Брой 17

Литературен вестник

1-6.05.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

НОВА БЪЛГАРСКА

Лудата

Иван Сухиванов

 

В кухнята мирише на храна. Той разлиства списание; светлината, пълзяща по страниците, е изтощена от сблъсъци - от пропукания октомврийски облак, през студения въздух, наситен с прах и агонизиращи насекоми, до тези помръкващи зеници...

Днес сякаш някой е нагласил всичко по белия свят: този късен следобед; тази жена до прозореца, която подсушава с кърпа изплакнатите съдини; поглеждаща отнесено навън... Жената е луда.

Той погледна към стенния часовник: 17. Той е единственият, който е узнал тайната й; стори му се, че тя въздъхва, снощи я бе сънувал: непозната; жената се вкопчваше в кожата си, дереше я с нокти - сякаш се мъчеше да изтръгне нещо от гърдите си: "Огън... огън... пепел съм..." - крещи тя, полазват го тръпки - това бе тя. Луда и насън.

Отново се загледа в нея: действията й бяха спокойни; тя му доверяваше недъга си... Изведнъж му се стори, че кухнята виси в прозрачен пашкул, който тя заплита с движенията си - неща, които бе изпълнявала хиляди пъти досега: механични действия от някакъв неясен ритуал...

Ъгълчето на устата й е издърпано надолу, придавайки й изражение на неясна горчивина; погледът й се плъзга покрай него сякаш той не съществува...

Той погледна ръката си: стори му се нелепа и грозна; обрасла плът, задвижвана от смътни желания... Тя мълчеше и както му се струваше в съня - заплашително... сякаш някой прожектираше въображаемите сенки тук, в неговия дом...

Отвори очи. Изглежда, гласът й го стресна. Тя го канеше да вечерят. Погледна към пода: сянката падаща от полилея, му изглеждаше като бездънна цепнатина; дори му се стори, че чува шум на течащи води, някъде надолу, петнадесет етажа под тях... Внимателно прекрачи сянката и седна зад масата. Риба. Изпита отвращение от представата, че трябва да напъха това в корема си. Трябваше да се преструва, че яде. Всичко трябва да изглежда нормално.

Тя задъвка срещу му, като акуратно трупаше изгризаните костици... "Не си ли гладен?" - стори му се, че го попита. Той се измъкна от масата и се надвеси над мивката...

Нямаше сили да повръща - от няколко дни не беше слагал нищо в стомаха си; спазъмът отмина, но той се вслушва няколко минути в кухото гъргорене на червата си - все така надвесен над мивката... Гледаше миниатюрния водовъртеж, който увличаше слюнките му и ги всмукваше надолу... Съществуването на канализация възбуждаше фантазията: зави му се свят от усещането, че стои на ръба на огромна и неведома система от клоаки, чрез която слюнките му достигат до морето; частици от него се разпространяваха чак до океаните...

След седмия ден, откакто се бе отказал от храна, чувстваше оная лекота, за която бе мечтал винаги; лежеше на канапето и гледаше към късчето небе в прозореца; вятърът поклащаше някакъв срязан кабел - единствената човешка следа на фона на бездънния свод... Чувстваше, че там, горе, времето не тече; искаше сега да е там, да се рее в прохладния ефир...

Вечерта лудата се позавъртя из кухнята - той я проследи с поглед и разбра, че крои нещо... Тя примъкна огромен супник, пълен с гъст бульон; загреба с черпак от течността и го насочи към лицето му...

Той сключи челюсти; лъжицата спря в стиснатите му зъби и врялата течност омазни брадата му, покапа по шията... "Изрод!" - изкрещя лудата. После се спусна и сграби бузите му, натика пръстите си до гърлото му... "На`!... Яж!... Яж!..." - ръмжеше тя.

Той се задави; чувстваше, че се задушава, безсилен да си поеме дъх...

Тя продължаваше да го блъска и да крещи насреща му; вече не чувстваше болка; някакви червени овали го завъртяха и заедно с тях и целия объркан свят...

"Не може да продължава вечно - мислеше си - все ще свърши някога... всичко си има край..."

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник