Брой 11

Литературен вестник

20-26.03.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ПРИПИСКИ

Посещения в миналото с Кристофър Марлоу

 

Може би в световната литература най-недефицитен е историческият роман, т.е. романът, отнасящ се за действие, чието развитие във времето е "историческо" по отношение времето на написването (Роджър Фаулър). Но само броени на пръсти исторически романи издържат на времето, надживяват не само отразените събития, живота на автора, а и отдавна сбъднати, превъзмогнати или повторени истини. Това са в преобладаващата си част романи не с измислени, а с действителни герои, пресъздадени еднакво ярко както в ситуацията на частния, така и на обществения живот. Разбира се, "безсмъртието" на този вид темпорално изкуство е зависимост и от значимостта на пресъздадените събития, както и от ролята в тях на основния герой.

Този "бегом" в историята на историческия роман е фар към истината за бавните и мъчителни усилия на поробените доскоро от комунизма народи да лекуват нанесените им с йезуитска злост неизлечими духовни рани, патологична и зловеща алергия към новото възкресение на демокрацията и парадоксална носталгия по комунизма. Половинвековно осакатяваното познание хвърли едва изплувалия от катрана на комунизма източноевропеец в духовна слепота и далтонизъм, в посткомунистическа епидемия от синдрома на "Стокхолм" или сдружение с похитителите. Затова и не се наемам да твърдя, че много са онези българи, които знаят кой е истинският човек с вече зачестилото и в българското публично пространство име на легендарния средновековен учен, мислител и писател Кристофър Марлоу. И бързам да назова хвърлената в тази насока светлина като първо достойнство на новата книга от известния повече като режисьор Павел Павлов - "Ездачът на мълнии". А трябва читателят да е запознат с разказите на този писател "Торба с лакардии", за да разбере, че романът не е резултат единствено на отлично познаване английската история и медиевистика, на всичко онова, което довежда читателя до усещането за автентичност, а и на високо художествено майсторство. То се изразява в трудното съчетание на реалистично-фантастичен сюжет с мистичния образ не само на Мефистофел, а и на субстантивираните нравствени категории.

Моралната, лингвистична и социална стратегия на диалога на Кристофър Марлоу със седемте срещани в живота гряха - Гордостта, Завистта, Гневът, Чревоугодието, Леността, Похотта, Алчността имат не само полемичното достойнство на вечни носители на злото. Техните монолози свеждат потенциалната им множественост до социалното зло, а като отделни самохарактеристики превръщат книгата и в своеобразен морален кодекс. Разгръщането на действието и като драматично редуцира усещането авторът да е рупор на Мефистофеловите посестрими. Изчезването или имплицитността на автора е другото достойнство на романа. И въпреки това диалогичният текст си остава изключение, а не правило в романа на Павел Павлов. Продължителната и богата историческа основа на романа се утвърждава в полифонична парадигматична структура, в която различните гласове получават своята по-ярка категоричност. И може би поради всичко това е по-уместно на "Ездачът на мълнии" да се погледне като на сполучлив експеримент от редуване на диалог, монолог и повествователен разказ.

Романтичните моменти, доколкото ги има в романа, са свързани с желанието и стремежа на автора да преоткрие "живия език" на епохата, а той, авторът, да се държи като изолиран от действието, като неспособен да се намесва в нещо, което е съществувало обективно във времето и пространството. Като привлечен от преживявания, свързани и с най-смътно разделение на Аза от събитието, протичащо онирично или като синтез от фикция и реалност: "На струящата през прозорчето звездна светлина лицето на мисис Дороти досущ приличаше на последния от смъртните грехове. Кое му се беше присънило и какво се случваше наяве, Марлоу не можеше да проумее... Той има способността да преживява мигове, които някога е изживявал вече. Вижда лица и дочува гласове на хора, населявали други времена" (с.102,2).

Павел Павлов рисува блестящо светове, в които привидностите се разминават със същностите, а и езикът на тяхното описание е адекватно абсурден:

"- Дяволът ли изяде деня? - бършеше окървавеното си чело Ралф. - Или е преплюскал и повърна нощта". Функционален на съдържанието, езикът в неговата книга е богат на обертонове, налага се често и като игра на думи в искряща от семантична дълбочина лексика: "За мене ловът е само игра на убийства, докато вие убивате, за да си поиграете. Удоволствието от ловуването е да гледаш, а не само да чуваш..." - казва Дебора на своя брат близнак. Със същата функционално-семантична натовареност е изобилстващата употреба на народни поговорки - "възел възела държи. Разтълкувана обратно, тя означаваше, че един развързан възел развързва всички останали..."...

Диаболичното звучене е анихилирано не само от артистичен ред от думи, а и с мародерските изстъпления по време на чумната епидемия; с парадоксалния образ на мисис Блеклет - Кралицата Чума и некролатричната сцена с нейните годежни упреци към мъртвия Оливър; със сцени на перверзна любов: дълбокият траур на Дебора по повод смъртта на съпруга й удвоява нейната стръв към живота и тя съблазнява не само фаворита на старата кралица Бес - граф Есекс, а и продължава да е във въртопа на първичните страсти по лондонския мост. Така се развива и любовта на Марлоу с красавеца Уили. Макар че авторът постулира конотативно идеята, че само геният има право на безумни постъпки и странности. Даже и конят на Марлоу е кръстен на името на демона на плътската любов - Асмодей. Диалектическото мислене на П.Павлов му помага не само да извае образа на Мефистофел като паднал ангел, а и да насити книгата си с народностно характерологично познание от 16 в., например за французи, фламандци и англичани по време на пътуване...

Всичко известно от историята за Кристофър Марлоу прави неговия литературен двойник в романа на Павел Павлов автентичен. Физическата му сила и в живота, и в романа не е хиперболизирана - илюзията идва от преклонението на народа пред неговата колосална провиденциалност и художествено-познавателна енергия, пред непрестанната му съпротива срещу двуличието на църквата и социалните неправди. Мистичното общуване с Мефистофел разобличава традиционните представи за небесния ад и рай. Исполинът иска да срине Кентърбърийската катедрала - от нейния амвон се благославят гонения, мъчения и убийства, а тя отговаря с безмълвие и онемяващ срам.

И ако за объркания ни и скептичен съвременник това не е гигантска проява на смелост, достатъчно е да си спомним историческото време и място в романа - Англия през 16 в. - време на зверски противоборства и династични разпри. И тогава ще повярваме и на П.Павлов, в разказа на който образът на ездача на мълнии е претворен художествено като един от "най-великите гении, венчан за свободата, приятел на пирати и аристократи. Убит едва на 29 години, оставил безсмъртни произведения".

П.Паавлов проследява нетривиално и евристично магията в създаването на книгите от Кристофър Марлоу - "Тимерланд Велики", "Трагичната история на доктор Фауст", "Малтийският евреин", "Едуард II". Художествено-научно и мистично се изясняват истините за "сократическата любов" на опърничавия гений, скептицизмът на Марлоу по въпроса кой свят е истинският - вътре в нас или извън нас и че "може би отговорът е в слиянието на тези два свята, което поражда хармонията, а душата завещава на потомството нетленни плодове" (с.190); убеждението, че никоя литургия не струва колкото един човешки живот: "Затова отрекох Бога!".

Но не единствено богоборчеството според романа отрежда значимо място на Марлоу и във философията (Учудвам се, че неговото име отсъства от философските речници - К.П.). и макар че в тази философия има и трансцедентни идеи (Марлоу е убеден, че "няма мъртви, живи и неродени. - Всички се носим във вихрената спирала на безбрежното време", с.162), най-същественото в нея, както ни убеждава по художествен път П.Павлов, е евристичното завръщане към времето на трите стълба в гръцката философия - Сократ, Платон и Аристотел (с.159-160). Времето от 500 години, в което на сцената на историята излиза Сократ с неговия избор на съвестта и с всички свои оценки; на Платоновата затворена политика - светогледна и етико-логическа система; на тезата на Аристотел за науката като теоретико-изследователско проникване в същността на реалните дадености. Тези по-далечни идеи се свързват вътрешно с една по-близка до нашето време държавна идея за зловещата физическа и духовна зависимост на обвързания с тайните служби на държавата гений. Марлоу загива млад, обречен смъртно от тази зависимост.

В "Ездачът на мълнии" авторът въплътява увлекателно убеждението, че създадената от Марлоу трагедия е нов тип на жанра. От средоточие на ужаси и престъпления тя се превръща в център на значими обществени идеи, като прокарва път за излизане на историческата сцена на Шекспир. Художествено мотивирани в романа са и други идеи, които българският читател открива за себе си с известно закъснение - не само Шекспир, а и Гьоте са невъзможни без Марлоу; срутването на кумирите е вечна дързост не само в митичния Прометей, а и в реално съществувалия английски бунтар Кристофър Марлоу; че изкуството е магия, постижима само за автор, който участва плътно и в реалния живот. Само така той ще изпълни своите исторически произведения с актуални истини за настоящето и с прозрения за бъдещето - в самотни часове на среднощен труд. Или както завършва и романът:

TERMINAT HORA DIEM

TERMINAT AUCTOR OPUS

(И както в полунощ денят завършва,

тъй авторът завършва своя труд)...

Кирил Попов

Павел Павлов, "Ездачът на мълнии. Роман-концерт за гений и епоха", изд. "Делакорт", С., 2002

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник