Брой 15

Литературен вестник

17-23.04.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Мемоарите на Адриан

Йован Христич

 

...je hais les choses extraordinaires. C'est le besoin des espirits faibles. Croyez-moi à le génie est facile, fortune ast facile... Je veux dire simplement - que je suis comment cela se conçoit. C'est facile.
(Paul Valéry: Monsieur Test)

Не за първи път художествената литература взима историческа личност за свой герой. Това може да се очаква особено във време, белязано с все по-голям стремеж да разбере миналото и по този начин да разбере самото себе си, време, което иска да представи някои основни човешки ситуации в историята така ясно, както биха били представени в мита, и в което време, най-накрая, всички отличителни черти на чувствителността и цялата амбиция на мислите, по някакъв начин могат да се съединят в романа - доминантната литературна форма на нашия век. Но изчерпателният преглед и критичната оценка на изворите за историята на времето на Адриан, които намираме в края на романа на Маргьорит Юрсенар, ни карат да виждаме в него не само виртуозна историческа реконструкция, но и напротив - този преглед ни кара да потърсим в книгата и някои качества от съвсем друг характер, защото онези, първите, съвсем ясно са доведени до съзнанието ни.

Първото, което ще забележим, разбира се, е фактът, че Адриан на Маргьорит Юрсенар се различава от типа герой, който сме свикнали да срещаме в модерната литература. Той не споделя с нас същите съмнения, същото отчаяние или колебания, които са представени най-ясно и прецизно единствено в историята. Необходими са били, изглежда, осемнайсет века, за да може да бъде създадена личност, освободена от някои заблуди и готови решения, с които днес най-често си служим, когато говорим за човешката съдба.

Трябва веднага да подчертаем една разлика, която отделя Адриан от повечето герои на съвременната литература - той не е герой на действието. Съдейки по всичко, действието е sine qua non1 на модерната идея за човека, но не вярвам Маргьорит Юрсенар да е направила героя си римски император eдинствено за да бъдат действията му да бъдат абсолютно свободни от външни или случайни причини. Самата конструкция на книгата недвусмислено ни показва това, защото човекът, който пише спомените си под формата на дълго писмо до своя наследник (или, по-точно, до един от своите наследници) е герой на действието само косвено, по начина, по който всяко човешко действие престава да бъде цел само за себе си, или да завършва с поредица от последствия, предизвикани от него, а става инструмент на познанието. Без да се спираме прекалено много на изненадващия и необичаен начин, по който се говори за действието в модерната литература, трябва да подчертаем духовното сродство на Адриан, който пише спомени, с един друг интелектуален герой във френската литература - господин Тест на Пол Валери.

Самият исторически момент, в който е живял Адриан, изглежда, е бил благоприятен повече за развиването на интелектуални, отколкото на действени качества. В бележките на края на книгата Маргьорит Юрсенар цитира едно изречение от писмо на Флобер: "Понеже вече е нямало богове, а още не е имало и Христос, историческият период между Цицерон и Марк Аврелий е единственият, в който е съществувал единствено човекът." Десетина страници по-нататък се натъкваме на още една забележка: "Този II век ме интересува, защото дълго е бил векът на последните свободни хора. Що се отнася до нас, ние вече сме може би твърде далече от онова време." В тези изречения, мисля, се намира един от най-важните ключове за разбирането на "Мемоарите на Адриан", защото "векът на свободните хора" не трябва да се разбира само като века с най-малко начини, с които може да се попречи на човешкото действие, напротив - трябва да го смятаме за века, в който човек с най-малко предразсъдъци може да размишлява за себе си и своята съдба, век, в който е установено прецизно равновесие между реалните човешки сили, но и реалните човешки граници. "Да се опитаме да влезем в смъртта с отворени очи", записва Адриан преди да издъхне, сякаш иска да ни каже: нека се опитаме да бъдем трезви, защото тази кратка почивка между две божества ни подканя към това.

Адриан е римски император, което като цяло рядко се случва на героите от модерната литература. Дори и когато станат римски императори - като Калигула на Камю, те се превръщат в герои, чиято мощ граничи с лудостта, или пък в търсачи на абсолютното, което също е вид лудост. Но Адриан не е герой на метафизичния бунт, той е римски император, за да постигне нещо съвсем друго. "Когато принудата бъде сведена до минимум", четем в неговите мемоари, "и се избегнат непотребните нещастия, за проявата на геройски добродетели все пак ще остане цял ред истински нещастия: смърт, старост, неизлечими болести, несподелена любов или изневяра на приятел, посредствен живот с размах по-малък от нашите планове и по-сив от живота в мечтите ни - всички нещастия, предизвикани от божествената природа на нещата." Той знае, че човек се намира под едно мълчаливо небе и пред неподвижните лица на боговете, които не се намесват; неговият истински образ обаче започва по-ясно да изпъква пред нас едва на фона на тези граници, които не могат да бъдат прекрачени, и на онези сили, на които не можем да влияем. Той е римски император, за да може да бъде по-трезв в нещастието си и по-достоен в поражението си.

Онова, което учудва в личността на Адриан, е отсъствието на привлекателни, но затова пък прекалено лесни противоречия, чрез които сме свикнали да представяме пред себе си някои от най-вълнуващите въпроси на човешката съдба. Римски император и поклонник на гръцката култура, администратор и любител на изкуството, държавник, отговорен за съдбините на света, който в същото време чувства, че е "отговорен за красотата на света", Адриан е почти идеална възможност да се обясни живота чрез противоречията между общественото и личното, личното и държавното, с една дума, чрез противоречията между дълбинното и повърхностното, между онова, което не особено сполучливо е наречено външно и онова, което още по-несполучливо е наречено вътрешно, сякаш тази елементарна пространствена метафора е в състояние да обясни по какъв начин човек е това, което е, и по какъв начин не е онова, което другите мислят, че той е. В едно отклонение в "Упадък и залез на римската империя" Гибън ни представя Адриан като "изключителен владетел, смешен софист и отмъстителен тиранин" и ние лесно ще забележим прекалено елементарния начин, по който са подредени горните епитети, но историците, както можем да обобщим с едно изречение на Маргьорит Юрсенар от проницателния й очерк за авторите на "Historia Augustae", "никога не разкриват човека в неговата дълбочина и върхове, и което е най-лошо, дори тогава, когато става въпрос за личности, които имат върхове и дълбочина." Адриан се превръща в изключителна личност поради отсъствието на средищна точка, от която с проста дедукция би могло да се извлече цял един човешки живот.

Дори и пишейки мемоари, той не желае да придава на живота си тази привидна логична кохерентност, която натрапваме на онези, чиито върхове и дълбини ни се изплъзват, макар че записването на собствените спомени е не само подходящият, но и предопределеният за това момент. Но стойността, която можем да придадем на живота като размишляваме за него, не е в това да го превърнем в необходимата поредица от причини и следствия, стойността му е в това, че можем по-прецизно - което ще рече и по-трезво да уравновесим качествата, които обикновено откриваме от обратната страна на нашия опит. С други думи, трябва да намерим език, който ще изрази живота, но език, който няма да бъде подведен от хаотичността на живота, нито пък от прекалено лесния ред, който ще му бъде натрапен. Съвършената способност на Адриан да се изразява просто се набива на очи; изреченията, които му приписва Маргьорит Юрсенар, гъвкави и разклонени изречения, изковани по образец на Вергилий, ни откриват изтънченото равновесие между духа и тялото, мисълта и действието, мъдростта и смелостта, амбицията и яснотата, любовта и страстното желание. Адриановите изречения поставят една до друга тези непримирими стойности без да установяват между тях някаква изкуствена йерархия; едва когато сме в състояние да ги обхванем без да изключваме едната за сметка на другата, можем да говорим за истинска humanitas, за човек, който "съществува сам по себе си" и който не определя човешките добродетели според добродетели от някакъв друг порядък.

"Мемоарите на Адриан" е роман за смъртта. Книгата започва с най-величественото предизвестие за смъртта, което може да се измисли, с похвала, може би дори - със сдържан химн за човешкото тяло. Както Ханс Касторп от "Вълшебната планина" на Томас Ман показва любовта си към Клавдия Шоша, описвайки поетично и вдъхновено анатомията и физиологията на тялото, така и Адриан започва да чертае "профила на своята смърт" с тялото си. Колкото и парадоксална да изглежда, смъртта е един от моментите, когато тялото и духът са хармонично и изцяло съединени; затова смъртта е винаги едно от привилегированите явления в човешкия живот, извор на метафизичен бунт, но и на желание по някакъв начин да се разчистят всички сметки в живота. От друга страна, смъртта винаги е ирационална, "капризно поставен край на екзистенцията, която води началото си също от един каприз", и човек по различен начин избира възможностите да й се противопостави. Адриан на Маргьорит Юрсенар избира особен път. Той не подрежда живота си в изкуствена цялост, за да противопостави неговата логичност на ирационалността на смъртта - съществува нещо далеч по-сигурно и Адриан ще направи своя живот така пълен, че пред тази пълнота пустотата на смъртта да не представлява нищо.

Ето защо той не пише своите мемоари със съмнителното намерение да оправдае постъпките си, или да им придаде целостта, която самите те не са имали. Писането на мемоари за Адриан е крайната възможност да придаде на живота си особена пълнота, която не почива единствено на класическото равновесие между противоположни и непримирими качества, ами и на това, че целият живот със своите необходимости и своите случайности, своите хармонии и противоречия, се превръща в инструмент на познанието. Адриан се приближава към смъртта с отворени очи и застава пред нея интелигентно, тананикайки в душата си. В тази трезва книга всичко се превръща в познание, както Адриан казва за твърдия войнишки хляб, който може би се превръща в храброст: "Никога не съм отхапвал от комат войнишки хляб без да се учудя как тази тежка и груба маса се превръща в кръв, топлина, а може би и храброст." "Мемоарите на Адриан" са книга, в която се извършва една такава трансформация, в тях не намираме нито необмислени послания, нито повърхностни формули, не откриваме нито един от романтичните ексцеси, към които сме привикнали от модерната литература. Откриваме само един човек, който противопоставя най-човешката от всички човешки сили - на интелигентността - на мълчанието на небето и на неподвижните лица на боговете, които не се намесват.

Преведе от сръбски Соня Андонова


1.  Условие, без което не може.горе

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник