Пламък
 

брой 5-6/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

ТОМ МакГРАТ
(TOM McGRATH)

 

Том Макграт е роден през 1940 г. Живее във Файф. Поет, драматург, а също и джаз музикант. Драматург на Роял Лайсиъм Тиътър в Единбург. Автор е на "Будистки поеми" ("The Budha Poems"),"Сардини" "Sardines"),"Лаурел и Харди" ("Laurel and Hardy") и др.

 

СЛЪНЦЕ  ВЪРХУ  СНЕГА*

Глазгоу / Дъндий, януари 1984 г.

Тихата земя затънала е в сняг.
Навсякъде е бяло.
Уплашените зайчи силуети,
изправени срещу завитата земя,
застинали са като във картина.

Драскотини по лицето на скалите,
                            белег от оголено дърво,
във хълмисто очертание - врязването тъмно
на земя безснежна - появила се единствено,
                                        за да покаже
как вятърът издухва
лъжата мимолетна на снега.

Редят се в погледа коне, понесли упоритостта си,
проблясването бегло на скованите води.
Няма враните да се завърнат в опустелите полета.
Руините с изпразнени очи срещу свирепите лъчи
                                              се вдигат.

На път съм, запокитен някъде,
поел от Запад към Североизток
в страна, наречена обсебване,
със думите от снощен разговор,
кънтящи във ушите ми.
Независимост, нашепват гласовете,
след няколко години само.

Слънцето се е превърнало в самотен диск
от светещо сребро на хоризонта
без спомена от алхимичните огньове,
които вътре го изгарят.
Разплисква зарево от злато върху белотата,
разбива се строшено, ослепително блести,
превръща се в звезда огромна,
нащърбените копия на светлината,
погълнатия нереален свят -

пронизват острите лъчи
очите ни и те стъписани
отказват се от всичко.

Независимост. След няколко години.

След миг
земи високи слънцето препречват.
И погледите ни
към светлината на деня се връщат.
Надяваме си сетивата стари.
Възвръщаме се в себе си след дългото отсъствие,
тършуваме отново за билетите,
прехвърляме остатъка от вестника.
Боботи влакът.

А тихата земя затънала е в сняг.



ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Черна врана
нанизана
на остра
жица

невиждащи
очи
върху лице
на череп

заострен клюн
разяден
от
смъртта

оръфани
безжизнени
пера
обрулени
от вятъра
небрежен



ЖИВОТ ЗА ДВАМА
На Ела

Сивосинкавата бледа светлина
на декемврийско утро
изгрява над заспалото селце.
През улицата
на комина
е кацнал силует
на тъмна птица.
Някъде кола припалва
и бавничко потегля,
безшумно,
загрижена за сънищата на заспалите,
откраднали си от съня
тъй сладките неделни часове.
И само аз съм буден,
усещам се като крадец на мигове
от този бряг на времето
през всичките онези хиляди неща,
които просто трябва да се свършат,
оставени встрани, прекъснати,
единствено заради може би
почти безсмислено стихотворение.
Докато погледът ми е отвъд прозореца,
усещам как зеленото на хълма се изостря
и чувам песента на коса.
Човек в палто кафяво сгушен
върви в притихналия път.

Не чувам стъпките му,
но пък виждам
подскачащата му глава
покрай градинската ограда.
Усещам беглия му поглед,
през осветения прозорец,
зад който аз стоя и пиша тези думи,
докато спи във прясно боядисаната спалня
моята нова любов.
Лепило за тапети
и за плочки в кухнята,
смахнато отрязан лиинолеум.
Ново начало.
Все още се учудвам.
След всичките години
разпалвам огъня отново.
Пристига Коледа.
След всичките години
отново с нежното присъствие в дома ми
на жена.
Пробудената зимна песен
на червеношйката.
Все още розовата пъпка в края на тревата
разплисква жълта светлина.

Превод: Ивета Данаилова


* Стихотворението е посветено на предстоящата и очаквана независимост на Шотландия - бел. ред.горе

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща