Брой 17

Литературен вестник

1-6.05.2002
Год. 12

СЪДЪРЖАНИЕ

КОНТАКТИ

АРХИВ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

НА ФОКУС

(Извън)Училищни работи

 

Преди време на тази страница стана дума за награди. Все музикални. БГ радио, ММ, Форте и т.н. За тяхната сбърканост, за глухота, за пренебрегване на съществуващите музикални реалности. Сега ще става дума за един учебник. Това е “Музика” - учебник за 9 клас с автори Генчо Гайтанджиев, Клер Леви, Мария Попова и Пенка Младенова. Издателство Булвест 2000, София.

На пръв поглед едното няма нищо общо с другото. Но само на пръв. Защото всички хора, които участваха в тази работа - музиканти, журналисти и просто слушатели, са били ученици. И са имали часове по музика. И в тях би трябвало нещо да научат. По-точно казано - да чуят. Да го обсъждат, да го оспорват дори. Но при всички случаи наученото би било основа за формиране на вкус. На отношение към музиката. На интерес. На толерантност.

Лично аз почти нямам спомен от учебника си по музика. Имам спомен, че тези часове или ги пропускахме, или ги запълвахме с всичко друго, но не и с музика. В моя случай беше по-лесно, защото свирех в училищния оркестър, чийто диригент беше именно учителката ми по музика. Това ми спестяваше часовете. Което пък означаваше време за “по-важни” неща. От по-късния си, вече преподавателски, опит в училище обаче установих, че отношението към часовете по музика не се е променило кой знае колко. Вместо да слушат лекции за живота на Моцарт примерно, моите ученици предпочитаха да гледат “Амадеус” или да пият бира в близкото кафе, слушайки едни Ю Ту, други Нирвана, трети Орбитъл. Или БТР, Анимационерите, Уикеда. Накрая на срока сътворяваха по един “доклад”(каква дума а?), по-коректно ще бъде да кажа преписваха текста за един доклад, примерно за Чайковски или Панчо Владигеров, и получаваха съответната бележка за старанието. Онази музика, която слушаха, нещо по-важно в случая, която звучеше около тях и изграждаше звуковия фон, средата, в която те растяха и се формираха - просто отсъстваше. Учебниците по музика я бяха заличили. Или авторите им не я бяха чували никога. Но ето че в новия учебник по музика тя присъства. И не просто се дискутира. Тя е представена както в отношението си към онова, което обичайно наричаме “класика”, фолклор, World music, джаз, така и в нормалното си съсъществуване с тях. Казано по друг начин, музиката присъства в този учебник в своето актуално звучене, в свързаността или противоречието между отделни стилове и течения, в пъстротата и разнообразието си. Затова бих казала, че той не е просто учебник. Той е едно интересно, забавно и провокиращо любопитство четиво. Което колкото дава знания, толкова задава въпроси. Подбужда към търсене. И се пази от крайни и досадно дидактически твърдения.

Онова, което категорично оразличава този учебник, е “забравянето” на хронологиите, списъците, йерархиите в музиката - преди и сега. В краткия предговор-обръщение към своя читател авторите му разкриват гледната си точка. А тя е положена именно върху толерантността. Музиката днес - какво и защо се случва в нея. Музиката, която обичаме да слушаме, и тази, която не бихме искали да чуваме. Но не можем да я отминем. Защото тя съществува и е съставна част от живота ни. Независимо дали желаем, или не. Подобно представяне е добра “покана” към онзи, който ще разгърне учебника. Не назидателно, а интригуващо.

Основният материал е разпределен в шестнайсет глави. Съдържанието им обаче не е “тематично” затворено, отграничено. Напротив, всеки проблем, поставен за разглеждане в съответната глава има връзка с другите, преплита се с тях. Това прави текста жив, отворен към читателя, заявяващ се като възможност за приемане, а не като задължителност. Всяко музикално явление, разглеждано в учебника се обвързва със средата, в която присъства, с други музикални явления, с начините, по които се създава, функционира и се разпространява. Т.е авторите на учебника са избрали един по-скоро културологичен, отколкото специфично музиковедски и педагогически подход, което, мисля си, е твърде подходящ начин да представиш изкуство, каквото е музиката, и то на толкова специфична аудитория, каквато е ученическата. Подобен подход реализира и връзката между обучението по музика и обучението по литература и история, да кажем.

Започвайки представянето на днешната музикална ситуация, авторите я полагат в контекста на “медийната епоха”, в която живеем. На разбираем език са изяснени “последствията” от ролята на новите медии и технологии в изграждането на цялостната ни музикална култура. Наличието на “музика-фон” и “музика-партньор”, вплетена в един аудиовизуален език. Това ми се струва особено важно, защото знанието за културната среда, в която пребиваваш и най-вече култивирането на отношение към нея, е едно от условията да не я приемаш като твърда и неизменна даденост, нито пък доверчиво. А по-скоро да виждаш възможностите за промяна в нея.

По-нататък съдържанието на учебника се разгръща, обсъждайки полето на фолклора, отношенията “популярна - “сериозна” музика”, афро-американския музикален синтез, джаза, world music. Особено важно е според мен тематизирането на отношенията “традиционно и модерно”, на глобализацията и локалните различия в перспективата на музиката. Това предполага много по-широки и разностранни функции на учебника, отколкото едно традиционно разбиране за ученето и обучението допуска.

Всяка статия предполага мисловна активност. Чисто информационната част в нея е пестелива, най-вече акцентът е върху основните характеристики на музикалното явление, върху онези елементи, които го формират. Статията е съпътствана и от въпроси, чиито отговори, от една страна, дават възможност на учителя да провери до каква степен учениците са възприели и осмислили изложеното в статията. От друга, те активизират мисленето, защото често не предполагат лесен или пък еднозначен отговор. Въпросите са оформени по два начина. Един въпрос и към него няколко възможни отговора, от които ученикът избира, или просто въпроси, на които той трябва да отговори. Е, поне да опита. Като например “Защо традиционният фолклор е анонимен? Може ли един днешен продукт на личното творчество да се превърне във фолклор?”. Или “Кое мислите, че е по-правилно: да се отнесе към даден стил в популярната музика по принцип някоя група или изпълнител, или да се говори за стиловия облик на техен албум или отделно парче?”. Формулирането на подобни въпроси провокира търсене, активност от страна на ученика, отказва му възможността да е пасивен приемател на готово знание. А и какво “готово” и окончателно можеш да предложиш в музиката. Често възможният отговор не би могъл да е един-единствен, а това със сигурност, с помощта на добре подготвения и можещ преподавател би породило интересни обсъждания и спорове дори.

Във всяка глава има и съвсем малки “портрети”(снимка и кратък цитат от тяхно мнение по конкретен въпрос) на музиканти, които по-някакъв начин са представителни за разглежданото музикално явление. Примерно Петко Стайнов и Петър Бонев - знаете го нали, гайдарят, почти неизменно озвучаващ градинката между СУ и Народното събрание. Боб Дилън и Нова генерация. Джими Хендрикс, Бритни Спиърс, Ерол, Бьорк. Неизменна съставка на отделните части е и речникът. Всъщност той си върви през целия учебник и “пояснява” що е “саундтрак” и “шоу”, “субкултура” и “идентичност”, “грув” и “кавърверсия”.

Освен всичко друго, учебникът отчита времето си и предлага списък от Интернет-страници, които могат да дадат информация за различни музики, артисти и институции, свързани с музикалната култура и индустрия. Оставено е място и за лични топ-класации. Можете да си намерите дори списък на наградите Грами за 2001 г. Както и нотирани парчета - ФСБ, Скорпиънс, или пък “Чичовите конье”.

Онова, което може да направи един подобен учебник, освен одобрение и удоволствие от срещата с него, е и да събуди съпротива. Особено у онези, за които границата “висока” и “ниска” музика съществува. Ясно очертана и невъзможна за прекрачване. У онези, които под музика разбират само и единствено “класика”. Или са яростни противници на музикалните хибриди, на еклектиката в музиката, без които обаче, трябва да признаем, днес е невъзможно да я мислим въобще. За тези, за които музиката е само и единствено учебен предмет. Такъв, дето трябва да възпитава. Някакъв вкус, обозначаван най-често с определението “естетически”, което обаче трудно би могло да ти бъде изяснено, ако ти хрумне да си го поискаш. Да - в този учебник има имена като Софи Маринова и Нина Николина, Ку-ку бенд и Деси Слава. Обаче те звучат в днешното ни музикално пространство, точно както и Бритни Спиърс и Бекстрийт Бойс, да речем, си звучат в някакво друго, по-далечно ни. А и в нашето. И струва ми се, тази обективност в описването на съществуващото е важна в един учебник. Не само защото за един млад човек, априори настроен съпротивително срещу властното, силово налагане на авторитет, онова, което му се забранява, онова, което се отрича, е винаги по-интересно и любопитно. А и защото толерантното представяне на различните музикални случвания е, първо белег на една добра, дистанцирана експертност, и второ, “педагогически” е по-резултатно, ако цели да внуши определено мнение, да моделира отношение. Да формира вкус, без да го налага. Защото със сигурност ще разбереш по-добре недостатъците или преимуществата на нещо, ако го познаваш добре. Ако си го огледал, обмислил, дискутирал със съмишленици или противници. Ако си го сравнил. Особено пък ако става дума за явление с такова мощно присъствие, каквото е музиката.

Всяка глава предлага “музика за дискусия” върху обсъждания проблем. Това са подбрани семпли от отделни парчета, които са записани на звуконосители, приложени към учебника. Изключително разнообразни в жанрово и стилово отношение, подбраните “мостри” са изкушение, далеч надхвърлящо една училищна учебна програма. Както и самият учебник, според мен. Лично аз също понаучих от него. Въпреки че отдавна приключих с девети клас. Та ето един дискусионен “семпъл”: Камикадзе - изпълняват Слави Трифонов и Ку-ку бенд; Чуй ме Дилмано - изпълнява Тоника; Вади пари, Намислил Стоян; Да забравиш - изпълнява Нелина; Невено моме, Няма да е все така - изпълнява Цветелина; Музика из спектакъла “Два свята”; Из репертоара на Джипси авер; Из репертоара на Тибетски сърца; Из репертоара на Енигма, Дийп Форест, Джипси Кинг, Дед Кен Денс...”. Всъщност подбраните за дискусия музикални “парчета” са над 90 и се побират в три компактдиска. Сред имената са Джими Хендрикс, Арита Франклин, Дон Елис, Глен Милър, Пъблик Енеми, Горан Брегович, Щурците, Георги Минчев, Мариус, Кис, Айрън Мейдън, Куин, Дайър Стрейтс, Моцарт, Бетовен, Бах, Панчо Владигеров, Ерик Клептън, Бийтълс. И още - чак до 90. Предполагам си давате сметка, че това е добрата възможност за учениците да чуят много и разнообразна музика. А оттам нататък с помощта на учителя си да се превръщат постепенно не просто в пасивни слушатели, а в хора с отношение, свой избор и вкус. С толерантност към вкуса на другия. Което, според мен, е и задачата, или поне една от основните, на един учебник. А иначе, ако ще става дума просто да се представя, налага и изисква запаметяването на информация, още повече пък в часовете по музика, които, няма как да не признаем, минават за маргинални в потока на общия учебен процес, има си справочници и енциклопедии, както и “улични уроци”, които обикновено се научават по-добре и по-лесно.

И накрая - едно последствие от наличието на подобен учебник. Той е одобрен, но въпросните звуконосители към учебника не са одобрени от Министерството на нуката и образованието. Поради експертни мнения. Или поради едно експертно мнение. Тъй като това е съществен и изискващ специален фокус, както и сериозно обсъждане, проблем - за програмите, експертите и тяхното отношение със средата, в която се случва учебният процес, за подготвеността им и други такива, невъздържано усмихвайки се, признавам, ще споделя един от примерите за “съмнително качество” на предложените музикални семпли. Робърт Джонсън. Онзи, дето се смята за един от бащите на блуса, каквото и да влагаме в това. Повлиял върху огромен брой музиканти - от Елмор Джеймс до Ерик Клептън. Първият китарист, който използва walking bass (крачещ бас), което означава басова линия, движеща се постоянно нагоре и надолу, използвайки различни тонове от акорд. Та това особено подчертаване на ритъма става основата на Чикагския блус. И това го има във всяка добра блус-енциклопедия. Има го и на български език. Такива работи с примерите.

Струва ми се, става ясно защо между наградите и учебника има връзка. И не просто защото става дума за музика. И не просто защото учениците порастват и някои от тях се упътват към наградите. Както се казва, ако се опрем на перифразите, “каквото учиш - това ще чуваш”. А и защото демонстрират тенденция, която би трябвало да ни тревожи и активизира в отношението ни. И тя е, че “музиката е това, което става, докато някои се награждават, а други я оценяват” от позицията на една, позволявам си да го кажа, не добра административност. Па макар и с “естетически”основания.

 

Катя Атанасова

Виртуалната библиотека!

© Литературен вестник