявани из залата. Идеята за неутралност беше изпреварила времето си и Сати, с една ирония, достойна за неговия саркастичен ум, трябваше да беснее на пианото, заповядвайки на аудиторията в залата да не обръща внимание на това, което чува.

раздразнения

 

Сати използва способа на повторението на къси, неутрални фрагменти от мелодия за саундтрака си към късометражния филм на Рене Клер от 1924, Entr’acte. Несвързани, всяка тежаща сама за себе си поотделно, клетки от повтарящ се материал, който не отива никъде преди да даде път на следващата тема, ясно напипват нишката на минимализма на Стив Райх, Филип Глас и Майкъл Ниймън. В книгата си от 1974, "Експериментална музика", Ниймън споменава музиката на Entr’acte: "Сати просто използва осем такта като звено, което най-точно пасва на средноаритметичната дължина на единичен кадър от филма... Преходът е както отсечен, така и произволен." В друго парче, Vieux sequins et vieiles cuirasses, Сати инструктира пианиста да повтаря финалния пасаж 380 пъти - ранния еквивалент на това да изглеждаш груви в края на запис върху винил. Неговото най-известно (и дразнещо) изследване на повторенията, досадно и екстазно в същото време, е Vexations.

Джон Кейдж открива парчето през 1949 по време на престоя си в Париж. Композиран през 1893, този кратък пасаж за пиано е придружен с инструкцията: "За да се изсвири това парче 840 пъти, изпълнителят трябва се да подготви предварително в дълбока тишина и сериозно да се мобилизира." Джеймс Хардинг възприема това като "ексхибиционизъм" и "отработена шега". Въпреки факта, че толкова от нещата на Сати изследват екстремума в простотата и повторяемостта си, и въпреки факта, че шегите на Сати неизменно прикриват тези сериозни намерения, Кейдж оценява парчето високо, а освен него и установените в Лондон композитори-експериментатори - Гейвин Брайърс, Кристофър Хобс и Майкъл Ниймън. Кейдж прави премиера на Vexations през 1963, в едно изпълнение, свирено на смени от единадесет пианисти, продължило от 6 вечерта на 9 септември до 12.40 на 11 септември. Измежду изпълнителите е и самият той, работещ същата тази година с групата La Monte Young’s. Брайърс и Хобс години по-късно изпълняват парчето сами, пишейки коментари по време на своя възстановителен период. "Това е като да заспиш, докато караш по мотописта", е бележката, направена от Хобс, когото Ниймън цитира. Друг строг аргумент срещу скептиците е незабавното усещане, започващо веднага с повторенията, че психологичният ефект на тези фрази се интензифицира чрез повтаряне. Странната липса на музикално решение връща слушателя обратно към нулата с всяко ново начало. Когато числото 840 изплува в съзнанието на някой, който е слушал достатъчно дълго, това има по-голям ефект отколкото при еднократното слушане.

Сати има определени интереси съвместно с Варезе. Той изучава алхимия, окултните и средновековни музикални форми. Vexations е всъщност заглавието на едно произведение на Парацелз, философ-алхимик от шестнайсети век, който пишел непрекъснато за "естествената светлина на човека" и за покоя на духа, който би дошъл след приключването на алхимичния процес. От една гледна точка, подготвителната инструкция на Сати внушава идеята за медитация, по време на която способността да се свири това тежко парче ще проблесне изведнъж и ще бъде наградена с просветление; от друга страна, изискването за мобилизация, последвана от нуждата от нечовешки самоконтрол и претърпяването на повтарящите се действия внушават едно приемане на характера на машина, медитация, по време на която тялото се превръща в робот. Чрез композирането на нещо, което малко хора биха приели за възможно като начинание, Сати вперва поглед сто години напред в бъдещето, към времето, когато музика от всички видове ще бъде свирена изключително с помощта на машини.

 

Преведе Райна Маркова

откъс от книгата на Дейвид Тууп ОКЕАН ОТ ЗВУЦИ - "Ocean Of Sound", Serpent’s Tail, London, 1995

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник