Пламък
 

брой 5-6/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

ВАЛ МАКДЪРМИД
(VAL McDERMID)

 

Вал Макдърмид израства в едно шотландско миньорско селище, после следва английска литература в Оксфорд. Шестнайсет години работи като журналистка. Автор е на многобройни романи, в цяла поредица от които се разказва за разследванията на жената-детектив Кейт Бранигън. Носителка на наградата на Асоциацията на авторите на криминални романи "Златен кинжал" за 1995 г.

 

СИНИ ДЖИНСИ1

(откъс от роман)

 

В деня, в който съобщението за смъртта на Ричард се появи в "Манчестър ивнинг кроникъл", разбрах, че не бива да отлагам повече разчистването на бъркотията. Но преди това трябваше да направя нещо друго. Застанах на прага с полароид в ръка и огледах хаоса, царящ във всекидневната на мъжа, който ми бе любовник през последните три години. Бавно обходих стаята с фотоапарата и грижливо запечатах всяка подробност, отрязък по отрязък. В този случай не бях готова да се осланям на паметта. Може Ричард да го нямаше, но това не значеше, че ще поема и най-малкия ненужен риск. Частните ченгета, които правят подобни неща, имат същите изгледи да си вземат пенсията, колкото някой служител на Робърт Максуел.

След като регистрирах точното място и на последната дреболия в стаята - огледален образ на собствената ми всекидневна в съседство, аз се захванах с моята почти непосилна задача. Първо разпределих вещите на купчинки: книги, списания, компакт-дискове, рекламни видеокасети, отломките от живота на един рокжурналист. После ги подредих. Книгите по азбучен ред на полицата. Компакт-дисковете - също. Касетите наредих на шкафчето, закупено от Ричард специално за целта, веднъж когато успях да го замъкна до магазина на "Икеа"2; през деветдесетте години съвместното пазаруване там бе жест, равностоен на купуването на годежен пръстен. Бях му сглобила дори въпросното шкафче, но той така и не свикна да го използва, предпочиташе безразборните купчини и камари, разпилени по целия под. Потиснах чувството, което се надигна при този спомен, и продължих неотклонно. Списанията скрих в парника, който се простира зад нашите къщи и ги свързва трайно, за разлика от нас двамата, тъй като ние никога не сме били готови да свържем съдбите си по общоприетия начин.

Облегнах се на стената и огледах стаята. Чудно как, когато казват: "Мръсна работа, но все някой трябва да я свърши", на хората и през ум не им минава, че именно те може да се насадят на пачи яйца. Въздъхнах и се насилих да продължа. Изпразних пепелниците, в които Ричард бе оставил фасове от цигари с марихуана, събрах химикалките и моливите и ги натиках в изрязаната кутийка от бира "Сапоро", която той използваше за тази цел, откакто го познавах. Събрах разните бележници, хвърчащи листчета и пликове за писма, където беше драскал жизненоважни телефонни номера и цитати, стараейки се да не ги разбъркам още повече, и ги отнесох в стаята, която той използваше за кабинет в промеждутъците между редовните гостувания на деветгодишния му син Дейви. Стоварих книжата на бюрото върху един забележително сходен куп, който вече се издигаше там.

Когато се върнах в хола, останах изумена от резултата. Почти приличаше на стая, в която можех да поседна удобно. След като ги нямаше обичайните боклуци, вече се виждаха шарките на стария марокански килим, който покриваше почти целия под, а на диваните, по принцип предназначени за сядане, можеха да се настанят цели пет човека. За пръв път забелязах, че масичката за кафе има стъклен плот. Отдавна го придумвах да приведе стаята във вид, който поне малко да се приближава до нормите на цивилизацията, но той все се опъваше. Ето че най-сетне постигнах своето, но то май не ме направи щастлива. Не можех да забравя нито причината за всичко това, нито задачата, която тепърва предстоеше. Съобщението за смъртта на Ричард бе само началото на поредица от събития, които щяха да са далеч по-голямо изпитание от подреждането на една стая.

Замислих се дали да не премета, но реших, че подобно ненужно престараване би изглеждало малко странно след смъртта на любимия. А не исках да изглеждам странно. Върнах се в своята къща и смених анцунга и тениската, облечени за чистенето, с нещо по-уместно за скърбяща вдовица. Черна вълнена тясна пола от разпродажба на "Френч кънекшън" и черно ангорско поло, което бях избрала само защото ми придаваше мъртвешки вид. Има мигове в работата на частното ченге, когато е за предпочитане да изглежда сякаш всеки момент ще падне в несвяст, отколкото да прилича на жената чудо в действие.

Тъкмо се канех да затворя вратата на парника, на връщане към къщата на Ричард, когато от звънеца му се разнесе неуместният китарен акорд от "Лейла" на Ерик Клептън. "По дяволите" - промърморих. Независимо колко внимаваш, винаги има нещо, което си пропуснал. Не се сещах какви бяха другите варианти в "Двайсетте велики рокпарчета", но със сигурност имаше нещо по-подходящо от воя на Клептъновата китара. Може би нещо на "Смитс", помислих, докато се опитвах да натъкмя на лицето си изражението на жена, наскоро изгубила любимия си. Но всъщност как би трябвало да изглеждам, зачудих се за миг. Каква физиономия носи този сезон безутешната вдовица? В днешно време, с водоустойчивия туш за мигли, не можеш да разчиташ дори на черни вадички по бузите.

Поех дълбоко въздух с надеждата, че съм се справила, и отворих. На стълбите стоеше криминалната репортерка на "Манчестър ивнинг кроникъл", а черната й коса приличаше повече от всякога на последиците от бомбена експлозия в някоя фабрика за перуки.

- Кейт! - каза най-добрата ми приятелка Алексис, като пристъпи и ме прегърна. - Не мога да повярвам! - додаде със задавен глас. Отстъпи крачка назад и се огледа просълзена. Нямаше и помен от коравосърдечната непоклатима вестникарка. - Защо не ни звънна? Като го видях във вестника... Кейт, какво е станало, по дяволите?

Погледнах зад гърба й. На улицата всичко изглеждаше мирно и тихо. Прегърнах я през рамо, решително я придърпах вътре и затворих вратата.

- Нищо. Ричард е добре - казах, докато вървях пред нея по коридора.

- Така ли? - попита Алексис, спря и ме погледна смръщено. - Щом е добре, защо току-що прочетох във вестника, че е умрял? Ако е добре, защо си се издокарала в черно, като знаеш, че това е единственият цвят, в който заприличваш на булката на Франкенщайн?

- Ако ми дадеш възможност да си отворя устата, ще ти обясня - казах, докато влизах в хола. - Повярвай ми, с Ричард всичко е наред.

Алексис се закова на прага, оглеждайки съвършено подредената стая.

- Не, изобщо не е наред - каза, а в акцента й от северозападна Англия като цветна ивица в паста за зъби се промъкваше подозрение. - Хич не е наред, ако е оставил хола си в този вид. В най-добрия случай има нервен срив. Какво става тук, по дяволите, Кей Би?

- Не мога да повярвам, че четеш некролозите - рекох, като се тръшнах на най-близкия диван.

- Обикновено не ги чета - призна Алексис и се разположи в отсрещния. - Ходих до участъка в Мос Сайд3 да поговоря с дежурния инспектор за някаква дребна патаклама, в която били замесени автомат "Уcи" и мъртъв ротвайлер, но го чаках толкова дълго, че аз четох вестника до последната буквичка, пропуснах само рекламите за запознанства. И добре че го прочетох. Какво става? Ако не е мъртъв, какво е сторил, та да го плашат с такава зловеща шега?

Тя почука по вестника, който носеше, с пожълтелия си от никотина показалец.

- Аз пуснах некролога - казах.

- Е, и това сигурно е начин да му кажеш, че всичко между вас е свършено - прекъсна ме Алексис, преди да успея да продължа. - Мислех, че сте си изяснили отношенията?

- Изяснихме ги - процедих през зъби. За изглаждането на проблемите във връзката ми с Ричард персоналът на някоя крайно натоварена пералня би трябвало да работи цял месец. На нас ни отне доста повече.

- Тогава какво става? - запита войнствено Алексис. - Кое е толкова важно, та трябваше да докараш хората до инфаркт при мисълта, че старото приятелче е опънало петалата?

- Не може ли поне веднъж да удържиш журналистическото си въображение? - въздъхнах. - И дете знае, че няма човек под шейсетте, който да чете колонката с некролозите. Налагаше се да използвам истинско име и адрес и реших, че след като не е в града до края на седмицата, Ричард няма и да се усети, ако използвам неговите - обясних. - Така и ще стане, ако ти не му кажеш.

- Зависи дали ти ще ми кажеш за какво ти трябва всичко това - каза лукаво Алексис, чиято обида за напразното съчувствие мигновено се изпари, след като подуши вероятен материал. - Пък и няма начин той да не забележи, че става нещо - добави, като размаха красноречиво ръка. - Според мен досега не е предполагал, че килимът му има шарки.

- Направих снимки, преди да започна - осведомих я. - Като свърша, ще върна всичко на мястото му. Нищо няма да забележи.

- Ще забележи и още как, като му покажа изрезката от вестника - парира ме Алексис. - Изплюй камъчето, Кей Би. На какво си играеш? Каква е целта на номера със скърбящата вдовица?

Тя се приведе и си запали цигара. Свърши се с чистите ми пепелници.

- Не мога да ти кажа - рекох чаровно. - Професионална тайна.

- Краставици на търкалета - каза Алексис с насмешка. - Говориш с мен, Кей Би, не с копоите. Хайде, казвай. Иначе първото, което ще види Ричард, като се прибере, е...

Затворих очи и промърморих под сурдинка старо циганско проклятие. Не че говоря цигански - просто навремето все се дърпах и не исках да си купувам бял цвят от пирен за късмет. Повярвайте, чудесно знам какво приказват дъртите циганки. Претеглих възможностите. Винаги можех да заявя, че блъфира, и да се надявам, че няма да каже на Ричард, понеже двамата си дават вид, че се отнасят с взаимно презрение към професионалните си изяви, а при всяка възможност пренасят това отношение и в личния си живот. От друга страна, вероятността да обяснявам на Ричард, че на мен дължи некролога си, също не ми се нравеше.

- Само неофициално - казах рязко.

- Защо? - попита Алексис.

- Понеже с мъничко късмет след ден-два с това ще се занимава съдът. А ако го изпортиш по-рано, лошите ще се метнат на следващия влак и никога няма да ги окошарим.

- Кей Би, казвал ли ти е някой, че си падаш по мелодрамите? - ухили се Алексис.

- И това го чувам от жена, която е започнала днешния си материал с думите: "Полицаи под прикритие удрят в ранни зори любовното гнезденце на крупен наркодилър", като и двете знаем, че всъщност двама от наркоотдела са изтарашили квартирата на гаджето на някаква дребна риба - отбелязах аз.

- Е, налага се да поукрасиш нещата, ако не искаш шефовете да те отрежат. Но не говорим за това. Искам да разбера защо Ричард би трябвало да е мъртъв.

- Историята е дълга и объркана - направих последен опит да я откажа.

Алексис се ухили и издуха струя дим през носа. Вълшебният огнедишащ дракон веднага шеще да се запише за неин ученик.

- Страхотно - запали се. - Тъкмо такива ги обичам.

- Правя разследвания за една фирма, която се занимава със строеж на паметници - казах. - Най-голямата фирма от този бранш в Южен Манчестър. Обадиха ни се, понеже ги залял поток от оплаквания на техни клиенти, твърдящи, че са си платили за надгробни паметници, от които нямало и помен.

- Някой краде надгробни паметници?

- По-лошо - казах съвсем сериозно. Вече ми беше ясно, че си имам работа с пълни отрепки. - Клиентите ми са жертва на доста гадна измама. От това, което успях да разбера досега, са замесени поне двама души, мъж и жена. Появяват се на прага на опечалените роднини и твърдят, че са представители на фирмата. Връчват визитки, с името на фирмата, заедно с адреса и телефона, от законно по-законно. Единственото, което не пасва, е, че имената на визитките са напълно неизвестни във фирмата. Не използват фамилии на техни служители. Но много си ги бива. Ходят винаги вечер, извън работно време, та дори някой да ги заподозре, да не може да звънне във фирмата и да ги провери. Освен това пристигат поединично. И никакво насилие. Когато е починала жена, се появява жената, в случаите с мъже, идва мъжът.

- И какъв е номерът? - попита Алексис.

- Минават процедурата "чаша чай и съболезнования", а след това обясняват, че новата им практика е да посещават хората у дома, за да им дадат възможност лично да изберат най-подходящия паметник. После прилагат номера със "специалното предложение", единственото и неповторимото. Можеш да се сетиш какво приказват - уникална възможност, специална доставка на италиански мрамор или гранит от Абърдийн, може да сте сред онези, които ще участват в рекламната кампания, предложението важи за кратко.

- Да, ясно - промърмори Алексис. - И ако не подпишат веднага, няма да имат друга възможност, нали?

- Точно така. И клетите хорица, чийто живот вече се е обърнал наопаки, понеже тъкмо са изгубили мъж, жена, родител или дете, се хващат на въдицата, само за да може някой хитрец да си купи поредния марков костюм или мобилен телефон - казах ядосана. Знам неписаното правило, че не бива да се ангажираш емоционално с работата, но има случаи, в които да останеш хладнокръвен и незаинтересован, говори по-скоро за безчувственост, отколкото за здрав разум. Този беше такъв.

Алексис си запали нова цигара, като клатеше глава.

- Истински гадняри - каза отвратена. - Двайсет и четири каратови мошеници. Значи взимат парите, изчезват в нощта и оставят фирмата да се оправя както може с фантомните надгробни паметници?

- Горе-долу. Наистина са безскрупулни копелета. Разговарях с измамените и двама от тях ми казаха, че жената буквално им е измъкнала последните спестявания. - Поклатих глава при спомена за лицата на жертвите, на които се редуваха различни чувства, кое от кое по-мъчителни за гледане. Първо, докато възстановяваха ситуацията, пак ги връхлиташе скръбта, после гняв, при спомена как са ги ужилили, а накрая смесица от срам и обида, че са се вързали. - И нямаше никаква полза да казвам, че на тяхно място дори отракан скептик като мен щеше да се хване. Понеже тъкмо така щеше да стане, ето кое е най-лошото - добавих с горчивина.

- Скръбта действа така - съгласи се Алексис. - Последното, което очакваш, е да те извозят. Виж колко много семейства престават да си говорят с години, понеже след нечия смърт някой прави нещо оскърбително, докато всички стоят зашеметени, с чувството, че минават през месомелачка. След като Тереза, втората жена на чичо ми Джос, си сложи коженото палто на баба на погребението на старицата, все едно и тя умря. Цели десет години баща ми не позволяваше на мама даже да им праща картичка за Коледа. Докато и чичо Джос хвана рак, горкият човечец.

- Но това, че ние разбираме защо са проявили такава наивност, не облекчава нещата. Единственото, което би им помогнало, е да хвана онези копелета.

- Ами ченгетата? Не са ли им се обадили?

Свих рамене.

- Само един-двама. Повечето са се задоволили с това, да звъннат на клиентите ни. Пусто честолюбие. Хората не искат всичко живо да си мисли, че са станали безпомощни само защото са изгубили някого. Особено ако не са в първа младост. Затова за полицията това са само няколко отделни инцидента.

Нямаше нужда да казвам на една криминална репортерка, че полицията надали ще обърне внимание на подобни случаи насред борбата с епидемичното разпространение на дрогата и оръжието, вземащи нови жертви всяка седмица, въпреки привидното примирие между бандите.

Алексис се подсмихна скептично.

- Не прилича на бомбастичните случаи, които страхотните детективи си умират да разследват. Биха му обърнали внимание само ако някой драскач като мен се натъкне на историята и пусне нещо във вестника. Тогава ще се наложи да се размърдат.

- Вече е късно за това - казах категорично.

- Таблоидите - каза Алексис. - Значи си пуснала некролог на Ричард, за да ги подмамиш в капана?

- Стори ми се, че само така ще ги пипна - казах. - Според показанията на жертвите, те се ориентират по некролозите във вестника. Ричард не е в града, тръгна да скита с някаква пънкгрупа, та си рекох, че всичко ще мине и замине, без да разбере, че съм използвала името му. Ако нещата вървят по план, до половин час трябва да се появи някой.

- Хитро измислено - одобри Алексис. - Дано да свърши работа...

Но преди да кажа и дума, откъм звънеца пак се разнесоха трелите на "Лейла".

Превод: Милена Попова


1 Оригиналното английско заглавие е "Blue Genes" - което звучи приблизително като "сини джинси", но е изписано като "сини гени"; бел. ред.горе

2 Световноизвестна шведска фирма, производител на мебели. - Б. пр.горе

3 Квартал в Манчестър, населен предимно с имигранти. - Б. пр.горе

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща