Брой 11

Литературен вестник

20-26.03.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ПРЕПРОЧЕТЕНО ДНЕС

Много висока тераса

 

С появата си в началото на 80-те години в сп. "Съвременник" романът "Много висока тераса" потвърждава една неоспорима социолитературна реалност - след "Цената на златото", "Лош ден", "Циклопът", "Завръщане" името на Г. Стоев наистина е синоним на много висока литературна тераса. Ако приемем публикацията в периодиката за първа, говорим за петия роман на писателя. Верен на себе си, веднага след това Г. Стоев налага на ръкописа шестнайсетгодишен арест. Появява се като самостоятелно издание едва през 1998 г. благодарение на издателство "Балкани".

Доста по-късно, през лятото на 2000 година - малко преди писателят да се раздели със скромното си жилище - преживях няколко приятни часа в атмосферата на прототипа... поради обстоятелствата стана дума за неудобствата и изненадите, съпътстващи тези битови приключения. И за това, че човешките преселения винаги остават следи. Може би и тогава, след срещата ни нещо е изпаднало от краевековната преселенческа кошница на писателя - я дума, я страница, я някое добро намерение... (Между другото Г. Стоев сподели, че предишното му преместване силно се отразило на личния му архив и библиотека. Значителното им олекване отдаваше на случайността и на неколцината услужливи студенти носачи. С това приключиха амбициите ми да открехна малко повече вратата към архивната банка, свързана с писането на "Циклопът" и последвалото му филмиране.) За самата тераса попитах в началото, почти веднага след като прекрачих прага и се настаних на дивана. Сигурен бях, че това е еднопосочното летище на Явор Савов и Антонина. Такова, каквото го бях видял във въображението си, четейки романа.

Разделихме се с обещание за скорошна среща. Няколко пъти разговаряхме по телефона. Направихме анкета за четвъртото издание на романа "Циклопът".

Разменихме си писма по повод на студията, която пишех, както и на съпътстващите текстове към книгата. И най-вече поради това, че процедурата по опознаването ни бе в самото начало.

Подробности около преместването все още не съм научил. Но съм сигурен, че освен пишещата машина и книгите писателят е понесъл и вярната си, много висока литературна тераса.

***

Първият ми (студентски) прочит на романа "Много висока тераса" в началото на 80-те последва една закъсняла среща с творчеството на Васил Попов, в това число и с романа "Времето на героя". Оттогава износвам идеята за паралелен прочит на двете книги. Зачаках явяването на "Много висока тераса" на книжния пазар в окончателния му издателски вид, но романът закъсня и непостоянните ми литературни желания ме отведоха в друга посока... Все едно; и днес Явор Савов и Калуд продължават да се оглеждат един друг с неприкрито любопитство. Като силни и мъдри мъже, двамата не драматизират факта, че литературната ни критика проявява към тях не особено прозорлива сдържаност и недоверие.

Сега си давам сметка, че с появата си в периодиката романът "Много висока тераса" е направил повече от това да демонстрира наративна съсредоточеност и социален суверинитет. Става дума за съпротиви, атакуващи стереотипа на романовостта като поредица от идеологически и рефлексивни интерполации в структурата на събитийното. "Много висока тераса" изговаря езика на едно ново, освободено от перспективите на телеологизма и елементарната диалектика мислене. Благодарение на него българският роман рязко се отдръпва от авантюрата да експлоатира парадно смели социални идеи, гарнирани с псевдофилософска дързост, и се изправя пред нов, далеч по-драматичен антропологически казус. В "Много висока тераса" социалните тревоги са неразделими от екзистенциалните. Нещо повече - първите произтичат от вторите. А не обратното. Романът отваря нова страница в летописа на интимността, превръща отношенията между мъжа и жената в отправна точка на всичко, заради което си струва да се живее.

Разбира се, пресилено би било да се твърди, че Г. Стоев е единственият, дръзнал да се разграничи от жанрово-стиловите мутации в съвременната ни проза. В посока на разколебаване на дълго изковаваните първо от цензурата, после и от автоцензурата сюжетно-тематични шаблони работят образци на писатели от различни поколения: "Моминството на войниците" на Иван Динков, "Бариерата" на Павел Вежинов, "Времето на героя" на Васил Попов, "Сляпото куче" и "Долината на обувките" на Борис Христов, "Разказвачът и смъртта" на Георги Марковски, "Преображения господни" на Рашко Сугарев и др.

***

Срещата и пътешествията на Явор Савов с Антонина са си избрали за стартова площадка най-високата тераса в едно хиперстандартно човешко общежитие, населено с анонимни, вероятно отчуждени, а може би и враждебно настроени помежду си хора. Повествованието е камерно, недопускащо подвизаването на случайни герои. Затова такива няма. Известният и явно състоятелен архитект Явор Савов е напълно инденферентен към лукса. Може някому да се стори неубедително професионалист от такава величина да живее в спартански обзаведен апартамент на непрестижния последен етаж в обикновен жилищен блок, вместо да се шири в артистична еднофамилна къща или вила, но изборът е на личност с много по-богато въображение и необичайни планове. Има нещо симптоматично във факта, че съвременната цивилизация се вижда принудена да пренаселва все повече и повече усвоеното от човека пространство. Вероятно за това в немалка степен допринася синдромът на вавилонското стълпотворене. Досещаме се, че социалният и философският космополитизъм, теориите за интегративните структури и неизбежната глобализация залагат и на някаква вавилония на духа, благодарение на която ще стане онова спокойно и безсъпротивително вписване на Другия в личното ни пространство. И нито дума за съдбата на библейския прототип...

Колкото и невероятно да звучи, тъкмо авторът, написал "Цената на златото", днес е по-актуален отвсякога. Събирането под един покрив на нямащи нищо общо един с друг хора обикновено е извор на битови неразбории и комични (в живота по-скоро трагикомични) сюжети. Нека припомним, че не само критиците-послушковци възприемаха апокалиптичните предчувствия в "Цликлопът" като интелектуален каприз, рожба на неизкоренимия абстрактен (интелигентски) хуманизъм или, в най-добрия случай, като демагогска демонстрация на кураж от страна на човек със солидно политическо минало. И подминаваха книгата с обидно мълчание. Днес е къде-къде по-лесно да се оправдаят катастрофическите предчувствия на Г. Стоев, но това едва ли ще разреши отведнъж проблема с критическото дешифриране на неговите послания, изпращани до нас през годините...

Считайки себе си за нещо повече от редови читател на Г. Стоев, неочаквано се оказах изправен пред дилемата да повярвам или не в метафизичните страхове на литературата. През 2000 година, докато работех над студията си за "Циклопът", дойде трагедията с руската подводница "Курск". Тъжно е, че дори днес не си даваме истинска сметка за опасните последствия от всички войни. Все едно как ги наричаме - локални, световни, справедливи, грабителски, икономически или други. Още тогава, създавайки "Циклопът", Г. Стоев ни е предупреждавал за далеч по-фаталните последствия от невидимите войни, в които най-непримиримите противници сме си самите ние. Чак след събитията от 11 септември в САЩ светът призна, че не е същият. Стана по повод на големия взрив, разрушил огледалния символ на човешката вавилония, в която не езиците, а религиозният и геополитическият фанатизъм превръщат хората в смъртни врагове.

***

Докато заможните съвременници на Явор Савов от Япония и САЩ си строят втори, подземни домове-бомбохранилища, за да оцелеят след големия взрив, той проектира и изработва малки летателни машини, разчетени за краткото, но спасително пътуване отвъд капана на вавилонските ни общежития. Защото "две са зоните на сравнително защитеното движение: дълбоко в земята и високо в небето. Най-неподходяща за целта е земната повърхност". След рискованите военни експедиции на атомната подводница в "Циклопът" под водите на световните морета и океани писателят пренася духовния двойник на Капитана високо над земята. В ерата на студената война сеизмично преосигурените сгради и яките бетонни кръстовища са освен пластово (ами кастово?!) преразпределяне на безкрайния човешки и автомобилен поток и част от войната на архитектите срещу разрушителната сила на термоядрения взрив ("стига да са извън епицентъра, извън радиуса на преките попадения"). От птичия поглед на онова невероятно сънолетене с Антонина (Нина, Анти, жената-любовница-майка-съпруга с библейско множество роли и имена) става безпощадно ясно, че в деня на страшния сблъсък може да оцелее само част от съзидателния гений на човечеството. Но не и самото човечество.

Някъде там, долу, заварени от взрива може би край любимите си творения, гледат нагоре неговите най-близки колеги Джузепе и Ханс, с които е спорил възможен ли е изобщо този миг. За разлика от тях той единствен е предполагал и изчислявал неговата неизбежност. Остава въпросът защо не той, човекът от другата страна на завесата, а те, наемниците на могъщите трансгранични строителни компании, не са искали да допуснат "и в най-абстрактен философски план идеята, че могъщият разум е в състояние да сложи край на развитието си - чрез самовзривяване".

Финалът на "Много висока тераса" е не по-малко странен от философията на песимиста и пацифиста Явор Савов. Според нея държавите също са подвластни на дълбочинни тектонични процеси ("макар че тук историята измества геологията"). Бързайки по пътеките в планината на дядо Коце, двамата изхвърлят учебника по фитотерапия, защото Ева е раждала сама и сама е лекувала децата си. Единствено така може да се сложи истинското начало. Страхът от мечката стръвница, която старецът се кани да убие, ги кара да се ослушват тревожно за звъна на хлопатара. Оказва се, че той е вързан за шията на дядо Коце. Пацифистът Явор Савов поема подадената му автоматична пушка, за да пази живота, който всеки миг трябва да се роди. Нищо, че и чемериката се оказва градински лапад или зеле, поникнали от семената, които сам някога е занесъл на дядо Коце; че Адам е опазил рода си с голи ръце; че Ной е съхранил животните, птиците и буболечките, а той само няколко зеленчука... Наистина ли в този девствено-романтичен край не може без пушка?! Да, защото някъде там, зад гърба на тримата, из храстите продължават да пукат и да се люшкат клони и листак. Защото има ли кого да обичаме, не може да не ни се привиждат "руната на рошави страховити години". Оттук насетне Явор Савов, за да изхрани детето си, ще трябва да брани малката си картофена нива от звяра, дето ще се народи след изчезването на ловците, и от всяко подивяло същество от съседните клисури. Като онзи жрец край свещеното дърво от "Златната клонка" на Фрейзър, за когото няма мирен сън и покой пред лицето на никога несвършващата опасност. Опустошената, побеляла от гръбнаци къшла не е мястото, където ще се роди синът на Явор и Анти. Старецът бърза нагоре, понесъл майката-невеста към колибите. Хлопатарът вече глъхне зад леските. Явор Савов отвръща глава от мъртвилото и търси керемиди върху отсрещния рид. Оттам трябва да започне новото летоброене, да се роди новият Стар завет, да се развържат възлите от заклинания, кръвосмешения и предлитературни пътешествия. С други думи - да се преживеят многолетията на Патриарсите, които раждат, понеже женската утроба в онези блажени времена е само атрибут на биологично разчленената телесност, а иначе - част от едно свещено и неуязвимо тяло-съзидател на породата, наречена Човечество.

 

Сава Й. Василев

Текстът публикуваме със съкращения.

 

Генчо Стоев, "Много висока тераса", изд. "Балкани", С., 2000

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник