Пламък
 

брой 5-6/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

АЛИСТЪР ГРЕЙ
(ALASDAIR GRAY)

 

Алистър Грей е роден в Глазгоу през 1934 г. Следва изобразително изкуство, работи като художник, илюстратор и писател. Първият му роман "Ларнак" ("Larnak" - 1981) се приема с голям интерес от читателите и от критиката. Алистър Грей е съставител на монументалната "Книга на предговорите" ("A Book of Prefaces") - антология от предговори към прочути книги от най-различни страни и епохи, над която работи повече от 10 години. С многобройните си разкази, стихове, пиеси и романи, той заема ключово място в съвременната шотландска литература.

 

ОТНОВО У ДОМА

 

Мъжът е тридесетгодишен университетски преподавател, едър, як, хубав, с невинно бебешко лице на човек, свикнал да бъде глезен от жените. Нацупената му долна устна обаче издава, че никога не е бил глезен толкова, колкото му се е искало. Неделя следобед е. Сверява циферблата на ръчния си часовник с този на малкия, богато украсен часовник под стъклен купол върху полицата на камината. И двата показват 2.49. Въздиша и оглежда критично апартамента си като механик, който преглежда спрялата да работи машина. Стените са бледо сиви, ламперията бяла, а удобният мъхесто зелен килим е в хармония (не прекалено натрапчива) с неговия безупречен тъмнозелен пуловер. Близо до широкото ниско легло без крака и лицева дъска, с пръснати отгоре големи сини възглавници, има малка масичка за кафе, която му придава приканващ вид. Върху нея са наредени табла със студено печено пиле, овесени питки, бучка масло, нож и солница; поднос с ябълки, круши и грозде; чиния с лъскави сладкиши и бонбони. В мраморната камина има няколко камъка, които не приличат на въглища, но ярките пламъци около тях изпълват въздуха с топлина, която би улеснила едно събличане, без да изпоти облечените хора. През еркерния прозорец се разкрива гледката на огрени от слънцето върхове на дърветата, която (при желание) може да бъде закрита от гладко плъзгащите се, дълги до земята пердета, чийто светъл цвят е в тон с неговите леко смачкани панталони от мек вълнен плат. Но мъжът отново въздиша, тъй като не се чувства наистина у дома. Може би една ябълка ще помогне. Отива решително до масичката, но се колебае да развали аранжировката на плодовете, която сам е направил. Леко иззвънява звънец. Мъжът се усмихва с облекчение, излиза от стаята, прекосява вестибюла, отваря предната врата и казва: "Власта".

Покрай него вътре влетява жена, която горчиво плаче. Той оглежда коридора отвън, уверява се, че няма никой друг, и затваря вратата.

 

Връща се в стаята, спира се и я наблюдава, потривайки замислено брадичката си. Тя ридае в носната си кърпичка и сяда на едно кресло с чантата в скута си. Около четиридесетгодишна е, кокалеста, с буйна черна коса, която пада върху раменете й, обгърнати в кожено палто, с дълга черна пола и изкуствени обеци. Постепенно хлипането намалява. Мъжът отива на пръсти до масичката за кафе, повдига я и леко я премества близо до дясната й ръка, избира една ябълка и сяда на малкото канапе срещу жената. Отхапва внимателно от ябълката. Хлипането спира. Тя изважда огледалце от чантата си и попива сълзите като внимава да не размаже грима си.

- Радвам се, че дойде - казва й тихо той. - Хапни нещо. Понякога това помага.

- Винаги си толкова мил с мен, Алън - отвръща му тя с пресипнал глас.

После слага огледалцето и носната кърпичка в чантата си, откъсва крилце от пилето, отхапва, преглъща и добавя:

- Преди половин час изхвърлих Арнолд. Не искаше да си тръгва. Наложи се да извикам полиция. Беше пиян и буйстваше. И ми счупи костенурката, Алън.

- Права си била да извикаш полиция.

- В началото беше толкова мил - точно както и ти. После почна да се държи лошо с мен. В края на краищата всички почват да се държат лошо с мен - освен ти.

Тя отхапва повторно от пилето и преглъща.

 

После се оглежда наоколо и пита:

- Чакаш ли някого?

Той тъжно й се усмихва и отговаря:

- Дали очаквам някого? Бих искал да е така.

- Но тази храна!.... И стаята. Не я поддържаше винаги толкова спретната и чиста.

- Сега вече го правя. Откакто ти ме напусна, Власта, аз се превърнах в истинска стара къщовница, чистя килима с прахосмукачка, бърша будилника - а по отношение на храната станах доста непостоянен. Вече не се храня редовно. Слагам близо до себе си чинии с плодове и студено пиле и си хапвам, когато огладнея.

- Колко странно! Да нямаш някоя млада приятелка? Нямаш ли си любовница?

Месинговата кофа за въглища до камината служи като кошче за отпадъци. С пронизителен смях Алън хвърля в него огризката от ябълка и отговаря:

- Не! Не! Познавам много жени. Канил съм някои тук и те са идвали. Малко от тях са оставали и през нощта. Но (не знам защо) всички ме отегчават. След теб всички са ми толкова отегчителни.

- Знаех си! - тържествува Власта. - Да, знаех си! Когато те напуснах, аз си казах: ти съсипваш този мъж. Ти го научи на всичко, което знае, и сега, след като го напуснеш, неговата увереност също ще изчезне. Фактически ти го кастрираш! Но трябваше да го направя. Ти беше много мил, но... о, непоносимо скучен. Без никакво въображение. И затова трябваше да си тръгна.

- Беше истинска агония - уверява я той.

- Знаех си. Съжалявах те, но имах нужда от по-силни емоции. Ще си сваля палтото, в стаята е твърде топло, как издържаш?

Тя става и хвърля пилешкия кокал в кофата.

 

Но Алън се е изправил преди нея. Промъква се зад гърба й и й помага да си свали палтото, мърморейки:

- А може би ще свалиш още нещо, преди да си тръгнеш.

- Какъв глупак си, Алън - все още не знаеш нищо за жените. Има четири години откак ние вече не сме любовници, а ти се държиш сякаш сме се разделили миналата седмица. Аз дойдох тук да намеря спокойствие, а не еротични преживявания. През последните три часа имах повече емоции, отколкото някои дребни буржоазни душици изпитват през целия си живот.

- Извинявай! - измънква Алън и занася палтото й към леглото. Поставя го там и присяда на крайчеца, като заема позата на "Мислителят" на Роден - слага десния си лакът на коляното, а с ръката подпира брадичката си.

- Ужасна жена съм, съсипвам мъжете! - мърмори Власта като се прозява и протяга ръце. - Арнолд непрекъснато ми крещеше това, докато полицията го извличаше.

- Моля те, седни до мен. Много съм самотен.

Тя сяда до него:

- Спомняш ли си например за Мик Мактийг, който остаря преждевременно и който пие като смок.

- Той беше шейсетгодишен алкохолик, когато ти се запозна с него.

- Сега е много по-зле. А миналата седмица видях в парка Ангъс. Возеше бебето си с количка. Той е истински роб на една жена, която е твърде глупава, за да го разбере.

- Изглежда ми много щастлив - отвръща й Алън като вдига глава и се обръща с лице към нея. - Понякога играем на билярд.

Наивността му я кара да се разсмее с глас.

- О, Алън, забравил ли си всичко, на което съм те учила? И в най-спокойния на пръв поглед живот се случват всякакви ужасяващи неща - духовни изнасилвания, убийства, кръвосмешения, изтезания, самоубийства. И колкото по-спокойно е на повърхността, толкова по-страшни неща се крият отдолу.

Парфюмът й изпълва ноздрите му, тялото й е само на инч разстояние. Истински развълнуван, той й заявява:

- Харесва ми начинът, по който превръщаш живота в авантюра, вълнуваща, идиотска авантюра.

- ИДИОТСКА?

Тя го поглежда свирепо.

- Не, не, не! - бърза да й обясни той. - Това беше грешка на езика, начин, по който традиционното ми буржоазно лицемерие се опитва да се защити.

- Хм! - отвръща тя, мъничко умиротворена. - Виждам, че си спомняш някои от нещата, на които те научих.

Отново сяда до него, прозява се и казва:

- О-ох, много съм уморена. Изтощително е да обясняваш на разни дебели полицаи какво представлява животът.

После ляга по гръб на леглото, с повдигнато нагоре лице и затворени очи.

 

Минутите отминават в мълчание. Той крадешком си сваля обувките, ляга до нея и разкопчава най-горното копче на блузата й. Без да си отваря очите, тя прошепва:

- Казах ти, че не съм в настроение.

- Извинявай.

Той въздиша и отново заема позата на Роденовия "Мислител".

След малко тя промърморва лениво:

- Обичам те заради това, че можеш да бъдеш обезкуражен толкова лесно.

Той й хвърля поглед, изпълнен с надежда. Очите й са отворени, тя се усмихва, после започва да се смее, привдига се, сяда в леглото и го прегръща.

- О, Алън, нищо не мога да ти откажа! Ти си като един грозен, стар, удобен диван, при който винаги се връщам.

- Винаги на твое разположение - уверява я той. Стават. Той сваля пуловера си, а тя почва да съблича блузата си, когато се чува звънецът.

 

Звънецът на вратата звъни. Той стои като парализиран и шепне:

- По дяволите...

- ОЧАКВАЛ си някого! - крещи тя.

- Не. Глупости. Не му обръщай внимание. Моля те, говори по-тихо, Власта!

Звънецът продължава да звъни.

- Какво искаш да кажеш - че не знаеш кой е там?

- Кълна ти се.

- Тогава отиди до вратата и ги отпрати! - крещи Власта, закопчавайки бързо блузата си. - Или ще го направя аз.

Звънецът звъни. Тя се отправя към вестибюла, а той успява да мине пред нея и да застане с гръб към външната врата, просъсквайки:

- Вразуми се, Власта.

- Отвори вратата или ще викам!

- Слушай! - измърморва през зъби той - Това би могло да бъде, просто случайно би могло да бъде една млада жена, която много харесвам и уважавам. Тя не бива да се разстройва, чуваш ли ме? Не бива да се разстройва!

Звънецът звъни. Власта невъзмутимо се усмихва, скръства ръце и казва:

- Ами, отвори вратата.

Той я отваря. Отвън стои як мъж с шлифер и мека шапка.

- Шотландска електрическа компания. Мога ли да видя електромера ви, господине?

- Да - отвръща Алън и отваря шкафа (Власта се е върнала в голямата стая), а мъжът насочва фенерче към циферблата на тумбеста черна кутия.

- Съжалявам, че закъснях, Алън - казва дребно хубаво момиче на около осемнадесет.

- Здравей - отвръща Алън. Тя отива в голямата стая и Алън я чува ясно да казва:

- Здравейте, името ми е Лилиан Пайпър.

Чува и отговорът на Власта:

- Разбира се, вие сте една от неговите студентки.

- Да.

- Какъв страхливец е той.

- В Австралия - казва здравенякът, записвайки цифрите в бележник - циферблатите на измервателните уреди са пред външната врата и могат да се проверят. Добре ще е и у нас да въведат тази система, господине.

- Да. Довиждане - отвръща Алън докато затваря вратата след мъжагата. После въздиша и се връща при жените.

 

В средата на стаята стои Власта (с ледена физиономия, скръстени ръце, разкрачени крака). Лилиан е близо до камината, загледана замислено към изпомачканата завивка на леглото и мъжкия пуловер на пода.

- Лилиан - казва Алън - това е Власта Черник, стара приятелка, която не съм виждал с години. Дойде неочаквано тук преди петнадесет-двадесет минути.

- Той ме съблазняваше, когато пристигна инкасаторът - обяснява Власта. - Беше ми свалил блузата.

- Вярно ли е това? - пита Лилиан.

- Да.

- О, Алън!

Лилиан сяда на малкото канапе, а Алън на креслото. И двамата изглеждат еднакво потиснати. Власта се чувства изолирана, хвърля гневни погледи ту към единия, ту към другия и очаква обяснение.

 

Накрая Алън казва на Лилиан:

- По-добре да беше дошла тогава, когато казваше, че ще дойдеш. Отказах се да те чакам.

- Закъснях само четиридесет минути! Досега винаги съм била много точна.

- Знам. Затова си помислих... след като дори не ми се обади по телефона... че внезапно си се почувствала изморена от мен.

- Защо си помисли това? Толкова хубаво беше последният път, когато се видяхме... Нали?

- О, аз се забавлявах чудесно. Но дали и с теб беше така?

- Разбира се! Нали ти го казах.

- Може би само от учтивост. В подобни моменти много жени са учтиви. След като те чаках петнадесет минути, аз си казах: когато твърдеше, че й е забавно с мен, тя го е казвала само от учтивост. А след двадесет минути си помислих: тя няма да дойде. Срещнала е някой по-интересен.

Лилиан го гледа втренчено.

- На него му липсва САМОУВЕРЕНОСТ! - надава триумфален вик Власта. - Той е слабак, страхливец, лъжец, мошеник, и безкрайно СКУЧЕН! Да, направо убийствено скучен.

- Глупости - отвръща Лилиан, но не много убедително - понякога казва доста умни неща.

- Можеш ли да ми дадеш някакъв пример?

Лилиан са замисля дълбоко и накрая отвръща:

- Миналата неделя ходихме на разходка и той каза: днес природата е доста зелена, но предполагам, че тъкмо това е предназначението й.

- Той ме е цитирал - установява със задоволство Власта - аз взех това от една книга.

- Цитирил ли си я? - пита Лилиан. Алън кима. Тя въздиша и обяснява на Власта, че интелигентността не е най-важна и че Алън й говори толкова мили, искрени неща, които означават много повече.

- О! - извиква Власта и вдишва дълбоко като боен кон, помирисал кръв. - Това наистина ме заинтригува - разкажи ми за тези мили, искрени неща.

После тръгва към канапето и сяда до Лилиан.

- Някоя от вас иска ли чаша шери? - високо пита Алън. - Той е отишъл до камината, отпушил е гарафа от тежко, гравирано стъкло и сега въпросително я накланя към крехките чаши, наредени в редица върху камината. Дамите не му обръщат внимание. Той напълва една чаша и я пресушава на един дъх, после гаврътва и втора.

Власта моли:

- Кажи ми поне една от неговите мили, нежни забележки.

- Не искам - рязко отговаря Лилиан.

- Тогава аз ще ти кажа една. Нека да помисля... да. Когато си лягате, той се протяга в леглото и казва с една такава, искрена признателност: "Господи, благодаря ти, че отново съм вкъщи!" Нали?

Лилиан е твърде депресирана, за да говори, но кимва един или два пъти. Власта забелязва Алън да поглъща трета чашка шери и подхвърля:

- Май се опитваш да си вдъхнеш кураж с помощта на алкохола.

- Опитвам се да се упоя - отвръща й намусено той. Лилиан отива към него с думите:

- Дай ми шерито, Алън.

Тя се протяга за гарафата. Той й я дава, а тя я изпуска на плочките пред камината Гарафата се разбива на парчета:

- Не заслужаваш упойка - казва му и се отдалечава от него, като си стиска ръцете и се опитва да не се разплаче. Той ужасено я гледа и повтаря:

- Лилиан! Лилиан!

После въздиша, коленичи, взима лопатка с месингова дръжка и метла от стойката до камината и започва да събира боклука.

Но Власта е по-впечатлена от него:

- Това беше великолепно! - извиква тя. - Ти си прекрасна, малка Лилиан! Хората мислят, че съм много буйна и избухлива, защото винаги казвам истината, но повярвай ми, твърде плаха съм, за да чупя мебели.

Лилиан рязко пита:

- Какви други мили неща ти е казвал?

- Спри! - вика Алън. Той запокитва в кофата за въглища метлата, лопатата и счупеното стъкло, и решително заявява:

- Остави ни, Власта, вече сме толкова нещастни, колкото ти се иска да бъдем.

Алън е глава и половина по-висок от Лилиан и половин глава по-висок от Власта, и за първи път през този ден тялото му излъчва достойнство. Но Власта отговаря:

- Забавно ми е, няма да си тръгна - и с непреклонна, ослепителна усмивка отвръща на втренчения му поглед. Затова той тихичко се обръща към Лилиан:

- Лилиан, бях глупав, много глупав. Може би след една-две седмици ще бъдеш в състояние да ми простиш, а може и по-скоро, поне така се надявам. Да, така се надявам. Но това тук е една непристойна ситуация. Моля те да си тръгнеш, преди тя да те оскърби още повече.

- Тя не ме оскърбява - отвръща Лилиан. - Ти ме оскърбяваш. И нямам никакво намерение да бъде оскърбявана още. Власта! "Благодаря на Бога, че съм си отново у дома." Какви други неща ти казваше?

- Този разговор ми е неприятен! - протестира на висок глас Алън. - На вас двете може да ви доставя удоволствие, но на мен не. Ако искате, къс по къс ме режете, но зад гърба ми. Отивам в къщата на майка ми. Ако ви се пие чай, може да използвате кухнята. Предната врата ще се затвори сама, когато си тръгнете. Приятен ден.

 

Вече е във вестибюла и си взима палто от шкафа. Чува Лилиан да казва:

- Много се гордее с къщата си, нали? Колко мислиш, че струва?

- О, много пари - отвръща Власта. - И нея ли ще разбиеш?

От входа Алън забелязва, че Лилиан е сложила ръка върху стъкления купол на неговия часовник. Изпуска палтото си и тръгва към нея, разтворил ръце като забързан сомнамбул:

- Моля те, Лилиан, този часовник е със старинен освобождаващ механизъм, изобретен от Мадж*, моля те не го чупи!

Лилиан маха ръката си от часовника, но сграбчва изящна глинена статуетка от най-горния рафт на шкафа за книги. Държи я право над главата си като флагщок и пита:

- А какво ще кажеш за това?

- Това е теракота от Шенкс! - крещи Алън, паникьосан от страх. - От Арчибалд Шенкс, за Бога, бъди внимателна, Лилиан!

- Странно е, че толкова много се вълнува да не бъдат повредени вещите, но почти не го е грижа дали ще нарани нечии чувства - отбелязва Власта.

Алън се опитва да овладее ситуацията, прилагайки логиката на университетски преподавател.

- Първо изобщо не съм се опитвал да наранявам нечии чувства, просто се опитвах да... да се забавлявам. Второ, разбира се, че вещите са по-важни от чувствата. Всеки се съвзема след като чувствата му са наранени, освен ако не е дете, но ако се повреди добре изработен часовник или керамика, светът завинаги остава лишен от нещо, в което е вложен човешки труд, умение и талант. Моля те, Лилиан - остави статуетката от теракота.

- Счупи я! - изсъсква Власта.

 

Никога досега Лилиан не е предизвикала у двама възрастни такъв интерес към това какво ще направи в следващия момент. Това я настройва закачливо. Освен това, тя донякъде е впечатлена от края на Алъновата реч. Въпреки че е твърде опростена, за да внушава някаква индивидуалност, статуетката очевидно представлява женска фигура. Лилиан я люлее в ръцете си като бебе, потупва я по главата и казва:

- Не се безпокой, малка моя, няма да ти навредя, ако твоят притежател се държи като разумно момче и не бяга при майка си всеки път, когато животът стане суров към него. Седни, Алън. Какво щеше да кажеш за него, Власта?

Тя сяда до Власта на канапето. След кратка пауза Алън се тръшва в креслото, забелязва пилето, откъсва си бутче и се опитва да си възвърне спокойствието, започвайки да яде.

- Забелязала ли си - казва Власта - как той винаги планира прелъстяванията си с храна наоколо? Очевидно яденето и сексът са тясно свързани в мозъка му. Още не съм си обяснила какво означава това, но при всички случаи е нещо отвратително.

Алън гледа измъчено към кокала в ръката си, после го оставя.

- Освен това - допълва Власта - физически той не е много страстен любовник.

- Така ли? - удивлява се Лилиан.

- О, не казвам, че не ни доставя удоволствие, но твърде много разчита на думите. Непрекъснато нашепва онези кратки монолози, еротични фантазии, знаеш какво имам предвид? (Лилиан кима и Алън си запушва ушите с пръсти.) - Може много да те развълнува, когато включи всички тези неща в началото на представлението, но с наближаване на кулминацията, просто ляга по гръб и оставя жената да свърши цялата работа. Накрая става тъпо. От колко време го познаваш?

- От две седмици.

Власта поглежда към Алън и вика:

- Махни си пръстите от ушите!

Лилиан хваща статуетката за краката и я държи, протегната като за нацистки поздрав. Власта крещи:

- Помни таланта и умението, вложени в тази статуетка! Ще позволиш ли светът завинаги да бъде лишен от тях, защото се срамуваш да чуеш няколко прости факта?

Алън си маха пръстите от ушите и си закрива лицето. Жените го наблюдават около минута, после Власта казва:

- Какъв монолог използваше при теб?

- Монологът на краля и кралицата.

- Това е нещо ново за мен.

- Преструва се, че сме крал и кралица, които правят любов на върха на кула, окъпани в слънчева светлина. Отдолу има малък град с червени покриви и пристанище с кораби, които акостират и отплават. Моряците на брега и фермерите по околните хълмове могат да ни видят от мили разстояние. Всички са много радостни, че правим това.

- Много поетично! Все пак сцената ми е странно позната... А, сега си спомних! Това е илюстрацията от една книга, която му дадох, "Психология и Алхимия" от Юнг. Но никога ли не ти се е налагало да бъдеш мис Бландиш?

Алън се изправя със замаян поглед и чупейки пръсти тръгва към леглото, просва се върху него и дълбоко заравя лице в завивката. Жените се изправят и отиват при него, Лилиан все още държи статуетката в ръцете си, сякаш люлее бебе. Сядат предвзето до крака на леглото, а между тях остават стъпалата на Алън.

- Не - казва Лилиан - никога не ми се е налагало да бъда мис Бландиш.

- Сигурно накрая щеше да те накара да го направиш. "Няма орхидеи за мис Бландиш" е садистичен американски трилър, впечатлил го силно на десет или единадесетгодишна възраст. Жалко е, че Британия не разполага с прилични, контролирани от държавата публични домове, тъй като у нас юношите научават тайните на секса като четат книги и гледат филми, а това пълни главите им със странни идеи. Алън е такова мамино синче, че очаквах сексуалните му фантазии да бъдат мазохистични - нямах такъв късмет! Трябваше да бъда мис Бландиш, докато той се развихряше и говореше като луд, с фалшив чикагски акцент. Това свързано ли е с неговите чувства по отношение на храната? Да, разбира се. Твърде рано е отбит от майчината гръд като бебе и това го е направило словесен садист. В същото време привързаността му към предмети говори за непреодоляна словесна и анална фиксация.

Без да помръдне, Алън надава слаб, но искрен писък.

- Край на втория рунд - доволно обявява Власта. - Врагът е проснат на тепиха.

 

Но Лилиан не е доволна. Тя внимателно оставя статуетката на пода и тъжно казва:

- Знаеш ли, в миговете, когато ми говореше, се чувствах толкова специална...

- А сега откриваш, че си била в леглото с второразреден играч.

Алън обръща глава настрани и с мъка проговорва:

- Ако - понякога - съм казвал едни и същи неща и на двете - това е било само защото и двете - понякога - сте ме карали да се чувствам по един и същи начин.

- Колко жени са те карали да се чувстваш по един и същи начин? - го пита Власта, после вижда, че Лилиан ридае. Власта слага ръка на рамото й и с дрезгав глас я успокоява:

- Да, поплачи, поплачи, малка Лилиан. И аз плаках, когато дойдох тук. А ТИ още не си плакал! - обвинява тя Алън.

- Няма и да го направя - завява той, изправя се в леглото и се плъзва към края му, където е Лилиан. Колебае се и после стеснително й обяснява:

- Лилиан, нямаше време да ти кажа това преди, но аз те обичам. Обичам те. - Поглежда към Власта: - А теб изобщо не те обичам. Нито дори съвсем малко. Но след като и ти не ме обичаш, не разбирам защо толкова много искаш да ме съсипеш.

- Заслужаваш да бъдеш съсипан, Алън - отвръща Лилиан с тъжен, отнесен глас.

Той се промъква по-близо до нея, умолявайки:

- Не мисля така, честно! Бил съм егоистичен, алчен, глупав и съм казвал на Власта много лъжи, но никога не съм се опитвал да нараня някого - дори и за да се забавлявам. Основната ми грешка е, че се опитах да угодя на прекалено много хора едновременно, и повярвай ми, това никога нямаше да се случи, ако ти беше точна, Лилиан...

За да я погледне в лицето, той става и без да иска настъпва статуетката. Изправят се и жените и гледат надолу към парчетата.

 

Алън кляка бавно, вдига две от най-големите парчета и ги държи невярващо пред очите си. После отново ги поставя внимателно на пода, ъгълчетата на устата му рязко се извиват надолу, след това пак се просва на леглото. Лилиан сяда до него и се подпира с ръка на тялото му.

- Съжлявам, че стана така, Алън - казва тя тъжно.

- Съчувстваш ли му? - пренебрежително възкликва Власта.

- Боя се, че да. Той плаче, не виждаш ли.

- Нима си мислиш, че това са истински сълзи?

Лилиан докосва бузата му с върха на пръста си, после го облизва, докосва отново бузата му и протяга пръста си към Власта с думите:

- Истински са. Опитай една.

Власта също сяда, притиска ръката на Лилиан до устните си, но не я пуска.

- Какви хубави пръсти имаш - меки, малки и толкова добре оформени - казва Власта.

- А?

- Да. Знаеш ли, аз съм нещо ПО-РАЗЛИЧНО, не съм просто някаква грубиянка. Иначе щях ли да участвам в подобно нещо?

Но Лилиан е уморена от тази игра и отдръпва пръстите си.

 

Навежда се към Алън, слага нежно ръка на шията му и промърморва:

- Сигурна съм, че Арчибалд Шенкс е направил хиляди статуетки. Винаги можеш да си купиш друга.

- Аз просто съм подлец - отвръща той с глух глас. - Развалих всичко между нас двамата...

- Не те мразя, Алън - успокоява го Лилиан и се сгушва още по-близо. Власта ги наблюдава и отново се чувства изолирана, но знае, че гневът и словесните нападки ще я изолират още повече. И също е омекнала към Алън. Дали от съжаление? Не, със сигурност не от съжаление, тя не съжалява мъжете и й харесва да ги съсипва, особено хитреци като Алън. Но когато победиш един такъв мъж, а не ти се иска да си отидеш и да останеш сама, какво друго ти остава, освен да му помогнеш отново да се изправи, сякаш вдигаш паднала кегла?

- И аз не мога точно да те мразя, Алън - казва тя, промъквайки се по-близо от другата му страна. А той, изпълнен с искрена признателност, благодари на Бога, че си е отново у дома.

 

Превод: Зина Соколова


* Томас Мадж (1715-1795) - прочут майстор на часовници; бел. ред. горе

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща