Пламък
 

брой 5-6/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

МАРГАРЕТ ЕЛФИНСТОУН
(МARGARET ELFINSTONE)

 

Маргарет Елфинстоун преподава английска литература в Единбургския университет. Автор е на два романа - "Пришелецът" ("The Incomer" - 1987) и "Полетът на врабчето" ("A Sparrow’s Flight" - 1987), на стихосбирката "Извън рая" ("Outside Eden" - 1990), както и на множество разкази. Тук поместваме откъс от нейната новела "Студеният кладенец", публикувана в сборника "Ябълка от дървото" ("An Apple from a Tree and Other Visions").

 

СТУДЕНИЯТ КЛАДЕНЕЦ

(откъс)

 

Тя седеше под водопада, отпуснала се в струите на бързея. Бели и пълноводни, те разпенваха вира и го покриваха с мехурчета кафява вода. В скалите, гладко изваяни от завихрените талази, се плискаха малки вълнички. Самата вода, мека от торф, горчива от киселина, я обливаше като полъха на северен бриз в пролетен ден, макар че тежките струи болезнено притискаха раменете й.

Валеше сняг. Огромни и мокри, снежинките падаха мълком във водата и начаса се разтапяха. Въздухът беше влажен; тя усещаше мириса му даже през пръските на водопада. През един прорез между черните дървета погледът й стигаше чак до другия край на долината. Пейзажът отвъд вира изглеждаше странно преобърнат. Небето бе тъмносиво, натежало от товара на незавалял още сняг. Земята отдолу белееше в светлика на деня, който се процеждаше под облаците. Наветият сняг открояваше всяко дърво, полепнал като сянка от северната му страна. Черни дървета, бели сенки. Тъмно небе, светла земя. Тя се засмя, глътна ледовита вода и се задави.

Снегът се сгъсти. Тя чуваше вятъра, надигнал се зад него. Дърветата се олюляха и се приведоха. Долината се изтри - не се виждаше нищо, само бушуваща белота. Беше едновременно светло и тъмно, като вира и водопада, като нея. Тя гръмко се разсмя и се изправи.

Щом излезе от водата, веднага я накаца сняг, който на мига се разтапяше. Изплези език, за да го вкуси. Усети парването му върху тялото си и застина неподвижно на брега. Стъпалата й бяха оставили две боси стъпки върху камъка. Снегът налетя, без да чака, и ги заличи за броени секунди.

Покатери се по скалата, без да се тревожи, че под снежното покривало не личеше и следа от удобно място, където да задържи крака си. Познаваше всичко наоколо като дланта си - когато се изкачи на върха, тръгна без колебание по пътеката между офиките, също изчезнала без следа. Вятърът не закъсня да я подхване още щом напусна закрилата на вира, помитайки я сред невидим свят от ветрове и сняг. Премигваше, за да пропъди снежинките от очите си, но дори така не виждаше на повече от метър. Не че това я тревожеше. Завъртя се на пътеката, гола под северния вятър, и се остави на снега, който я връхлиташе отвсякъде, преди да потече в струя разтопени капки по кожата й. А после леко ужили краката й, когато потънаха в преспите. Изобщо не усещаше земята под себе си. Отново се засмя и закръжи още по-бързо, проправяйки си лъкатушен път в невидим танц между дърветата. Не ги виждаше, но чуваше как стенат под вятъра, натежал от сняг. Улови ствола на последното и се завъртя около него.

Пътеката я отведе още по-дълбоко в снега. Успя да различи очертанията на могила, малко баирче, надвиснало над бързея, чиито очертания й бяха познати като собственото й тяло. Сега й изглеждаше чуждо - тънка бяла черта отвъд литналия сняг. Заобиколи, за да мине пред входа, черен правоъгълник тъмнина, спускаща се в сърцето на хълма.

Тъкмо се канеше да влезе в прохода, когато вечерният здрач довя друг звук, нито от вятъра, нито от водата. Приличаше на човешки глас, извисил се през планините, но нея не можеше да я заблуди. Тя се закова на място и леко се намръщи, после събра длани пред устата си и също извика в отговор.

Отвърна й вик, висок и див като нейния, безсловесен и нечовешки. Ако имаше и други същества, излезли на хълма в тази виелица, може би щяха да си помислят, че вика птица или животно, прогонено от бърлогата си, а някои с особено бурно въображение можеха да се сетят дори за призраци. Нямаше място за тях в главата й. Дръзнеше ли някой да излезе навън в такава вечер, най-вероятно щеше да намери смъртта си.

Право пред нея от бурята изникна нечия сянка и придоби вещественост: тъмен силует, който се извиси в мрака, прегърбен от върлуващата виелица зад гърба му. Помежду им налиташе сняг и я заслепяваше, но тя вече беше видяла достатъчно. Кимна, сякаш останала доволна от нещо, и отново се обърна към прохода.

Вътре бе тъмно като в рог. Нямаше никакво значение, тя отлично знаеше кое къде е. Беше тихо - и най-лекият звук внезапно отекваше силен и отчетлив след неразчленимия рев на водата и виелицата. Разнесе се шум от стъпки, стържене на дърво о дърво, звън на метал върху камък. Имаше и други шумове, още някой бе влязъл - тежките неуверени движения на някого, който не познаваше мястото толкова добре, и учестено дишане, сякаш новодошлият беше останал без дъх от тичане.

Кратък проблясък, бял и внезапен, после оранжево зарево, изпукването на пламък в праханта и пресеклива светлина, която се усили и укрепна, докато меко сияние не изпълни всичко наоколо.

Подземието под могилата беше кръгло и ниско, със стени, иззидани от стърчащи камъни до тесния свод от каменни плочи с черна пролука в средата, откъдето димът се измъкваше в снега, а заблудени снежинки се носеха надолу, за да се стопят и да изчезнат край огъня. Въздухът вече беше пропит със смрадлив пушек на торф, затулил всичко освен тясна ивица съвсем ниско до пода. Коленичила край огъня, тя виждаше доста добре, но вдигнеше ли очи нагоре, погледът й не срещаше нищо веществено, само смътни очертания в дима, които сякаш се променяха, макар че може би само пушекът и снежинките се движеха, всичко останало беше илюзия. Не че това я тревожеше - мястото си беше нейно и тя отлично знаеше къде какво се намира. Подът на стаята беше гол, приютил само легло, скрин и чекрък близо до огъня. На стената имаше груба каменна лавица, отрупана с наниз гърнета, и няколко сечива, подпрени наблизо. По-далеч от огъня отъпканият пръстен под бе застлан с изсушена орлова папрат. На пръв поглед изглеждаше бедно за обиталище, но странно, мястото изобщо не беше неугледно, приспособи ли се окото към мътилката и пушека.

Напротив, в сенките се долавяше намек за богатство, проблясък от по-ярък цвят, загатване за искрящо великолепие, което така и не можеше да се види отчетливо. Постепенно, когато огънят укрепна, илюзията за уют се засили, ако беше илюзия наистина. Ала жената край огъня не се занимаваше с такива делнични дреболии. Изглеждаше изцяло потънала в усилието си да подхрани малките пламъчета в буен огън. Дори да усещаше присъствието на посетителя, с нищо не го показваше, затова силуетът до вратата изчакваше с подчертано търпение.

Накрая тя остана доволна от огъня и вдигна очи:

- Така си и помислих, че може да слезеш насам, като се развали времето - каза тя. - Видях, че елените са се прибрали навътре в гората.

- Тъкмо навреме - бе краткият отговор, с който бе удостоена, но с тези думи непознатият пристъпи напред и клекна от другата страна на огъня.

Ако в сенките под могилата се бе спотаил съгледвач, сега навярно нямаше да се стърпи и най-сетне щеше да се издаде. Странникът определено приличаше на мъж, но не съвсем. Беше достатъчно мъж, за да ужаси човек според мерилото на хората, и то много повече с човекоподобието си, отколкото с липсата му. От друга страна, по му подхождаше да е призрачно нечовешко същество - в крайна сметка какво друго можеше да очаква някой, дръзнал да се промъква в тайна могила под земята. Ала не беше и призрак - напротив, в сравнение с него всичко човешко изглеждаше като сянка, защото той сякаш пращеше от материалност, надарен с нещо по-силно и по-веществено, отколкото което и да е човешко тяло може да понесе. Бе огромен и смугъл, с лице, скрито под нападалите сплъстени кичури. В косата му бе останал малко сняг, който сега се превръщаше в ярки капки, блещукащи като диаманти в светлината на огъня. Навят сняг имаше и по плещите му, също като снежните сенки, които вятърът бе набрулил върху дърветата; сега и той се топеше на малки ручейчета, плъзнали по гърдите и гърба му, а кожата му пресекливо блестеше в сиянието на огъня. Като че ли нямаше дрехи; трудно беше да се различат такива подробности. Беше повече животно, отколкото е позволено на човек, а окото не възприема охотно онова, което умът се е научил да смята за невъзможно. Ала огромните еленови рога се виждаха достатъчно ясно, подчертани от рязката сянка, която хвърляха върху закривената стена зад гърба му. Огънят бушуваше, а те сякаш израстваха все повече, за да се разтворят накрая в пушека като голи клони в здрача. Мъжът се наведе и сложи още една цепеница върху огъня. Лумнаха пламъци, зелени от прясната дървесина, после алено-оранжеви. Той вдигна очи към жената, седнала отсреща, и заревото на светлината се отрази в зениците му, жълти и черни като на котка.

- Значи ще останеш, докато премине бурята? - въпросът прозвуча повече като заключение, сякаш стопанката не очакваше отговор.

Той сви рамене.

- Ако така си решил обаче, не забравяй какво съм ти казала. Хора идват при кладенеца даже през зимата, не искам да им изкараш ума от страх. Ще трябва да се криеш.

- Да съм уплашил някого? - възнегодува той. - Нито веднъж не е било, цели сто години.

- Не е чак толкова много. По билото на планините прави каквото си щеш, но тука е моя земя.

- Няма какво да ми го напомняш. Все едно - въздъхна той, - и без това няма значение. Те виждат само каквото очакват да видят, а това ще рече, че никой няма да ме забележи. Не разбирам защо се тревожиш. Някои лявата си ръка биха дали само и само да се намери кой да вярва в тях. Да не би хората да са в безопасност, като никой не ги плаши?

- Не ми се говори сега за това. Искаш ли вечеря? Тревожа се, защото си имам работа с тях, и то много повече от теб. Може би ги виждам твърде често. Понякога ми се струва, че истинската ми същност изчезва и аз съм единствено това, в което хората ме превръщат. Много е тъжно.

Той се разсмя с цяло гърло.

- Точно пък ти! Я се виж. Мислиш, че нищо не знам за тези работи, но и аз понякога зървам човеци в планините, даже тук наоколо. Изобщо не изглеждат като теб. Да вземем това най-напред това, че всичките носят дрехи, обикновено цял куп дебели парцали, от грозни по-грозни. Косата им е страшно суха, също като краката им, а най-изсушени от всичко са умовете им. Няма защо да се безпокоиш.

Тя усмихнато поклати глава:

- Не, не, само така изглежда. Вярно, липсва им полъхът на водата, което ги ощетява, разбира се. Но отдолу са същите като теб и мен, уверявам те. Просто не ходят съблечени по билото на планините, това е всичко. Ако и това правеха, сам щеше да видиш приликите.

- От няколко хилядолетия ги знам. Тогава навличаха далеч по-малко неща отгоре си, ако си спомняш. Говоря ти за естеството, не за веществото.

- Ако можеш за миг да помислиш и за веществото, попитах те дали искаш вечеря?

- Искам, естествено.

Тя се изправи.

- Чудесно, но ти спомена дрехите, не аз. Отлично знам как изглеждам, обаче не е задължително да знам в какво се превръщам. Имам само тези човеци и не мога да си позволя да ги презирам. Знаеш, че те са единственото огледало, с което разполагаме.

Той свъси чело.

- Говори от свое име. Не ти ли стига огледалото на кладенеца и нима има човек, който знае повече за мен от елените ми?

- Водата не говори, нито елените. Ние сме такива, каквито те кажат, че сме, и няма на този свят сила, способна да промени това. Ако не ти харесва, винаги можеш да си потърсиш друг свят.

- Вече не съм толкова сигурен.

Тя се беше обърнала към каменната лавица да свали някакво гърне, но сега сепнато извърна глава да го погледне.

- В какво не си сигурен? За нас са достъпни повече светове, отколкото някой може да си представи. Ако си престанал да го вярваш, как изобщо живееш?

Той поклати глава, лицето му оставаше все така скрито. Тя остави гърнето и застана над него, върху главата му капеше вода от косите й.

- Има още нещо, нали? - в гласа й нямаше и следа от състрадание, но явно бе приковал вниманието й. - Не идваш само заради снега. Носиш отчаяние със себе си. Усещам го. Нямаш право да носиш такива неща в дома ми.

Той продължаваше да стои безмълвен в краката й, без да поглежда нагоре.

- Тук няма място за отчаяние. Ако не можеш да се отскубнеш от него, трябва да си вървиш.

- Не си ли ти пазителката на кладенеца? - провикна се той. - Нима вече не помагаш на собствения си род? Или пазиш всичко, което имаш, единствено за онези, които ни унищожават?

Тя неволно отстъпи пред освирепелия му поглед.

- Дори за миг не съм допускал, че ще ни предадеш, след толкова години тук, на върха на планината. Никога нямаше да го повярвам!

Тя го остави и отиде да отвори скрина.

- Вярвай, каквото искаш. Не съм дошла да се защитавам.

Извади грубо шотландско одеало от хлабаво изтъкана вълна и се уви с него.

- Ако идваш за помощ, трябваше да отидеш при кладенеца.

- Дойдох да те видя - намусено отговори той.

- И да докараш неволите си в дома ми?

- Да докарам себе си. Невинаги възразяваш, че съм наблизо.

- Винаги се радвам на компанията ти, когато ми я предложиш. Ала неволите ти са друго нещо и не желая дори трошица от тях.

Той продължаваше втренчено да я гледа.

- Нима отказваш да помогнеш на собствения си род? Ако е така, значи наистина няма бъдеще в този свят.

Тя нетърпеливо въздъхна.

- Разбери ме най-сетне! Помагам на всеки, който дойде при кладенеца, доколкото ми е по силите, защото аз съм пазителката. Било то човек, дух или звяр. Но ти не идваш при кладенеца.

Той изглеждаше озадачен.

- Идвам при теб. Защото те познавам.

- Аз обаче не искам нито да те виждам, нито да те чувам, затова най-добре си върви.

Той бавно се изправи.

- Много добре. Щом това е всичко, щом не означавам за теб нищо повече от кой да е скитник, тръгвам си и ще отнеса моите неволи със себе си. Очевидно и те вече не значат нищо за теб.

- Говориш като човек - отвърна тя с жегващо презрение. - Само че водата все още извира от земята, колкото и ниско да паднеш. Бързеят още тече към морето, все едно дали аз мисля за теб, или ти за мен. Какво си научил тогава, щом не търсиш помощта, която ти трябва, там, където знаеш, че ще я намериш? Не съм дошла тук да слушам неволите ти. Затова си върви.

Тя взе някаква пръчка и започна да чертае фигури в пепелта край огнището. Когато той си тръгна, дори не вдигна глава, сякаш погълната от заниманието си. Чертаеше бавно и внимателно, линии, спирали, кръгове. Когато свърши, шумът от стъпките му беше заглъхнал в прохода и не се чуваше нито звук, само глухото ехо на вятъра върху хълма и пращенето на огъня. Долиташе и тътенът на водопада, но тя не го чуваше; той не вдигаше повече шум от кръвта в жилите й. Беше също толкова част от нея, обичаен и недоловим.

 

Превод: Димана Илиева

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща