Пламък
 

брой 5-6/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

ДИЛИС РОУЗ
(DILYS ROSE)

 

Дилис Роуз е родом от Глазгоу, завършила е литература и философия в Единбург. Известно време работи като преподавател, често пътува.Тя е едно от добре познатите и талантливи имена на шотландската литературна сцена, носителка на множество литературни награди. Пише стихове, пиеси, романи, автор е няколко сборника с разкази: "Св. Богородица на джебчиите" ("Our Lady of the Pickpockets"), "Червени приливи" ("Red Tides" и др.)

 

МАЛКО ПОВЕЧЕ ДОВЕРИЕ

 

Притъмняваше. Горещината гаснеше заедно с деня, а Малек все още не бе продал нито един килим. Той пъхна ръце в джобовете на италианското си палто, наслаждавайки се на топлината на плата и на стилната кройка. Както вървяха нещата, май щеше да се наложи да го продаде. Разтри с върховете на пръстите си омекналите и омазнени от дълга употреба банкноти. Двайсет драхми. Щяха да му стигнат да си купи храна, но не и за вино, а именно вино му беше необходимо. Все по-малко туристи минаваха покрай него, а неколцината минувачи с раници на гърба, които се мотаеха по улиците ден след ден, не заслужаваха вниманието му - брояха не само дребните си пари, но и малкото време с което разполагаха, хранеха се с лоша храна, от която да ти се повдигне, само и само да удължат още малко престоя си и да използват слънцето.

Малек не беше продал нищо този ден, макар да крачеше напред-назад по уличката от рано сутринта. Вече беше почти тъмно и не му оставаше нищо друго, освен да чака следващия ден, когато можеше да пристигне някой автобус с германци. Нещата наистина се влошаваха, новините ставаха все по-тревожни, очевидно светът вървеше към война; малко вероятно бе утрешният ден да донесе нещо по-добро.

Дали пък да не посети майка си, след като затвори магазина? Тя поне щеше да го нахрани. Щеше да се наложи да изслуша тревогите й за това по какъв лош път е тръгнал, но пък нямаше да харчи пари за храна. Вчера Юсуф бе продал един килим, вестта за това бързо обиколи пазара. След цели два часа, няколко чайника с чай и безкрайно търпение, бе успял да се отърве от килима. Може би Юсуф щеше да се бръкне за една бутилка.

Джейн бе скитала из града в продължение на дълги часове, опитвайки се да се ориентира в лабиринта от криволичещи улички на медината1, затворени от стените на стария град. Макар да крачеше с решителна самоувереност (както се препоръчваше в пътеводителя й), и да го бе правила и преди - на места, където погледите бяха по-скоро обвинителни, отколкото любопитни, ругатните по-злостни, храчките с по-точно попадение и усещането за страх и ужас да надничаше от сенките - това място тук непрестанно й се изплъзваше.

Всички улички й се струваха еднакви - претъпкани с народ и стоки, натежали от въздух, наситен с всевъзможни миризми - подправки, бензин, парфюми, вонята на отходните канали; и навсякъде клаксони на автомобили, звънци, тропот на каруци, дразнеща смесица от източна и западна музика от засилените докрай радиоапарати. Толкова много протегнати ръце - умоляващи или нахални, ръце на настойчиви търговци; човек трудно можеше да не я забележи с тази кожа, бледа като гъба и с пепеляворусата й коса. Джейн се открояваше сред мургавите и неприветливи местни жители, подобно на някаква аномалия.

Зави зад поредния ъгъл и най-сетне се озова извън медината, стъпила на главната улица недалеч от своя хотел. Вдигайки поглед, видя тъмните плътни очертания на часовниковата кула, на фона на закъснелите лъчи на залязващото слънце, и в този миг очите й се напълниха със сълзи. Най-вероятно причината бе прахът наоколо. Тук всичко бе потънало в прах, разбира се - сух, червеникав прах, удивително напомнящ на червения пипер, който търговците на подправки трупаха на огнени камари, дори небето бе покрито с прах, а от него светлината на деня бе станала оранжева, особено в този час, когато слънцето се спускаше зад градските крепостни стени.

Джейн усещаше пареща болка в очите. Те бяха като изсъхнали, особено около миглите, някак свити почти до размера на главичка на карфица. Вече няколко нощи подред не беше спала и в момента бе в състояние на странно изтощение, изострило докрай сетивата й, сякаш бе погълнала известна доза халюциногени. Всичко я болеше - като се започне от костите и се стигне до стомаха, та дори порите на кожата. Мускулите на лицето й се бяха стегнали и от него не слизаше напрегнатата болезнена усмивка. Към умората се бе прибавила и някаква смътна тъга.

Вечерният призив на муезина от часовниковата кула напомни на Малек, че пиенето е вредно за тялото и душата, но според Аллах всеки човек е свободен - и ако му се отдадеше възможност да си пийне, той щеше да го стори. Другите го правеха. Туристи пристигаха в града, вечеряха в ресторантите и после пиеха в крайбрежните барове докато почти загубеха способност да се движат, поради което взимаха такси, за да ги откара на някакви си стотина метра, до хотела им. Туристите правеха каквото си искат, без да се смущават от нищо. Достатъчно бе да си плащат, тези туристи в шити по поръчка дрехи, които се пазаряха за цените на килимите, доволни едва когато свалят достатъчно цената, без да се замислят, че когато продавачът се съгласява на неимоверно ниска цена, за него не остава никаква печалба - просто са му необходими пари в брой, защото семейството му не може да яде килим. Същите тези туристи се крият, докато броят парите си, сякаш се боят, че и стените на медината могат да ги измамят; сетне щастливи и възбудени от сключената сделка, навиват килима и започват да си представят как се прибират в студената си сива родина с тази красива ярка вещ; постилат го и карат приятелите си да се насладят на качеството на ръчната изработка. Ще го тъпчат с калните си мръсни обувки, докато загуби цветовете си и се изтърка и ще планират ново пътешествие до слънчевата страна, където всичко им се вижда евтино, обидно евтино, за да купят нов килим. Туристи... Как му се искаше да се изпикае върху всички тях!

Пристигнала бе тук, за да си почине и ето я сега крачи по улицата с насълзени очи, без да смее да спре, защото ако спре ще се срути направо на плочите сред мургавите, недружелюбни непознати. А срути ли се, едва ли ще успее да стане. Тя сложи тъмните си очила. Жените в тази страна криеха целите си тела под дълги роби и шалове, а тя можеше да скрие единствено очите си. Само дето вече бе твърде тъмно за такива очила. Почти нищо не виждаше с тях. Непрестанно се буташе в минувачите. Сълзите вече се стичаха свободно изпод тъмните рамки по лицето й, ето защо тя свали очилата и избърса очи; в този миг видя, че стои пред малък двор, чиито стени бяха окичени с килими. Отново бе кривнала встрани от главната улица.

Той тъкмо се канеше да свали килимите от стените и да ги прибере, когато жената се появи. Първото, което му направи впечатление бе жакетът й - свободен, от искрящо черна материя, в която се отразяваха разноцветните гирлянди от електрически крушки, окачени върху близкото каучуково дърво. Веднага позна, че е отскоро в града. Движеше се бавно, сините й очи шареха безцелно по стените и витрините. Виждаше се, че е неспокойна, стискаше чантата си така здраво, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Стойката й бе изправена, малко скована, но когато се извърна, за да проследи как той сваля красив копринен килим, жакетът се разтвори и обгърна с меки гънки иначе ъгловатото тяло. Не беше французойка. Нито пък германка.

Здравейте! Как сте? Добре дошла!

Тя го погледна.

Харесва ми жакета ви, каза той. Знаейки чудесно какъв ще е отговорът, все пак попита: Тук в Мароко ли го купихте?

Разбира се, тя поклати глава отрицателно и тъкмо да я покани в магазина да разгледа стоката, да й предложи чай и да разгъне килимите, тя вече бе отминала вратата; беше се забавил, прекалено ангажиран с жакета й, с мисълта колко ли струва една такава дреха, с нейните очи, устни и гърди, с краката, с търсенето на още няколко английски думи, за да я заговори. Английският му съвсем не беше добър, загубил бе и навик да говори, ето защо когато се сети да извика: Заповядайте! Само да погледнете, няма нужда да купувате! - вече беше твърде късно.

Изпуснал бе момента, когато очите им се срещнаха, тъкмо това е моментът за начало на сделка. Сега вече пред него бе само гърбът й, с дългите поли на черния жакет и се наложи тя да се обърне, за да отговори на английски: Някой друг път, може би. Искам да хапна нещо.

В този момент трябваше да я остави да си върви, да отиде да се храни в грозния прекалено скъп ресторант, чието име бе оградила с кръгче в пътеводителя си, но не - улови ръката й, а тя не оказа сериозна съпротива, и той я заведе в ресторант "Ясмин".

Чисто място, не много скъпо и най-важното съвсем наблизо.

Заведението е на брат ти, нали? Попита тя, но без злоба и без всезнаещия, нетърпящ възражения тон на поредния самоуверен турист, който Малек бе принуден да търпи дни наред, преди слуховете за войната да убият напълно бизнеса. Естествено отрече каквито и да било връзки с Амал, собственикът на "Ясмин", макар че той положително щеше да пусне в джоба му някоя и друга монета за това, че е довел клиент. Мрачно развеселена, тя се остави да бъде настанена на една маса, Малек повика келнера и се ръкува с нея, сякаш това бе някаква безобидна игра, а не пладнешки обир.

Bon appиtit, пожела й той и отиде да затвори магазина си.

Вече не беше гладна. Храненето също изискваше усилие. Ръката й потрепваше, докато вдигаше вилицата с ароматното задушено. Макар да бе единствена посетителка в ресторанта и никой друг освен келнерът не можеше да я види, тя се чувстваше твърде изложена на показ, всяко движение бе свързано с напрежение и умора, сякаш бе загубила навика да се храни. Храната се изплъзваше от вилицата, влакна от месото и зеленчуците се закачаха между зъбите й, приборите тракаха прекалено шумно в гледжосания съд.

Шумът на улицата бе подходящо средство да се разсее от покапаните със сос покривки и релефните тапети. Някаква процесия, предвождана от барабани и обезумели кларнети, мина покрай отворената врата на ресторанта. От мястото си тя успя да види как по тясната уличка някакви хора носеха на високо вдигнатите си ръце дълга маса, с покривка, със свещи, цветя и всичко необходимо. Зад хората с масата припкаше едно теле.

Сватбеното угощение се изпика обилно, полюшвайки се на тънките си крака на опашката на процесията, побутвано към предстоящото си заколение. Малек залости вратата на магазина си. Когато видя сватбената процесия, той се изплю шумно в прахта. Съпругът - пооплешивял англичанин с едро шкембе като на бременна жена, близо четирийсетгодишен, бе пристигнал тук да се ожени за местно момиче - девойка на шестнайсет години. Забавлявал се доскоро с каквито жени му се приискало, англичанинът бе пожелал да си купи дете-жена - и естествено тези бедни хора му бяха дали своето момиче; сега той искаше да празнува и да пирува на своята marriage typique2 с целия пищен ритуал; положително бе настоял гостите да чакат отвън, за да може да им покаже бикините на младата си съпруга и да каже:

Виждате ли? Направих жена от това момиче. Ето вижте кръвта на съпругата ми.

Джейн прибра в портфейла си рестото от доста раздутата сметка и напусна ресторанта. Озова се лице в лице с мъжа от магазина за килими, който крачеше към нея. От двете му страни видя млад мъж и жена. Бяха се уловили за ръце и се смееха. Когато я забеляза, той се отдели от приятелите си.

Хареса ли ви храната? Не искате ли да пийнете нещо?

Къде?

Където пожелаете.

Пръстите му опипаха парите в джоба. Новичка петдесетачка - благодарение на щастливата му среща с Юсуф и Фатима - се бе прибавила към неговите двайсет дирхама.

Без да му мисли много, чужденката се бе съгласила и сега вървеше успоредно с Малек. Приятелите му не се виждаха никъде.

Само да е наблизо, каза тя. Не ми се ходи далеч.

Разбира се. Искате да сте близо до своя хотел. Зная това.

Няма проблем.

Щом първата бутилка свърши, той поиска да поръча втора, но тя възрази.

Уморена съм. Време да си вървя. Искам да се прибера в хотела.

Моля ви, недейте. Останете още малко, помоли той и посегна към ръката й, която тя бързо прибра.

Моля ви, харесвате ми. Разбирате ли? Да изпием още бутилка и ще ви изпратя до хотела. Моля ви. Стори й се толкова тъжен, докато говореше, толкова засегнат от отказа й, сякаш единственото което желаеше, бе съвсем малко доверие, още мъничко време заедно - нищо повече, никакви сексуални авантюри; напълно я разбираше, разбираше, че не е свободна, бе му обяснила своето положение още преди да влязат в бара. По-добре да поседят там, да отпиват полека от виното си, загледани в морето и в нощта, отколкото да се заврат под тънките одеала в някой мрачен хотел с кафяви завеси на прозорците и мръсножълти стени.

Моля ви, заради мен... Нали знаете какво е coup de foudre3? Тя не знаеше. А и беше забравила речника си в стаята на хотела. От обясненията на нейния спътник за някакви проблясъци в небето4 нищо не стана ясно. Ала когато келнерът се появи с нова бутилка, тя не помръдна от мястото си и позволи да напълнят отново чашата й. С всяка следваща чаша неговият английски и нейният френски, а и арабски, ставаха по-свободни. Тя рядко откъсваше очи от лодките в пристанището. Докато я наблюдаваше и следеше всяко нейно движение, той бе сигурен, че в мислите си тя е в някакъв друг бар, на някакъв друг бряг, със съвсем друг мъж - съпругът й например, някой англичанин, вероятно като онзи, който в момента танцуваше с мароканската си младоженка, готвейки се да проникне в тялото й, без да му се задават излишни въпроси. Семейството и нацията бяха дали своето разрешение, разтваряйки гостоприемно ръце.

Влизайте. Заповядайте. Вземете каквото ви предлагаме. Вие можете да платите. Цената е добра, специална цена за специален човек като вас. За вас това е просто смешна сума.

Тя продължаваше да рее поглед към морето, а той не сваляше очи от елегантния й жакет и от тлъстия портфейл в ръката й. Колко ли пари имаше вътре в него? Колко ли имаше у дома си непознатата? Кола, видео, топла вода по всяко време на деня и нощта. Гардероб натъпкан с красиви дрехи. Италианското палто бе единствената му прилична дреха, а ето че сега се налагаше да го продаде. Какво ли щеше да отнесе тя от тук в своя дом? Туристите непрестанно мислят за това какво ще си занесат в къщи. Сувенири, спомени, снимки.

Един килим сигурно би изглеждал добре в къщата й. Вероятно домът й е просторен и може да купи два, три или четири килима, а той ще успее да сключи добра сделка. Ако прекарат добре тази вечер, нищо чудно тя да дойде в магазина, ще й поднесе чай и ще се разберат за прилична цена, която ще го закрепи поне известно време в бизнеса. Само че тя не спомена нищо за килими. Дори напротив няколко пъти подхвърли, че не иска да купува нищо от тук, изобщо мразела да се пазари, не било в кръвта й. Даде ясно да се разбере, че животът й - когато тя не е така уморена и толкова далеч от дома - върви по някаква изящна и сложна схема, все едно е шарка на килим, която тя сама е избрала сред множеството други.

Жакетът ви е като море на лунна светлина, каза той, докосвайки ръкава й; красивата му фраза не успя да я накара да извърне очи към него, и сега когато виното вече беше изпито и платено, той бе предложил да поеме своя дял от сметката с петдесетачката на Юсуф, но тя отказа - време било да я заведе до хотела й.

Вървят по неравната настилка на пристанището, потръпвайки от хладния нощен въздух. Жакетът й е твърде тънък. Студено й е. Въпреки протестите й, той я загръща с палтото си. Морските вълни се разбиват шумно в стената на пристанището. Лодките поскърцват, чува се стържещ звук всеки път, когато опират бордовете си една в друга. Далеч от бара мъждука пристанището, зле осветено. Наоколо не се вижда жива душа.

Да отидем да послушаме морето, предлага той, докато се отдалечават от изхода на пристанището.

Чувам го и от тук, отвръща тя, но той настоява, държи тя да му демонстрира поне малко доверие и нека почувства как морските капки на разбиващите се вълни навлажняват лицето й, защото в нейната страна едва ли ще има възможност за такова преживяване - с компания или сама; когато минават покрай тъмните силуети на сгушените една в друга лодки досами каменната стена на пристанището, на нея започва да й се повдига от страх и подозрение към непознатия. Тя неспирно повтаря: "Не. Не, благодаря. Може би някой друг път". Раздразнен от непрестанното й дърпане, той сграбва ръцете й.

Моля ви, елате. Ето сега, моля ви, повтаря Малек, но в гласа му вече липсват умолителните нотки, "моля" вече не е любезна покана, той я изтиква полека към близките сенки и тя едва сега си дава сметка, че е отишла твърде далеч с тази разходка, нещата са се променили, а и като се оглежда, забелязва, че барът е доста далеч, хотелът й също...

Защо да го отблъсква точно сега? Тя, която седеше с него цяла вечер и не спря да задава въпроси за занаятите, подправките, икономиката, за живота на момичетата и жените, за "mariage typique" и за войната. Той й бе разказал всичко, което знаеше. Никак не му беше лесно да говори толкова дълго на английски, а тя държеше на подробностите и той я осведоми доколкото му стигаха познанията, тя бе искала и той бе давал, а ето че сега... Той я пуска. Налага се да отиде по малка нужда.

С бързи крачки тя се отдалечава по неравната каменна настилка, под съскащия звук на струята урина зад гърба й, и скоро се озовава на безопасно разстояние. Достигнала изхода на пристанището, тя се спуска да бяга през паркинга за камиони. Неочаквано си спомня, че все още носи неговото палто и тръсва рамене, за да се отърве от него час по-скоро; дрехата пада в калта, обувките й вече са подгизнали от влажната пръст и това я бави значително, краката й тежат, но тя не спира, защото с всяка следваща стъпка се приближава все повече до своя хотел. Когато стига до скупченото на земята палто, той го вдига. Продължава да я следва, макар да е доста изостанал, но все пак е достатъчно близо, за да е сигурен, че тя ще чуе виковете му, докато той размахва палтото си като знаме:

Мразя те! Теб и мръсната ти богаташка страна! Разбра ли?

Превод: Теодора Давидова


1 Медина - наименование на кварталите с коренни жители в североафриканските градове; бел. ред.горе

2 Типична (национална) сватба - фр.; бел. ред.горе

3 "Любов от пръв поглед" (фр.) - бел. ред.горе

4 Буквалното значение на "coup de foudre" e гръмотевица; бел. ред.горе

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща