Пламък
 

брой 5-6/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

ДЖАНИС ГАЛОУЕЙ
(JANICE GALLOWAY)

 

Джанис Галоуей е родом от Ардросън и е завършила образованието си в университета в Глазгоу. Една от най-известните и интересни съвременни шотландски писателки. Авторка е на няколко романа, сред които особено се открояват "Номерът е да продължиш да дишаш" ("The Trick Is To Keep Breathing") и "Чужди места"("Foreign Parts"). Издала е също няколко сборници с разкази - "Кръв" ("Blood"), "Къде можеш да го намериш"("Where You Can Find IT") и др.

 

ЛЮБОВТА, КОГАТО СЕ СМЕНЯТ ДЕКОРИТЕ

 

Намерихме го посредством пекарната. Дадоха ни адреса, а пекарната беше точно под прозореца на апартамента, където се местехме. И двамата нямахме много багаж. Пренесохме дрехите, едно радио, две големи възглавници, разни съдове и чаршафите ни, през тунела от миризми - на още топъл пай и джинджифилови сърчица, и през сладникавата мазна пара на поничките. Матракът заседна на прага - той остана зазидан в мрака, а аз от другата страна, впримчена от светлината и от хрускавото ухание на кифличките с мармалад. Пладне. Сандвич с пълнозърнест хляб и риба тон, и смехът му иззад завесата от стиропор. Матракът се люшка в невидимата му прегръдка.

Имахме само една стая, без часовник. Времето отмерваха белите питки и ръжените хлебчета рано сутрин, кейковете и захаросаните курабийки към десет и нещо. Обедното време идваше с препечените кифлички, плодовите сладкиши, шумоленето на целофана, сярната миризма на яйчена майонеза, а кафето към три се оповестяваше от влажния животински мирис на целувките със сметана. Чая пиехме с целувки, със студени ечемичени питки с картофена плънка, или с по някоя кокосова скаличка: не беше любимото ни време от деня. Но след ранното ставане рядко стояхме до късно, след като затвореха. Един-два часа с топло мляко до прозореца, той полива самотното растение, мъхестата африканска теменужка и шепне: може би ще цъфне. Спяхме дълбоко, в очакване на миризмата на ръжените хлебчета в ранни зори.

Любехме се най-често сутрин, телата ни се сливаха сред топлия облак от току-що изпечените виенски кифлички и царевични питки в дюкяна отдолу, прозорецът се замъгляваше от горещите кроасани с шоколад и преплетените ни дихания. Долитащият мирис на хляб засилваше тласъците му. Често той се захлупваше на рамото ми и стенеше, докато в кухнята отдолу отваряха вратата на фурната, неспособен да удържи еякулацията, възбуден от бухналата мая. Семето му обикновено оставаше в мен чак докато почнеха да правят датските сладкиши. Въздухът наоколо беше плътен и сладникав.

В онзи следобед от единайсет до три се чуваше непрестанно чукане, поспречкахме се. Аз казах нещо грубо и слязох да взема две кифли със сирене и ябълков пай за по-късно - рядко готвехме. Едва когато вратата отказа да се отвори, забелязах табелата. Продаваха пекарната. С чая в три часа ядохме сирене и боб без хляб, а аз се самообвинявах. Сега, като си помисля, ми се струва, че цялата сутрин бе някак различна. Вдигнах очи към него, но той нищо не каза. Не смяташе за уместно да обсъжда отношенията ни. Леденостуден пръст сякаш пропълзя по гърба ми, но аз сподавих неприятното усещане. Лишени от компанията на пещите отдолу, загубихме представа за времето и си легнахме по-рано от обикновено. Той угаси лампата.

На другата сутрин му отне цяла вечност да стане и да си вземе душ. Направих овесена каша. Той доста се бави, преди да се прибере с млякото. Аз намерих палачинки в една закусвалня и ги понесох изстиващи към къщи заедно с чай в картонени чашки. Той разкритикува пълнежа, който бях избрала, и си го изкара на африканската теменужка, която упорито отказваше да цъфне - реши да не я полее. Погрижих се за нея сама.

Новите собственици пристигнаха почти след месец. Лежахме и се чудехме каква е тази врява, приглушените плясъци, далечният звук, с който стоварваха нещо тежко на дървения тезгях. После миризмата, проникваща в стаята като газ. Под прозореца стоеше месарски фургон. Упоритата смрад на хрущяли и лой, мъртвата окървавена плът внезапно се откроиха с неумолима яснота. Лактите ни се докоснаха, когато и двамата се извърнахме, без да знаем какво да кажем. Мисля, че се страхувахме.

През седмицата внезапни глухи удари и хрущене започнаха да отмерват часовете, впивайки се в мекото дърво. Времето минаваше с хладносиньото отделяне на ставите, с трошенето на кости, със свредела и триона. Мълчанието, настъпващо след това, бе още по-лошо, въображението се напрягаше да долови мекото плъзгане на ножа, съскането на кървящия мускул, раздиран от острието, плясъка на влажната животинска плът. Стана трудно да се отпуснем, сексът западна. Едва доловима миризма на разложение увисна под тавана и изпълни уличката, привличайки бездомните кучета, които лаеха в стихналата нощ и се ровеха в кървавите огризки под прозореца. От време на време той излизаше, без да каже къде отива, и се връщаше с трохи на ревера. Изгубихме си съня и рядко се докосвахме, обзети от подозрение на какво ли миришат телата ни. Всяка сутрин, когато пристигаше фургонът с месо, ние се боричкахме край душа, всеки искаше по-скоро да усети сладкия мирис на сапуна, струята на пречистващата вода. В деня, когато разтовариха мелачката за кости, аз си събрах багажа.

Преместих се през четири пресечки, в апартамент на приземния етаж, който миришеше само на мухъл. Отслабнала и поумняла, вече не ям месо и избягвам сладкишите. Дори само като ги видя, ми призлява.

 

 

СМЕЛЧАГАТА

 

В някои дни го виждахме, в други - не. Той просто се появяваше изневиделица, сипеше гръмогласни заплахи по главната улица, после пак изчезваше. Хората не му задаваха въпроси. Никой дори не продумваше на Смелчагата. Просто отклонявахме поглед, когато той беше наблизо, и се смеехме по негов адрес, когато не беше. Зад гърба му. Точно така правехме винаги.

Смелчагата беше дребно човече с омазнено габардинено палто, шито за далеч по-едър екземпляр. Синьозеленикавите ръкави висяха над вечно свитите в юмрук длани и само жълтите кокалчета стърчаха под маншетите като потъмнели зъби. В едната си ръка той стискаше черeн промазан брезентов чувал, нелепо огромен и претъпкан. Освен това накуцваше и на всяка втора крачка чувалът подрънкваше - глух ръждив звук като ударите на сърце. Носеше измамно жизнерадостно карирано таке над ожуления си зачервен врат, което навеждаше на мисълта, че се е стригал скоро. Това обаче предполагаше, че за да поддържа косата си толкова къса, ходи редовно на бръснар, сяда и чака реда си като всички - нещо, което не беше за вярване, но понеже дори един път не го бяха виждали без такето, никой не знаеше със сигурност. Освен това той носеше кошмарни очила. С лупи като дъна на бутилки за мляко, едната закрепена с лейкопласт. Понякога очите му се звереха кривогледо през ужасните очила, но и това не се знаеше със сигурност, понеже човек не можеше да го гледа дълго. Смелчагата не му позволяваше.

Хората го мислеха за скитник. Мнозина го наричаха скитник, понеже носеше едни и същи дрехи и беше мърляв, но той не бе скитник. Имаше си къща на брега; с големи черни следи от пръсти около ключалката и винаги спуснати завеси. Понякога човек можеше да го види как се пипка пред вратата, за да си влезе, като се озърта подозрително през рамо, докато се опитва да вкара ключа. Освен това на стълбите често имаше мръсни чинии. Възрастната съседка му готвеше и му оставяше яденето там, понеже той не отваряше. Понякога го взимаше, друг път - не. В зависимост от настроението. Но така или иначе, обикновено имаше мръсни чинии. Общината му косеше тревата, та той имаше даже нарциси, за Бога - изобщо не беше скитник. Беше от онези хора, заради които на скитниците им излиза лошо име: мърляв, сквернословен, груб и вечно пиян. Беше пиянде, но не беше скитник: двете не са непременно срързани.

Номерът на Смелчагата беше да живее в състояние на непрекъснат гняв. А това, което най-много го ядосваше, беше да го гледат. Понякога той му викаше: ДА МЕ ПРАВЯТ НА ГЛУПАК и никой не можеше да върши подобно нещо безнаказано. Това беше закон и той не пестеше време и сили, за да накара всички да го проумеят. Вилнееше по главната улица, сипеше заплахи, оглеждаше всички лица, за да провери дали не го гледат, и ако откриеше, че има такива, спираше, крещеше: ТИ КОГО СЕ ОПИТВАШ ДА ПРАВИШ НА ГЛУПАК? - и се нахвърляше върху тях. Понякога не крещеше, а направо се нахвърляше: зависи от настроението. Твоя работа беше да отгатнеш в какво настроение е и да се помъчиш да се натъкмиш към него, да проявиш предвидливост. Това беше твое задължение. И повечето хора се подчиняваха - отбиваха встрани, за да избегнат кривогледия му поглед или подчертано НЕ ГЛЕДАХА, когато чуеха подрънкване и тътрене, сякаш по улицата се задаваше духът на Марли*. После, когато спираше, въздухът застиваше зловещо тих, а той проверяваше някой подозрителен гръб и отново прилагаше закона си. В лоши дни нападаше при всяко положение, като предпазна мярка. За всеки случай. Човек не можеше да си позволи да се чувства в безопасност. Разправяха даже за един безпризорен мелез, когото той сграбчил в боксьорска хватка, понеже кучето не отклонило поглед достатъчно бързо, но сигурно беше само слух. Този случай бе далеч по-забавен от безбройните действителни свади и ударите, които понякога попадаха право в целта, а понякога не. Като нищо можеше да е истина, но не в това беше въпросът. Въпросът бе, че от теб се очакваше да се смееш. Трябваше да мислиш, че е забавен. Смелчагата - самото му прозвище пораждаше усмивки и очаквания за нещо забавно. По тъмно жените викаха децата си с думите: ХАЙДЕ, ЧЕ СМЕЛЧАГАТА ИДВА, или пък ги хокаха: ЩЕ СВЪРШИШ КАТО СМЕЛЧАГАТА. Децата с кривене имитираха прегърбените му рамене, кривогледството и куцането. Като Ричард Трети. Плашило. А мъжете? Тук трябва да внимавам. Аз бях част от света на жените и децата, в двойно по-низша категория, и нямах достъп до тайните им мисли, огласявани на закрити места: при букмейкъра, в бръснарницата, в кръчмата. Може би на тези места те си приказваха неща, които изобщо не бих могла да проумея. Може би някои мислеха, че той е окаян клетник, тръгнал по лош път, след като жена му го е напуснала. Романтици. Явно имаше хора, които можеха да си го позволят. Или пък гледаха на него като на нелепа фигура, саможивец, посмешище. Не знам. Знам обаче, че никога не видях някой от тях да му затвори устата, когато гневът му избухнеше, или да се опита да го укроти. Помня какво правеха жените: оставяха му на стълбите храна и празни бутилки, които да продава; помня как клатеха глави, докато той минаваше, свеждаха очи и затуляха децата си. Но не помня някой мъж да е правил нещо подобно. Сякаш той не засягаше живота им по същия начин. Те го оставяха да прави каквото си иска, това си беше негова работа. Като че ли изпитваха някакво уважение към това, което представляваше, сякаш имаше право да размахва пестници, да фучи, да вилнее мъртвопиян - Бога ми, някои май се възхищаваха на дребното пиянде, смятаха го за местен герой. Викаха му скица. Смелчагата е голяма скица, казваха и се усмихваха снизходително - мъжка му работа, или нещо подобно. Дори полицаите правеха така. А също и жените, които искаха да ги смятат за по-различни от общата маса, за част от мъжкия свят. В края на краищата не биваше да се забравя, че жена му го е зарязала. Така че всъщност вината си беше наша. Затова трябваше да се примирим с това така, както се примирявахме с всички останали безсмислени или нечестни неща - с грубата избухлива мъжественост на Западния бряг, за която се разказваха легенди. Струваше ни се срамно, даже непочтено да признаем, че го мразим и се страхуваме от него. Затова си мълчахме и отклонявахме поглед.

И досега ми е трудно да намеря думи за това. А когато бях дете и Смелчагата беше жив и вилнееше, съвсем нямах. Гледах го крадешком иззад полите на мама, гледах как куцука и дрънчи с празните бутилки по главната улица и не разбирах. Не разбирах защо хората не му обръщат внимание. До деня, в който гърбът, зад който реши да спре и да се вторачи, се оказа този на майка ми.

Стояхме и гледахме една витрина, държах ръката й през двата чифта дебели зимни ръкавици. На витрината бяха изложени камини. А Смелчагата се приближаваше по улицата. Виждах го как се задава в другия край, идваше все по-близо, подрънкваше с черния чувал и се въртеше на неравни промеждутъци в опит да хване някого, който го гледа. Виковете му ставаха все по-силни, докато се приближаваше към нас, вторачени в камините. Малко вероятно бе мама наистина да се интересува от камини: тя просто правеше каквото трябва с надеждата, че той ще ни остави на мира - и ме учеше да правя същото. Смелчагата идваше все по-близо. Накрая видях отражението му във витрината: тридневната четина, такето, омотаните с лейкопласт очила. Разко се завъртя точно зад нас и спря. Дълго гледа гърбовете ни, като кривеше лице в колеблива гримаса. Какво ли си въобразяваше, че кроим, жена и дете с шапка с пискюл? Какво толкова застрашително имаше в нас? Но явно нещо го изпълваше с подозрение и той упорито ни зяпаше, а ние чакахме да се развихри. Беше едновременно студено и горещо, внезапно ми призля, понеже разбрах, че е дошъл нашият ред, денят на нашата среща със Смелчагата. Затворих очи. И тогава се започна. Черната му зейнала уста започна да бълва кресливи груби думи. Не знаех какво означават, но усещах тежестта им. Знаех, че са лоши. Знаех и че са отправени към мама. Обърнах се бавно и погледнах: несъзнателна, неконтролируема ответна дързост. Зяпах го с пламнало лице и не можех да сваля очи. Видях как отвръща на втренчения ми поглед през лупите от кварцово стъкло. Думите бяха секнали. Тогава осъзнах, че гледам Смелчагата.

Проточена секунда, изпълнена с паника, после сякаш нещо друго мислеше вместо мен. Видях само ивицата на белият си чорап над стъпалото, което се стрелна и го ритна в пищяла. Сигурно мен ме заболя повече, отколкото него, но подробностите са ми мътни. Цялата история не свърши така героично, както ми се искаше. Помня как Смелчагата се отдалечава, накуцвайки, като си разтрива глезена със свободната ръка и крещи възмутено за нечия разхайтеност, а майка ми ме разтърсва като обезумяла, хока ме яростно и ме заклева никога вече да не правя така, ако не искам някой ден да ме намерят удушена.

Оттогава мина много време. Майка ми е мъртва, Смелчагата сигурно също. Но и досега чувам нещо, което ми напомня за него - дрънчене и тътрене в мрака, което се разнася нощем над голата пустош, връхлита по спирките, на които чакам сама автобуса. Това нещо е почти до всяка жена, макар че още ни е трудно да си го признаем, аз го чувам как се мъчи да наложи закона си. Сега е изпълнено с по-голяма настойчивост, защото ние вече не сме толкова склонни да се примирим, да отвърнем поглед и да си знаем мястото. И все така продължавам да виждам мъже, които се подсмихват и не обръщат внимание, защото не дават пет пари. Не са длъжни. Това не е тяхна битка. Но беше нашата битка и още е такава. Чувам също гласа на мама и предупреждението, което все витае наоколо. Но така и не проявих послушание.

Яростта още е силна и аз ритам като муле.

Превод: Милена Попова


* Призракът от "Коледна песен" на Дикенс. - Б. пр.горе

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща