Брой 16

Литературен вестник

24-30.04.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

Поезия на планините и водите

 

Жуан Дзи (210-263)

Мисли за миналото

Среднощ е, но не мога да заспя.
Надигам се - със цина ще посвиря.
В завесата е бледата луна.
През дрехите свеж вятър се провира.
Проплака сред полето жерав сам.
В леса на север птица се обади.
Назад-напред. И накъде? Не знам.
Сърцето в самота и болка страда.

 

Сие Линюн (385-433)

През нощта тръгваме от каменната застава

Прехвърлихме хиляда ли високо в планината
И вече десет нощи се носим по реката.
Завръщащи се птици отдъхват по веслата,
а ний преди да съмне, пак тръгваме нататък.
Високо горе свети разбудена луната,
блести в стотици капки предутринна росата

 

Тао Юанмин (365-427)


*
В градината на изток - бор зелен.
Тревата чезне в неговата сянка.
Покрива другите дървета скреж,
а гордо свойте клони той показва.
Не ще го забележиш във гора,
но сам ли е, тогава удивлява.
Докосвам го със чаша във ръка,
в безкрая вгледан, пак го поздравявам.
Животът ни по-кратък е от блян.
В профанното защо да съм скован?

*
Встрани от хората - къщурка проста.
Тук няма шум, каруци, суетня.
Възможно ли е? В себе си се вслушвам.
Сърцето тоз затънтен край избра.
Край източния плет цветя събирам,
с наслада гледам хълмите на юг.
Планински въздух. Слънцето се скрива
И птиците по две се връщат тук.
О, всичко е и истинско, и здраво!
Да го разкажа? Думите забравих.

Бао Джао (?-466)

Наблюдавам от самотната скала

На юг от реката студена - огрени градини,
загръщат дървета безброй заледените склони
и белите преспи със пурпурен цвят се покриват,
суровият вятър омеква във слънчеви клони.
Над празни черупки струят водорасли красиви.
Лъчите разбъркват в дъга пъстроцветна мъглите.
Изтичащи облаци бавно с безкрая се сливат.
Препускат, изчезват и нивга не свършват вълните.
А воден часовника отмерва и моята песен.
Напред и назад. Все така пак до новото утро.
Животът е миг. Остава ли много от него?
Изпивам до дъното всяка щастлива минута.

Джу Шуджън (данни неизвестни)

Пред мен

Бамбуците люлеят ясни сенки
и скритото прозорче затъмняват.
Угасва бавно слънцето в небето
и птиците по две по две запяват.
Орониха се ябълките диви,
разпръсна се прашецът на върбите.
Човекът наблюдава мълчаливо
как неусетно дълги стават дните.

Ю Син (513-581)

От лодката гледам луната

Среднощ лодкарят в път се впусна пак
към лунното сияние загледан.
По планините сякаш свети сняг,
белеят не от пясък бреговете.
Същ бисер е небесната река,
канелен цвят е мостът на звездите.
Политна прах. Лъчението спря
и месецът самотен наклони се.


И пас се разделям с Джоу

Далече, далеч е заставата Ян.
И никой не виждам да иде оттам.
Единствено гъските диви без звук,
настъпи ли есен, отлитат на юг.


През една есенна нощ гледам
как лети самотна дива патица

Мръзнеща, с вик жалостив
търсеща своето ято,
патица дива лети,
бавно лети пред луната.
О, във сърцето ми пак
трупат се тягостни мисли.
Тази нощ в ясния мрак
двамата няма да мигнем.


Есенен ден

В безкрая безбрежен - лъчите последни.
Далеч от дома с есента ще приседна.
Ей там - хризантеми в градината южна.
Тъгата да махна - една ми е нужна.

Лиу Дзунюан (773 - 819)

Заскрежена река

Стотици планини. Отлитащите птици избледняват.
Сто хиляди пътеки. Изгубват се човешките следи.
Самотна лодка. Старец с тревно наметало
е пуснал въдица сред заскрежените води.


На разсъмване след дъжда тръгвам
и сам стигам до Северното езеро

Над плитчините пръснаха се облаците тъмни.
Пак селото огряно е от ранно слънце.
Дърветата надвесват се над езерото ясно.
Среднощ дошлият дъжд от вятъра побягна.
В сърцето ми тъга и грижа няма.
Тук двама сме. Аз гост съм. Ти - стопанин.


Едно есенно утро на път за Южното ждрело минах през запустяло селище

Късна есен. Дебела слана.
Тръгвам сам към ждрелото безмълвно.
Скрит е моста под жълти листа.
Стари корени. Село безлюдно.
Студ. Покой. Тук-там бледи цветя.
Извор странен: ту спира, ту текне.
Във сърцето ми няма злина.
От какво ли еленът се стресна?

 

Лиу Юси (772 - 842)

Пия сред цветята

Аз днес посред цветята вино пия.
Надигам чаши с трепет във душата.
Но тъжен съм - езика си цветята
защо пред мен не искат да разкрият?

*
Пред портата е пътят към Лоян.
Зад портата - към извор с цвят ухан.
Вълшебна красота и земна прах.
И само десет крачки между тях.


Есен

От древността, когато дойде есен,
говорят за тъга и самота.
Но според мене есенното време
е много по-добро от пролетта.
В просторите лети самотен жерав
и стрелва се към облачната вис.
Стихът ми подир него се въззема
към небосвода, ясно свеж и чист.


Езерото Тунтин

Луната есенна се слива
със езерото засияло.
Безветрената шир прелива
подобно мътно огледало.
Погледнеш ли го отдалече
Тунтин с водите изумрудни
е сякаш от сребро ковано
бял поднос в тъмното търкулнат.

 

Ли Бо (701-762)

Нощувам в планински манастир

Висок манастир на върха на скалите.
Ръка да протегна - откъсвам звездите.
О, тука не смея на глас да говоря.
Боя се - ще стресна небесните хора.


Спомням си за Източната планина

Отдавна не съм ходил в планината.
Там пак без мене шипката цъфти
и облаци се реят в необята.
Луната... Тя чий дом ще посети?


Песен за зелените води

Над зелените води свети есенна луна.
Аз разковниче събирам посред езерото Нан.
Иска нещо да продума лотос нежно посребрен.
А лодкарят се поклаща в тъжни мисли потопен.


Изпровождам приятеля си

Стена от север срязва планината.
Води от изток пенести текат.
Оттука ти ще продължиш нататък -
самотна сламчица по дълъг, дълъг път.
Отплуващ облак - скитник разтревожен,
загасващ ден - стопанин нажален.
Помахваме с ръка. Пришпорваш коня.
Той с цвилене понася те напред.

Преведе от старокитайски София Катърова
Поетичен превод Антоанета Николова 

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник