Пламък
 

брой 5-6/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

МАЙКЪЛ ФЕЙБЪР
(MICHEL FABER)

 

Майкъл Фейбър е роден в Холандия, израсъл е в Австралия, а после се заселва в Шотландия. Негови разкази са публикувани в най-различни списания. Книгата му "Трябва да падне малко дъжд" ("Some Rain Must Fall" - 1998) печели наградата "Солтайър", а романът му " Под кожата" ("Under the Skin") излиза в над десет страни.

 

РИБИ

 

Напоследък Джанет позволяваше на дъщеря си да спи в леглото с нея. Това не беше най-доброто, което препоръчваха детските психолози, но вече нямаше никакви детски психолози, а дъщеря й все още се нуждаеше от помощ. Джанет се бе опитала да принуди Киф Киф да спи самичка, но момиченцето все се събуждаше с писък, сънувайки кошмари за Бог знае какво - акули, може би. Сега спеше, без да сънува, сгушена до хълбока й, докато Джанет лежеше, пушейки, опряла глава и рамене на възглавниците. Навсякъде около леглото, от пода до тавана бе опъната предпазната мрежа, а подпорите и ципът й блестяха на светлината на свещта до Джанет. Тя затвори очи, за да забрави досадното шумолене по телената мрежа и се опита да заспи, съсредоточена върху пушенето, всмуквайки дима на пурата си, но напразно. Не я напускаше тревогата, че някой тихомълком е отместил дъските по прозорците и дупките в стените и като отвори очи, ще види...

Тя отвори очи. Нищо не се бе променило. Все същите тридесет или четиридесет рибки (навярно новоизлюпени зеленушки? - в мрака трудно можеше да се каже) трептяха във въздуха, блъскаха се слепешката в мрежата в опита си да минат през нея. По някоя риба се отделяше от останалите, отскачаше и се удряше в тавана, където бе закачена мрежата. Джанет измъкна още една пура от кутията в скута си, какво не би дала да беше цигара, жадуваше за цигара. Но, разбира се, вече нямаше никакви цигари. Бяха едни от първите неща, които се свършиха след Великия обрат.

Щом драсна клечката кибрит, рибите се пръснаха и стаята оживя от блестящи телца, които летяха към мебелите, бутаха от полиците украшения, изчезваха в тъмните ъгли. Почти незабавно обаче се връщаха към същия участък от мрежата, който бяха атакували и преди, и шумоленето се подновяваше. Киф Киф се сгърчи в съня си, забивайки острите си раменца на шестгодишно дете в хълбока на Джанет.

- Всичко е наред, скъпа - прошепна Джанет, като погали дъщеря си през завивките. - Няма от какво да се боиш.

 

Примигвайки от дима на собствената си пура, Джанет съжали, че няма достатъчна дажба кибритени клечки, за да ги пали една подир друга.

 

На сутринта Джанет и Киф Киф си сложиха камуфлажните костюми, за да излязат навън. Рибите, които сега лежаха със зейнали уста мъртви по подовете на стаите, бяха влезли, както Джанет подозираше, през тясната цепнатина между входната врата и пода на антрето. По някое време на нощта дъсчицата, която Киф Киф всяка вечер закрепваше между вратата и двата големи гвоздея, забити на пода, е била отместена с лост. Този мерзък вандалски акт се случваше горе-долу веднъж седмично; фанатиците от Църквата на Армагедон (или "Армията" накратко) знаеха, че това ще предизвика само раздразнение, но не им се искаше да минат покрай някоя къща, без да се опитат, дори и мимоходом, да наложат каузата си. Колкото до по-големи нападения, Джанет и Киф Киф досега имаха късмет. Само веднъж миналата година бяха заварили всички дъски отковани или откъртени от прозорците или дупките и отмъкнати, всички прозорци и врати откачени от пантите и цялата храна и всички дрехи откраднати. На стената на спалнята беше изписан един от характерните лозунги на Армията: ПЪРВИТЕ ЩЕ СТАНАТ ПОСЛЕДНИ! Тогава Киф Киф бе стояла на стража със своето мачете, докато Джанет се мъчеше да възстанови защитните съоръжения. Късно следобед петгодишното дете беше цялото оцапано в рибешка кръв и мръсотии, макар че нямаше опасни нападения. Повечето риби, които момиченцето бе наранило, бяха отплували, за да умрат в опустелите къщи и изтърбушените коли, които обитаваха; но други бяха така съсечени, че бавно се свличаха на земята и умираха в конвулсии върху ронещия се асфалт. Когато Киф Киф каза, че би трябвало да ги съберат и отнесат в Обществената кухня, за да послужат за храна, Джанет не можа да сдържи сълзите си - подобно предложение от треперещото от страх момиченце! - и бе притиснала изцапаното телце на дъщеря си до своето, обяснявайки й, че на теория това е много добра и разумна идея, но по пътя натам биха привлекли хищници.

Днес Джанет и Киф Киф заключиха вратата зад себе си, както винаги възможно най-тихо, защото всеки звук сега отекваше много по-силно в сравнение с преди, когато имаше коли, фабрики и движещи се хора. Милионите морски обитатели се движеха безшумно. Стада от баракуди влизаха и излизаха без предупреждение през счупените прозорци. Морски звезди се гърчеха по капаците на ръждясали коли. Октоподи бавно се премятаха във въздуха, като пипалата им леко докосваха върховете на оградите от бодлива тел и навесите. Дори писъкът на нападаща акула щеше да е отвратително тих, така че нямаше нужда да са нащрек, макар че винаги бяха. Придвижвайки се предпазливо в зигзаг, Джанет и Киф Киф преминаха няколко улици с надеждата, че ако Армията ги следи, местоположението на къщата поне няма да е явно. Възможно бе, естествено, един ден Армията да престане да странства и да се съсредоточи върху всяка обитавана къща. Търпеливо ще я наблюдава и ще използва всеки сгоден случай, когато дори за кратко време е оставена без надзор, докато накрая обитателите й бъдат убити от онова, което Армията предпочиташе да нарича Свещеното обновяване на природата.

- Достатъчно далеч сме - промълви Джанет. Дъхът й се издигна като облаче пара в сухия, сив въздух.

Киф Киф хвърли пластмасовата торбичка с мъртвата зеленушка в канавката, където тя се разкъса в острия край на фотографски триножник. Голяма змиорка се измъкна от някакъв канал наблизо и се стрелна към плячката.

- Гладна ли е?

- Ъхъм.

На връщане от Кухнята, загрети и съживени от единственото в града топло ядене, Джанет и Киф Киф подскачаха весело към къщи. Дребни риби с всевъзможни шарки и форми задръстваха въздуха около тях, уплашени изплуваха от местата, където тършуваха за храна. Шарани поглъщаха планктона, загнезден във вътрешността на открит мотор на автомобил. Баракуда кръжеше около полумъртво от глад делфинче, уплело се в платнището над магазин. Средно голяма риба скат премина над сгушените им глави и се долепи до стената на фабрика. Бавно се плъзна по прясно изписания надпис (ЖИВА ТВАР, ПРОЧЕТЕШ ЛИ ТОВА - ДНИТЕ ТИ НА ЗЕМЯТА СА ПРЕБРОЕНИ!) засенчвайки думите една подир друга. Помолена от дъщеря си, Джанет й повтори лозунга.

- Тя го чете - изкикоти се Киф Киф. Джанет също се засмя. И двете знаеха, че рибата скат е решила, че незасъхналата още боя е нещо за ядене и до другата сутрин щеше да е с обърнат нагоре корем, а намереше ли я Армията, щеше да бъде изядена на свой ред. Тъй като беше малко вероятно номадската Църква на Армагедон да има нещо подобно на нелегалната Кухня за супа, благодарение на която Джанет, Киф Киф и другите неверници все още бяха живи, тя като че ли се изхранваше с риболов. Понякога се виждаха мрежи на Армията, опнати между сградите, сложно надиплени. Носеха се слухове, че Армията се отнася с презрение към консервираната и пакетирана храна, която отмъкваше от къщите, когато влезеше с взлом в тях и ги оставяше разтворени за хищниците на Свещената природа. Тя просто я конфискуваше, за да лиши неверниците от всякакво нечестно предимство пред Божията воля. Запаси неизползвана храна наистина бяха откривани на чудновати места и в този случай бяха занасяни в Кухнята - било сготвяни там, било разпределяни сред Оцелелите - понятие, което категорично изключваше Църквата на Армагедон. Оцелелите абсолютно отричаха крайните цели на тази религия. Едва ли имаше обществена сграда в града, която да не бе белязана с най-обичайния им надпис: НЕКА СУХАТА ЗЕМЯ ДА ИЗЧЕЗНЕ!

- Малко по-тихо, Киф.

Наближаваха съседните на дома им улици. Появи се щипещ топъл бриз, носещ миризмата на голяма, полуизядена риба. Джанет сбърчи нос с погнуса. Пресегна се, без да спира, и притисна Киф Киф до себе си.

- Съжалявам, че е толкова противно - каза тя, но като видя вглъбеното, спокойно изражение на детето, осъзна, че извинението й е било излишно, защото Киф Киф не бе усетила вонята.

Настроението на Джанет се помрачи при мисълта, че дъщеря й расте в свят, неописуемо вонящ. Киф Киф никога не бе вдишвала въздух, който да не мирише на гниене. Никога не бе виждала назряващ плод или разтварящо се цвете, защото всякакъв вид флора бе изяждана от рибите, преди да се появят пъпки. Детето живееше в неотоплен, слабо осветен затвор, треперещо и гърчещо се от кошмари всяка нощ. Дори сега, докато вървяха по пустата улица, някой от стотиците счупени прозорци внезапно можеше да изплюе дълго гладко сино тяло и тогава какво ще сторите? Джанет само бе чувала от други Оцелели какво изпитваш, когато огромна акула с разтворена паст се плъзне във въздуха към най-дребната плячка. Армията несъмнено не грешеше, мислейки, че светът вече не е предназначен за човешки същества. Киф Киф със смехотворното си малко мачете срещу омразата на цялото сътворение...

- Мамо, виж!

Джанет бе така рязко изтръгната от мрачните си мисли, че цяла изтръпна.

- Какво има? Какво?

Киф Киф сочеше над покривите на къщите, насред града. Ужасена, Джанет наблюдаваше как синьочерната косатка изплува изпод ниските сиви облаци, следвана от друга косатка, от още една, и още една. Те висяха огромни в небето, подобни на черни цепелини, а от придвижването им въздухът сякаш клаустрофобично се сгъсти. На Джанет й се догади от страх и щеше да се свлече на колене, ако не се държеше здраво за раменцата на Киф Киф. Зад гърба й нищо не предлагаше закрила, само други рушащи се улици, други уязвими, полусрутени сгради: една миля площ, която косатката би изминала за по-малко от минута, а отвъд нея - морето без риба, в което хората несправедливо бяха лишени от способността да дишат под водата. Косатките се насочиха към онази част от града, където се намираха Джанет и Киф Киф. Пляскаха лениво с опашки. Не се отделяха една от друга, готови да нападнат.

На стотина метра от улицата, където стояха Джанет и Киф Киф, се издигаше стара постройка, която макар да изглеждаше смалена поради разрушените останки на обществените сгради наоколо, бе останала непокътната с мраморните си статуи и всичко друго. Най-предната косатка се промъкна край сградите с грация, неотговаряща на мощните й размери, и мина съвсем близо до старата сграда, като почти я закачи с подобната си на самолетно крило опашка. После продължи застрашително, а сянката й се разля по улиците право към Киф Киф и Джанет. Докато стигне улицата, където бяха, тя вече се носеше на тридесет метра над земята, движението на опашката й развяваше косите им. Точно над тях, закривайки слънцето с чудовищното си туловище, косатката разтвори паст. Хиляда игловидни зъби увиснаха като колелата на аероплан. Върху асфалта забарабани вода: лиги, носени от вятъра. Джанет изпищя.

Косатката обаче се плъзна над тях, огромната й сянка ги захлупи, докато отминаваше.

- Връща се! Връща се! - изписка Джанет, защото, извъртайки се рязко, видя, че косатката описва бавен полукръг и наново се устремява към тях. Още веднъж обаче ги отмина и се плъзна край старата сграда, а другите косатки се носеха наоколо в нестроен ред. Извъртайки се повторно, косатката заплува към Джанет и Киф Киф, но описа по-малка дъга и сянката й дори не достигна улицата, където бяха те. Третия път тя се върна при старата сграда, без да я подмине. Като че ли дълбоко в мозъка й се оформи някакво решение, с последен мах на опашката тя се впусна право към целта и заби мощната си глава в каменната зидария. Сред глух тътен сградата потрепера, западаха камъни. Бледа статуя се олюля и се сгромоляса долу на улицата, смазвайки невидяни и нечути същества. Другите косатки по примера на водача си атакуваха сградата едновременно, блъскайки я многократно, докато дървената й част се разхвърча на трески, големи колкото греди, каменната зидария се натроши на парчета, разпятията се запремятаха във въздуха, а камбаните забиха хаотично. Накрая кулата рухна с оглушителен трясък, какъвто издават само срутващите се сгради. В продължение на минута косатките кръжаха около развалините, после отплуваха към друга част на града, вдигайки облаци блещукащи отломки с опашките си.

Джанет въздъхна отвратена, после леко изохка, задвижвайки вдървените си крайници. Наистина не беше много благодарна, че е жива. Животът се бе отдръпнал твърде далеч отвъд най-висшата степен на ужаса и тя вече не го разпознаваше. Да бъде в безсъзнание в безкрайния хранопровод на косатката: това би било истинска благодат, а не това гадно подобие на оцеляване. Само че тя бе длъжна да се преструва, че е жива, да се преструва, че има надежда, дух, чувства заради дъщеря си, за да не се предаде дъщеря й. Трябваше да е силна заради дъщеря си, да я утешава, да я отведе вкъщи в леглото, да я носи, ако е нужно. За пръв път Джанет погледна надолу към Киф Киф и поразена видя лъчезарното детско личице.

- О, мамо! - възхити се момиченцето. - Не беше ли изумително ?

- Изумително? - не повярва Джанет. - Изумително ли?

Дълбоко в нея се надигна гняв, подобен на гърч. Усили се, тъй като тя не го овладя и накрая цяла се затресе от ярост.

- Изумително, така ли? - изкрещя тя и започна да бие Киф Киф, да я налага с длани. Детето се свиваше, за да избегне ударите, викаше, но също нанасяше удари и то ефикасни. След няколко мига те действително се биеха, като се дърпаха за дрехите и косите. Предупредителен вик от страна на Киф Киф сложи край на това. Джанет усети че я дърпат за ръката надолу по улицата.

- Хайде! - сърдито извика задъханото дете. - Глупачка!

Препъвайки се, Джанет вървеше. Препъваше се отчасти защото беше прекалено висока, за да бъде водена от шестгодишно дете. Извърна се, за да види какво бе забелязало то преди нея : стадо пъстроцветни змиорки на двадесетина ярда, привлечени от схватката и миризмата на човешка плът. Джанет ускори ход, взе в обятията си непротивящото се дете и се затича с все сили.

 

Вечерта в леглото, в безопасност зад мрежата, Джанет се опита да обясни защо е била толкова разгневена, но без особен успех.

- Мислех си, че се ужасяваш от акули и подобни големи риби - неловко промълви тя, като притисна плътно до себе си леко отчужденото дете. - Сънуваш кошмари всяка нощ...

Киф Киф сънено почеса бузката и носа си:

- Сънувам кошмари заради други неща - прошепна тя.

Превод: Алек Попов

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща