Брой 14

Литературен вестник

10-16.04.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Антонио Табуки: "Литературата е свободно пространство"

 

За двайсет и пет години Антонио Табуки е написал повече от петнадесет книги, които му гарантират широк международен успех. През своя забележителен творчески път досега той е съумял да се спре на абсурдността и противоречията на нашата екзистенциална и емоционална действителност, както и на принудите на историята, политическите страсти и необходимостта от ангажираност. Специалист по португалска литература, той е превел на италиански пълните съчинения на Фернандо Песоа и преподава сравнително литературознание в университета в Сиена.
Съвсем скоро Табуки публикува Става късно, все по-късно, епистоларен роман, в който седемнайсет мъже пишат на седемнайсет мистериозни жени, отдалечени във времето и пространството.Техните писма ни предлагат седемнайсет своеобразни свята, всеки със специфичен географски декор и контекст, в които се проследяват хаотичните пътища на множество окончателно приключили любовни връзки, с товара от изгубено щастие, страдания и болки.

 

- Как решихте след два романа, обвързани в много стегната интрига, да напишете епистоларен роман за чувствата?

- Литературата е много обширна територия с множество пътеки, по които писателят може да поеме. Аз обичам човешките взаимоотношения, това е тематика, която вече съм изследвал. Все пак, когато започнах да пиша, нямах точно определен план, понеже литературата е отворено приключение и е вероятно най-значимото свободно пространство, което ни остава. В началото единственото ми съзнателно намерение беше да използвам измерението на гласа, най- здравата литературна основа. Писмата в действителност са най-близкият до гласа, инструмент за общуване, понеже когато пишеш писмо, ти говориш на другия човек. Писмото замества оралността и предлага един вътрешен глас. Ето защо използвам епистоларния жанр, като все пак го правя по специфичен начин и без диалогична структура, защото писмата винаги са без отговор.

- Може би това е символичен знак за невъзможността на общуването?

- Можем да кажем, че писмата са изпратени до жени-фантоми. Дори авторите им са само гласове, а не истински хора от плът и кръв. С две думи, това е книга, съставена от липсващите диалози между призраци, диалози, в които на преден план е съжалението за онова, което е можело да стане, но не е станало. Всъщност, аз предлагам истории с изтекъл срок на годност като старите кофички кисело мляко.

- Книгата се върти около любовните взаимоотношения, които никога не завършват с трайно щастие. Човек би си казал, че щастието винаги ни се изплъзва...

- Невъзможното щастие господства в цялата литература на XX в. Когато говоря за истории с изтекла валидност, наистина мисля за ситуации, които се случват прекалено късно, извън разписанието. Човечеството се промени през изминалия век, съвременният човек е непрестанно дезориентиран и разместен спрямо действителността, а също и спрямо собствените си действия и чувства; той винаги закъснява или подранява за щастието, както ни учи Леопарди. Щастието винаги е затворено в очакването или в спомена, то никога не е hic et nunc. Цялата литература от миналия век ни го напомня, от Кафка до Песоа.

- Темата за пътуването, която винаги е присъствала в творчеството ви, господства и в този роман...

- Вярно е, в него има дори автобиографичен елемент. По принцип аз предпочитам движението пред неподвижността, обичам да се местя и да скитам. Когато съм на едно място, винаги искам да съм другаде, но когато пристигна в това другаде, вече изпитвам носталгия по мястото, което съм напуснал. Вероятно това е израз на чувството за дезориентация и неадекватност, за което говорих.

- Трудно ли е да живееш между много държави и култури?

- За мен не, чувствам се добре в това лутане. Истинско удоволствие. Хората винаги изпитват нужда да се преместват, както духовно, така и телесно. Когато се преместиш, имаш чувството, че не си толкова самотен и по-лесно успяваш да придадеш относителен характер на стойностите и гледните ни точки. Пътуването отговаря съответно на желанието да станеш част от една мултикултурна реалност, но не винаги е лесно тази принадлежност да се реализира конкретно.

- Чувствате ли се повече европеец, отколкото италианец?

- Изградих се в много държави и под влияние на множество култури, така че не мога да се идентифицирам изключително с италианската традиция. Очевидно съм много привързан към страната си и пиша на италиански. Този език е истинската ми родина, независимо че понякога ми се е случвало да пиша и на други езици (което, междувпрочем, е много вълнуващ и пълен с изненади опит).

- Във вашия роман съществува известно противопоставяне между красотата на италианските пейзажи и паметници и абсурдността - понякога дори вулгарността - на обществения живот на полуострова. Защо?

- Италия е противоречива страна. От една гледна точка, в миналото тя е създала повече произведения на изкуството от всяка друга страна. Но в същото време, страната, която е дала простор за съвършенството на Джото и Леонардо, стои в основата на гротеската на Мусолини или на смешните пози на Берлускони. Лично аз съм убеден, че естетиката е неразривно свързана с морала и политиката; духът на определени политически идеи се проявява винаги чрез естетическия избор. За жалост на моменти втората съставка е доминираща. Така от известно време в Италия присъстваме на тържеството на лошия вкус, на грозното, фалшивото и пайетите. И Берлускони дава политическата представа за тази тенденция.

- На няколко пъти вие заехте твърда позиция срещу настоящия премиер. Какво имате против него?

- Ако гледаме някой филм от времето на Мусолини, всичките тези пози ни се струват комични и гротескни, но италианците тогава не са долавяли комичното в ситуация, която по-късно ще захвърли страната в трагедия. Боя се, че днес тази двусмислца може да се повтори и че италианците не виждат смешното в кича, който обгражда Берлускони. Лично аз се страхувам от желанието му да промени някои точки от нашата конституция, която е най-лошият му враг, понеже възгледите му за света са точно обратните на тези, залегнали в нея. Берлускони мечтае за страна, превърната в компания, в която работната сила и синдикатите ще бъдат сведени до нула. Друг сектор, в който правителството му се показва нападателно, е съдебната система. Опитвайки се да ограничи независимостта на съдийството, Берлускони ще обезсмисли демокрацията ни, основаваща се на независимостта на трите власти - законодателна, изпълнителна и съдебна.

- Какво мислите за партньорите му, автономистите от Ломбардската лига и постфашистите от Alleanza Nazionale?

- Това е обезпокоителна коалиция и не знам до какво ще ни доведе. Във всеки случай Берлускони не представя една модерна и либерална десница. Позициите на Лигата са ксенофобски и расистки. Присъствието в правителството на постфашисти облагодетелства завръщането на цялата фашистка митология и иконография. В културен план сме свидетели на опит за реабилитиране на фашисткия период и на Republica di Salo. Разпространяват се книги, които открито пропагандират ревизионисткия си характер. Управляващите се стремят да погълнат и унищожат италианската култура, но понеже не могат да си набавят интелектуалци, се опитват да заемат техните структури: издателски къщи, филмови компании, вестници, телевизии и т.н. В момента са си наумили да приватизират дори музеите и изключителното културно наследство на Италия.

- Как реагира културният свят в Италия на подобно развитие на политическата сцена?

- В демократичното общество мястото на опозицията е в парламента, творците и интелектуалците могат единствено да наблюдават и да изразяват своите мнения. Но за да се изразят, им трябват комуникационни канали, а голяма част от медиите в Италия се контролират директно или индиректно от Берлускони. При това положение е по-трудно да отстояваш несъгласието си. В една демократична страна не би трябвало да има монопол над информацията. Ето защо Италия е една европейска аномалия. По отношение на тази ситуация, интелектуалците - макар да не бива да ги товарим с много отговорности - непрестанно демонстрират тревогата си, но възможностите за изява намаляват. Заглавието на моята книга, "Става късно, все по-късно", би могло да прозвучи като предупреждение. То няма да е първото, защото от десет или дванайсет години отправихме множество тревожни сигнали, които за жалост не бяха чути. И ето че оставихме само един човек да се разпорежда с икономическата власт, медиите, а сега и с политическата власт. Ние го изобличихме и въпреки това петдесет процента от италианците гласуваха за него.

- Защо?

- Ценностите, издигани от Берлускони, са на парите и на лесния успех. Той ни залъгва с една благодатна земя, а хората гласуват на драго сърце за онези, които ги карат да мечтаят. Тези италианци трябва да бъдат спечелени отново, като им се предложат нови ценности и нови перспективи.

Разговора води ФАБИО ГАМБАРО

Преводът е направен по Magazine litteraire, fevrier 2002

Преведе от френски Стефка Паунова

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник