24-30.04.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

ИСТОРИЯ И ВРЕМЕ

Да обичаш своята родина, а не своята възбуда

Мари Врина-Николов

Онзи, който има нужда да се възбужда, когато
говори за своята родина, обича своята възбуда
повече от своята родина.
Тагор¹ 

Понякога се случва така, че безсмислени на пръв поглед и безпредметни спорове - а те често са само най-видимата част на друго явление - имат полезни последствия, тъй като ни напомнят за съществени въпроси. В случая, струва ми се, създаденият преди месец спор в печата около кандидатурата на Антон Дончев за Нобеловата награда, тенденциозното използване на студията ми “Исторически кризи и митове на националната идентичност: няколко илюстрации от българската литература на ХХ в.”, издадена в сборника Балкански идентичности, за да се манипулира общественото мнение, както и “спонтанните” реакции (“как така чужденци отново ни отнемат нашето минало”) отново поставят три основни и вечно актуални въпроса:

1. За “идеалът за световна литература”, за който пише Цветан Стоянов още през 1970 г.

2. За използването на митовете, свързани с националната идентичност.

3. За критиката - на литературни творби, научни студии, преводи - като изкуство.

В горе посочената студия си поставих за цел да разгледам как художествената литература борави с отдавна утвърдени културни и исторически митове, като се спрях на три емблематични литературни произведения - тетралогията на Димитър Талев, Време разделно от Антон Дончев и Барутен буквар от Йордан Радичков. Защо именно тези? Защото те показват различно третиране и присвояване на такива митове, свързани с едно стабилно и трайно национално самочувствие, каквито съществуват във всички култури и народи. Моето заключение беше следното:

“В скромните рамки на тази студия нарочно се ограничих с три емблематични примера, илюстриращи различното третиране на митовете, свързани с националната идентичност: романтичен реализъм у Талев при македонския мит и борбите за отхвърляне на двойната опека (административна и социална, упражнявана от османските окупатори, религиозна и духовна - от гърците); реализъм с претенции за трагизъм, но изпадащ в крайна едностранчивост и преувеличение и подвеждащ читателя у Дончев при илюстриране на мита за насилственото ислямизиране на българите; и накрая вълшебното в смисъла, който влага в това понятие Цветан Тодоров² (нахлуване на нерационалното, на нереалното, възприемано като такова) у Радичков, където митът за поета Христо Ботев - борец за свобода, загинал на бойното поле, позволява рядко срещано в българската литература от онова време съжителство между реалното и въображаемото. Това е израз на умението да се дистанцираш от мита и да го обективираш, а не да се идентифицираш сляпо с него и безкрайно да го изживяваш като такъв...”

Що се касае по-конкретно за Време разделно, творба, издадена за 16-и път преди около месец, чиято 16-а “премиера” се осъществи шумно и тържествено, изказах мнението си (споделено от български литературоведи, като Тончо Жечев, и от историци), че романът носи силно послание на нетърпимост и показва как един мит, толкова пресилен, че се превръща в мистификация, накрая губи илюстративната и символната си стойност поради силната деформация и дори карикатурност, постигнати чрез техниките на подвеждане и преувеличение, а именно: смесване на гледните точки, водещо до пълна дезинформация, преувеличение на тези стереотипи, които представят българите и турците по твърде едностранчив и манихейски начин. Турците се отъждествяват от Манол с канибали (sic!), докато почти всички българи достойно потвърждават мотото “Глава си давам, вяра не давам”.

Именно такава техника и средства са характерни за митологизирането на исторически събития, което изобилства в учебниците по история, както свидетелстват голям брой статии и проучвания, като тези на Анна Кръстева, Мария Радева, Иван Еленков, Румен Даскалов. Даскалов например пише:

“От трагичните епизоди на падането на българската държава под османско робство учебниците подбират тъкмо най-героичните моменти на съпротива, а не тези на предателство и падение. Насилственото обръщане в мохамеданска вяра и етническата асимилация са приели в националната митология гигантски размери. Няма значение, че това не отговаря на признатата в историографията относителна религиозна търпимост на османската империя (“блаженството под сянката на падишаха”), както и на факта, че много българи, привлечени от някои привилегии на “правоверните”, сами притичват към новата вяра. Въпросът обаче не е само в достоверността на историческите “факти” и дори не в неизбежната селективност на тяхното представяне. А в ценностното им обагряне и в начина, по който те се привличат за обяснение и оправдание на събития от настоящето (както при “възродителния процес” от 1984 г.). Именно в този смисъл историческите събития могат да бъдат “митологизирани”³. 

Именно тази творба послужи за мотивировка да се противопостави в името на “най-свещеното и съкровено” за българите кандидатурата на Антон Дончев за Нобеловата награда, когато Софийският университет беше предложил тази на Йордан Радичков. Известно е, че по принцип Шведската академия връчва Нобеловата награда на писатели, които се славят със своето литературно новаторство, универсално послание, независимост спрямо политици и власт, принос към “международен авангардизъм” и към нашумялото напоследък понятие за “диалог между културите”.

Не е ли това “идеалът за световна литература”, за който пише Цветан Стоянов преди повече от 30 години? Ако се върнем към Гьоте, автора на това понятие, ще се убедим, че той не го противопоставя на националните литератури - възшествието на “световната литература” не означава смърт на националните литератури, това е времето, когато различните съвременни литератури ще влязат в по-задълбочен и усилен разговор помежду си, ще се развият и съществуват в рамките на едно интензивно взаимодействие.

По същество преводачите и преводаческата дейност имат важна роля, ако не и мисия, в този процес.

Разсъждавайки върху идеала за световна литература, за да го осмисли в контекста на 70-те години, Цветан Стоянов установява, че въпреки двата изминали века тя е едва в началото си. Колко актуална (да не кажа пророческа) ми се вижда картината, която той рисува:

“Струва ми се, че идеалът на световната литература, такъв, какъвто бихме искали да го видим, сега сякаш е застрашен от три посоки. Най-напред това е вакханалията на разделящите сили, избухващите национализми, расовата омраза, конфликтите по планетата, противопоставянето на озлобени народи и континенти. То може да доведе до културен изолационизъм не само между Изтока и Запада, но и в повече вариации - атомизиране на света, образуване на непроницаеми монади, които признават само културно единство вътре в себе си. Втората опасност е споменатият вече стремеж към космополитно уеднаквяване в литературата, пълен отказ от националното заради “универсалното” - което води до александрийска безжизненост и пустота. Третата опасност е превръщането на “световната литература” в пазар, с пазарни центрове, които диктуват своя вкус и й придават своя физиономия. Така може да се стигне до загуба на големия човешки диалог и до търсене на екзотичното, на туристически привлекателното “за клиента” - литературата като зоологическа градина, където се показват любопитни животни. Това особено могат да усетят малките национални литератури.”⁴ 

Струва ми се, че именно страхът от втората опасност, “космополитно уеднаквяване в литературата” поражда сега в някои среди едно крайно възхваляване на националното, на “своето”, което неминуемо ще носи тежки последствия върху българската литература - или културен изолационизъм, или превръщането на българските творби в “любопитни животни”. И в двата случая тя ще се окаже неспособна да участва активно в “диалога между културите”, няма да бъде част от “световната литература”.

Като преводач и литературовед, т.е. посредник между българската литература и родната ми култура - френската, - посветил своята дейност на популяризирането на българската литература чрез нейните изявени творци, били те по-традиционни или новатори, дълбоко се надявам, че сегашните националистични изблици са само нетрайно и повърхностно явление. Всяка национална литература е обречена на упадък и стерилност, ако се самозатвори, възхвали “своето” срещу “другото”, позволи една крайна митологизация на дадени исторически събития (като френската революция, съпротивата или алжирската война във Франция; героизма, въстанията, насилственото помохамеданчване на българите и пр. в България), водеща и до взаимонетърпимост и криворазбрано колективно самочувствие. И обратно: когато се отваря и приема свободно “чуждото” в другите култури, тя се обновява и възражда. Нужно ли е да се припомни приносът и ролята във френската култура на писатели и интелектуалци като Йонеско, Бекет, Натали Сарот, Маргьорит Юрсенар, Милан Кундера, Цветан Тодоров, Юлия Кръстева и много други.

Тази проблематика придоби остра актуалност след събитията от 11-и септември. Когато отново се раждат навсякъде по света опасни и тенденциозни отъждествявания, като тероризъм-фундаментализъм-Ислям, когато страхът от нарастващото навсякъде насилие поражда враждебно самозатваряне на дадени общности - етнически, национални, религиозни и пр., когато на Балканите е отново налице крайна нестабилност, ще бъде пагубно за всички (на първо място за самите Балкани), ако отношението “ние срещу другите” замени трайно “ние с другите”.

Историята и литературата играят особена роля в изграждането на толерантно отношение, тъй като лесно са обект на манипулация и усвояване от страната на широката публика, на политиците и на властта.

В конкретния случай с Време разделно бих искала да припомня, че книгата е издадена за първи път през 1964 г. През 1966 г. - само две години по-късно - излиза романът Случаят Джем, написан от Вера Мутафчиева. Роман новаторски със своята разказвателна техника (инсценирането на един своеобразен исторически съд позволява истинска полифония и оригинален диалог между съвременност и минало), роман, написан в нюанси, а не в черно-бяло: не може да се говори за монолитен и едностранчив образ на турците, а за много различни образи. Джем и като поведение, и като характер има твърде малко общо с Баязид например. А не случайно в романа най-жестокото насилие е проява не на мюсюлманите, а на христянския орден “Свети Йоан Ерусалимски”.

В диалога между културите поради геополитическото си разположение България заема специфично място, определено по положителен начин от писатели и интелектуалци, като Пенчо Славейков, Елисавета Багряна, Цветан Стоянов:

“В този голям диалог Изток-Запад, в който ние влизаме поради самата си същност и принадлежност и в който искаме да дадем своята мъничка лепта (...) Западът, струва ми се, би се зарадвал, ако ние хвърлим всички сили в изразяването на тази локална специфика.”⁵ 

Ясно е това, че в отношението свое-чуждо, ние-другите, изолирана - отворена литература, ролята на интелектуалеца винаги е била - и винаги ще бъде - да е “глас в пустинята”: с риск това да не се харесва на мнозинството той, като независим дух, ще демитологизира и ще извоюва правото да изразява свободно мнението си, да задава неудобни, но полезни въпроси. Той винаги ще ни припомня, че човешкото достойнство, права и свобода стоят над всичко - над граници, религиозни и културни различия.

Но ако това е негов дълг, крайно време е обществото да усвои “критиката като изкуство”, да се обърне гръб на манипулиращата, тенденциозна и враждебна критика, каквато беше практиката по време на тоталитаризма. В първия си смисъл гръцкият глагол “кринео” означава “разпознавам”, “различавам”, а после и “оценявам”.

Ролята на критика не е много различна от тази на преводача. За Валтер Бенямин и двамата имат една висша мисия - да възвърнат на езика първата му функция: откровението. Като назовава нещата, езикът ги открива. Критикът, както и преводачът, интерпретират и разкриват една чужда реч, един чужд текст. Затова е важно да си зададем въпроса “какъв превод за каква култура, каква критика за каква култура”? Нужно е в цялото хуманитарно поле да се развива етична и толерантна критика, която да уважава другия с неговите мнения и интелектуални избори, доколкото, разбира се, и те са етични и толерантни.

Това е обществото, което ражда заслужени Нобелови награди.

1 Цветан Стоянов, “Българско, наистина българско”, Културата като общение, т.1, София, изд. “Български писател”, 1988, стр. 180.

2 Tzvétan Todorov, Introduction а la littérature fantastique, Рaris, Seuil, points-Seuil, 1970.

3 И. Еленков, Р. Даскалов, Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност, София, изд. “Просвета”, 1994, с. 31.

4 Цветан Стоянов, “Идеалът за световна литература, Културата като общение, op.cit., стр. 66.

5 Цветан Стоянов, “По повод “Духа на мястото”, Културата като общение, op.cit., стр. 192.

© Литературен вестник