Пламък
 

брой 5-6/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

УИЛЯМ МакИЛВАНИ
(WILLIAM McILVANNEY)

 

Уилям Макилвани е роден в Килмарнък. Завършил е университета в Глазгоу. Работи известно време като учител, после става професионален писател. Пише поезия, разкази, романи - "Големият мъж" ("The Big Man"), "Дохърти" (Docherty" - наградата "Уитбред" за 1975 г.), "Пещта" ("The Kiln") и др. "Странни приятелства" ("Strange Loyalties"), откъс от който публикуваме тук, е част от поредицата му криминални романи, в който главно действащо лице е детективът от Глазгоу Джак Лейдлоу.

 

СТРАННИ ПРИЯТЕЛСТВА

(откъс от роман)

 

Когато се събудих, в главата ми сякаш се разиграваше родео. Удоволствията имат болезнени последици, нали? Въпреки че предната нощ далеч не беше посветена на удоволствия, а по-скоро на уискито като обезболяващо средство. Сега въздействието му постепенно изчезваше и болката се усилваше все повече. Обикновено става така.

Не ми трябваше този ден. Да не би да съм го поръчвал някому? Опитайте при съседите. Зарових глава във възглавницата. Никакъв шанс. Безсънна възглавница. Как се наричаше това? Пренос на определението? Тези мои учители! Бяха ме научили на всичко, от което нямам никаква нужда.

Станах и тръгнах на лов за обезболяващи лекарства. Възможностите да открия нещо подобно бяха ограничени. В спалнята - надали. Оставаха дневната, малката кухня, входното антре и банята. Входното антре отпадаше. Нямаше къде да съм ги сложил, освен ако не ги бях заврял хитро под килима. Оставаха кухнята и банята. Дедуктивен анализ. Какъв късмет, че толкова ме бива за детектив!

След като претърсих основно шкафчетата, пълни със стари бръснарски ножчета и много повече чинии, отколкото щяха някога да ми потрябват, най-сетне открих вълшебното шишенце. Оказа се, че е в дневната, зад купчините дребни пари, които мразех да държа в джобовете си. Сипах си чаша вода и взех две хапчета, убеден, че няма да ми стигнат - все едно да изпратиш двама новопостъпили полицаи да потушат бунт.

Седнах в дневната и постепенно паметта ми се възвърна - за съжаление, защото последва обичайното. Избухнах в плач. От един месец все така ставаше. Денят ми започваше със сълзи. Хората правеха утринна гимнастика, а аз плачех. Не беше кой знае колко драматично, нямаше разкъсващи ридания. Само тих, безутешен плач. Не можех да го избегна. Хубавото беше, че поне не траеше дълго.

След няколко минути ми мина. Избърсах лицето си с ръка и станах. Днес поне бях решил да направя нещо по въпроса със сълзите. Бях споделил намеренията си с двама души, единият от които ми заяви, че съм се побъркал. Но аз никога не съм твърдял, че съм нормален - просто не се имах за по-луд от хората, които ме заобикаляха. Докато на закуска слушаме новини за бунтове, а преди лягане се наслаждаваме на сведения за национални катастрофи, не мисля, че е редно някой да ми казва, че съм луд.

Напълних ваната и легнах в нея. Не беше обикновена баня, а по-скоро нещо като ритуал за пречистване. Молех се на водата да ме пречисти, като че ли беше светена, за да бъда готов да извърша това, което трябваше да бъде сторено. Не мисля, че пречистването се осъществи, но от топлата вода поне ми се проясни главата. Докато уискито излизаше през порите ми, миазмите се изпаряваха от главата ми и се смесваха с парата, която се виеше над водата като мъгла.

Може пък Брайън да беше прав донякъде. Не бях луд, а само изкукал. Разполагахме с труп, но значеше ли това, че става дума за престъпление? Ако изобщо можеше да се говори за престъпление, то не отговаряше на стандартните определения. Но пък аз тъй или иначе не си падам по стандартните определения. Мистър Бъмбъл* не е прав. Законът не е магаре, а нещо много по-зловещо. Законът е лукаво, изобретателно копеле. Знае законът какво прави, не се съмнявайте нито за миг. Създаден е, за да функционира тъкмо по този, а не по друг начин.

Виждал съм нееднократно как действа законът - по време на всички тези съдебни процеси, когато обвиняемият се обърква все повече, докато около него се разиграват юридически фарсове. Виждаш как очите му се замъгляват, как постепенно се паникьосва, докато накрая окончателно капитулира. Съвсем не му е ясно за какво, по дяволите, се говори около него. Изобщо не може да разбере какво се предполага, че е направил. Само те си знаят за какво говорят. Играта е тяхна - той е само топката, която си подхвърлят.

Случвало ми се е на не един процес, макар обвиняемият да е бил заловен от мен, петнадесет минути след началото да ми се иска да стана и да се изкажа в полза на защитата. "Вижте какво - искаше ми се да извикам, - аз залових този човек на улицата. Улицата е негов дом. На някой от вас да му се е случвало нещо подобно?" Но те си продължаваха с купона, изслушваха прецеденти, като че ли бяха техни любими парчета, играеха си с думите и се обсипваха взаимно с аплодисменти. От време на време гласът на обвиняемия успяваше да изплува на повърхността на цялата тази помия - слаб, често тъжен и някак не на място, като шотландски акцент в латинска фраза. Сякаш за миг изпод поръбените с хермелин роби на правниците се провиждаше късче жалка човешка плът, крехка и луничава, но незабавно изчезваше отново зад диплите им. Кой се осмелява да прекъсва нравоучителната ни пиеска? Та той дори не е запознат със сценария!

Ама че съдии, мислех си, докато водата във ваната постепенно изстиваше. Най-много мисля в банята. Може би това е предимството да наемеш апартамент без душ. Да, съдиите; те живееха откъснати от света, също като Далай Лама. Не става дума за сърцеведческите им умения - те не разбираха дори механизма на ежедневието в живота на тези, който трябваше да осъдят. Неведнъж от олимпийските висини на съдийската трибуна се разнасяше недоумяващ глас: "Транзистор ли? Какво имате предвид? ФБ40?! Това пък какво е, някаква научна формула ли?" ("Не е формула, ваша милост, а формуляр. Формуляр за безработни.") "Формуляр за безработни ли? А той какво представлява?"

Сякаш преди да влязат в престижния си клуб, са си оставили главите на гардероба. А под съдийските перуки май се крият много странни глави, просмукани от портвайн и мариновани в саламура от предразсъдъци.

- Юристи! - заявих аз, обръщайки се към тавана на банята. Кой ли може да им се довери? Тъпчат си портфейлите благодарение на извършените престъпления, а после се обявяват за стълбове на обществото. Хонорарите им най-често са пладнешки обир, но кой би могъл да ги накаже - нали те са тези, които наказват? Често съм чувал фразата "блестящ юрист". Може би отговаря на истината, ако се има предвид способността да си играеш игрички със закона. Но какво означаваше всъщност това? Затворен кръг. Интелектът никога не би трябвало да функционира в затворен кръг. Измъкни ги от познатата им сцена на съда, там, където се работи с предварително подготвени формули, и повечето от тях няма да успеят да различат сълзи от дъжд.

Сигурно някой ще каже, че започвам да губя илюзиите, които съм свързвал с работата си. Излязох от ваната и дръпнах запушалката, после забърсах линията, показваща докъде е била водата. Разработих тази техника, след като заживях сам. Улеснява миенето на ваната. ("Домакински съвети на Лейдлоу за самотни мъже: първото издание се подготвя за печат".)

Изтрих се с хавлията. Като съм гол, се дразня от омекващите очертания на корема си. Сложа ли дрехите, вече не изглежда толкова зле. Пък и когато си сред хора, обикновено си гълташ поне малко корема - слагаш корсета на суетата. Сега, в банята, се вгледах в пъпа си и установих, че гледката не ме радва. Къде бяха тези отминали дни, когато можех да изям менюто на цял ресторант и да изпия една пивоварна, без това да се отрази на корема ми, плосък като дъска?

Под хавлиената кърпа се очертаваха издутите форми, напомнящи, че съм смъртен. Имаше време, когато ми се струваше, че съм вечен. Имаше време, когато времето почти не съществуваше за мен. Животът бе непознат континент и аз навлизах в него като изследовател. И какво открих в крайна сметка? Че животът е, ами... Кажи го де, дайте ми само още няколко години и ще го проумея. Но колко години ми оставаха? Напоследък дните минаваха толкова бързо! Имах чувството, че спра ли да оправя някой изгърмял бушон, като се огледам после, е минала цяла година.

Спомням се, че веднъж четох някъде някакво теоретично обяснение защо колкото повече старееш, толкова по-бързо минава времето. Идеята беше горе-долу следната: когато си на десет години, една година е една десета от живота ти, когато си на четиридесет - една четиридесета. Една четиридесета част е много по-малка от една десета. Бях минал вече четиридесетте. Не че съм изчислявал всички тези десетични знаци. Просто бях съгласен по принцип.

Странно беше все пак. Съзнанието за собствената ми преходност като че ли ме посъживи. Някакъв психически адреналин запулсира в жилите ми и прогони последните останки от мъгла в главата ми. Ако се придържаш към натрупания опит, няма защо да се боиш от старостта. Годините само те водят все по-близо до прозрението. Винаги съм търсел прозрението. Да видим сега дали щях да успея да го открия.

Сложих си чисти слипове. Началото може да се постави и с нещо съвсем незначително... Смених ножчето в самобръсначката си. Изстисках малко пяна за бръснене върху дланта си. Насапунисах бузите си, брадичката, горната устна. Наскоро си бях обръснал мустаците. С тях приличах прекалено много на полицай - мустаците бяха стандартна отлика, също като полицейската карта. Вгледах се в малкото кръгло огледало като в корабен илюминатор, и пред мен заплава отражението на лицето ми, с покарала бяла брада. Дано, когато достигна съответстващите на вида ми години, да разполагам и с подобаваща мъдрост.

Докато бръснех растителността по лицето си и му придавах по-определени очертания, заедно с линията на челюстта ми пред мен се открои и предстоящото време, както и едно все по-твърдо намерение, което трябваше да изпълня през тези дни. Разполагах с една седмица. Минал бе цял месец, откакто се случи нещастието, и през цялото време оттогава се бях борил да спечеля една седмица, в която да не съм на работа, или поне да не изпълнявам официално функциите на полицай. Бях успял да си издействам отпуск, през който щях да върша същото, каквото вършех, когато бях на работа.

Пак щях да провеждам следствие, но този път по моите правила. Откак работех като полицай в Глазгоу, почти всички мои началници използваха един израз, за да ме опишат - все едно, че го четяха от досието ми - "единак". Звучеше като някакъв чин - Джак Лейдлоу, единак. Е, прави бяха. Наистина съм единак. Дори нямаха представа колко са прави. Защото аз действително не обичам юристите, но още по-малко обичам полицаите. В продължение на години работех против собствената си същност.

Колко често бях изпитвал чувството, че не съм си избрал подходящ работодател? Колко често бях изпитвал убеждението, че източникът на най-страшните неправди не бяха личните вражди, а институциите, финансите и политиката? Винаги ме е интересувало престъплението отвъд престъплението, осветената от закона мрежа от юридически утвърдена социална несправедливост, спрямо която престъпленията, които аз разследвах, бяха само безсилни ръкомахания. Спомням си надписа на една стена в Париж: "Когато посочиш с пръст луната, глупаците гледат пръста". Може би ми беше дошло до гуша да гледам пръста.

Сега всичките ми компромиси се стоварваха на главата ми, връхлитаха върху ми като харпии, омърсяваха чувството ми за лично достойнство и омаловажаваха всичко, което бях свършил до този момент. Ако наистина бях детектив, точно сега трябваше да се заловя за работа. Дошло беше време да използвам докрай всички свои способности.

Защото се бях изправил срещу един смъртен случай, който бях длъжен да изясня. Налагаше се да разследвам тази смърт, не по полицейски съображения, но с полицейски методи. Следователю, разследвай себе си. Един човек беше мъртъв - човекът, когото бях обичал повече от всички на този свят.

Никой не бе споменал думата "престъпление". Но тази смърт ми се струваше също толкова несправедлива, толкова безсмислена, колкото и много други, с които се бях сблъсквал. А аз често бях заставал очи в очи със смъртта. Пред него се разкриваха такива възможности, беше толкова жизнен, не заслужаваше - а и кой от нас заслужава? - такава нелепа смърт. Знаех това.

Нямаше как да не го знам. Той беше мой брат.

Превод: Боряна Джанабетска


* Герой от "Оливър Туист" на Ч. Дикенс - бел. пр.горе

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща