Брой 13

Литературен вестник

3-9.04.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

ХАНЕКЕ-ЕХО

Михаел Ханеке: "Обичам актьорите, особено добрите"

 

Готфрид Дистл от австрийското филмово списание Skip разговаря с режисьора на Пианистката, филмът, спечелил Голямата награда на журито, както и наградите за най-добра женска и мъжка роля в Кан 2001. Той, както се случва обикновено с филмите на Ханеке, предизвиква противоречиви реакции не само сред отбраните гости на фестивала в Кан, но и сред по-широката публика в Европа, а и у нас. Българската му премиера бе на есенната Киномания през миналата година, а по екраните тръгна в началото на февруари т. г., така че вероятно вече е гледан от всички, които се интересуват от, шаблонно казано, "нестандартно кино", а вероятно и от мнозина, очаквали просто да се потопят в една артистична Виенска атмосфера, но напуснали сериозно разочаровани и потресени киносалоните; чуха се и гласове на посвикнали познавачи, че това не е най-потресаващият филм на Ханеке, но може би най-добрият му досега.
Настоящето кратко интервю с режисьора се занимава по-скоро със собственото му отношение към собствените му филми като цяло (макар и въртейки се пак главно около Пианистката), затова и съпровождаме текста не с динамичен филмов кадър, а със спокойна снимка на 50-годишния австриец.
Н. П.

Михаел ХанекеМихаел Ханеке е роден в Мюнхен през 1942 г. Син е на астрийската актриса Беатрикс фон Дегеншилд и на режисьора и актьора от Дюселдорф Фриц Ханеке. Отрасва в Нойщат край Виена, първо иска да стане актьор или пианист, но по-късно следва философия и психология. От 1971 г. е сценарист и режисьор, работи в театъра и за телевизията. През 1989 г. в Кан е премиерата на първия му кинофилм Седмият континент. Ханеке залага на изкуството на изцеляващия шок. Той разглежда своите филми като негативни утопии, които, чрез показването на нещо ужасно, трябва да мобилизират позитивни съпротивителни сили.
(Избрана филмография: 1989: Седмият континент (Der siebente Kontinent); 1992: Видеото на Бени (Benny’s Video); 1997: Забавни игри (Funny Games); 1999: Код непознат (Code unbekannt); 2001: Пианистката (Die Klavierspielerin)

Г. Дистл: Как превръщате думите в образи, когато, както при Пианистката, филмирате някой къс литература, в случая - романа на Елфриде Йелинек?

М. Ханеке: В такъв случай човек трябва да забрави езика на литературата, той не върши работа при филмирането. Историята трябва да се разкаже с кинематографични средства. Затова и филмът не бива да се сравнява с книгата. Доколкото зная, пренасянето на литература върху филмов екран никога не се е получавало едно към едно. Дори такъв чудесен филм като Соларис на Тарковски по романа на Станислав Лем е бил пълен кошмар за автора.

Г. Д.: Заснехте Пианистката във Виена, но с международен екип. Защо?

М. Х.: Опитвам се да правя филмите си интернационални, за да бъдат разбирани навсякъде. Със сигурност тази дребнобуржоазна музикална среда, в която се разиграва Пианистката, е много австрийска. Обаче историята би могла да се случи навсякъде. Когато представях първия си филм, Седмият континент, в Кан бях попитан дали животът в Австрия наистина е толкова отвратителен. По този начин не-австрийците получават, разбира се, възможността, да отдалечат историята от себе си. Така те си мислят: в Австрия може действително да е толкова ужасно, обаче при нас тези проблеми ги няма. Подобни реакции искам да избегна. Та аз не правя документални филми на социална тематика, нито пък натуралистични филми, а се опитвам да обвържа примерни характери с принципни ситуации и така да ги представя като общовалидни.

Г. Д.: Изабел Юпер от самото начало беше избраната от вас кандидатка за ролята на "пианистката" Ерика Кохут?

М. Х.: Без нея нямаша да направя филма. Още преди 15 години, когато за първи път прочетох книгата, казах, че всъщност Ерика Кохут би трябвало да я изиграе Юпер, обаче тогава тя беше още твърде млада за тази роля... (Смее се.)

Г. Д.: И как вървеше работата с нея?

М. Х.: Съвсем нормално. Професионално, както с всеки друг актьор. Важно е, да я има основата на доверието между режисьора и актьора. А тя беше налице, и само затова Юпер се съгласи на тази екстремна роля. Никой друг, освен Юпер, нямаше да може да представи така двата крайни полюса на този образ, от една страна, силната наранимост, а от друга - леденостудената бруталност. Юпер иска, като всеки добър актьор, да придобива нов опит и се радва, когато не трябва отново да възпроизвежда това, което вече хиляди пъти е възпроизвеждала. Най-хубавото в правенето на филми е наистина работата с актьорите, всичко останало е само стрес. А аз обичам актьорите, особено добрите актьори.

Г. Д.: Обаче Юпер все пак отказва вашето предложение за участие в Забавни игри. Защо?

М. Х.: Тази задача беше просто твърде груба за нея... (Смее се.)

Г. Д.: Когато казвате твърде груба, как вие самият приемате собствените си филми, които всеки път разбунват духовете в Кан?

М. Х.: Забавни игри беше пародия на трилър, Пианистката, от своя страна, е пародия на мелодрама.

Г. Д.: Така секс-епизодът в тоалетната между Изабел Юпер и Беноа Мажимел може да бъде определен като анти-порно?

М. Х.: Напълно. В Европа никога не бихме могли да създадем филм като Империя на чувствата на Ошима. Когато ние показваме гола плът, това винаги става за сметка на сюжета и героите.

Г. Д.: Вие обаче не само не показвате гола плът - в епизода в тоалетната е обърнат с главата надолу основният принцип на порнофилмите. Докато при порното въпросът е единствено в това, да се стигне до оргазъм, при вас става дума за точно обратното - Юпер се опитва да попречи на оргазма на Мажимел. Не е ли това идеалното анти-порно?

М. Х.: Абсолютно вярно. На такова тълкуване с нищо не може да се възрази.

Преведе от немски НЕВЕНА ПАНОВА

Преводът е направен с малки съкращения по: Skip, ноември 2001

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник