Пламък
 

брой 5-6/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

АНДЖЕЛА МакСЕВЪНИ
(ANGELA MacSEVENEY)

 

Анджела Максевъни е родена през 1964 г. Завършва Единбургския университет и понастоящем живее в Единбург. Първата й стихосбирка "Да излезеш на открито" ("Coming Out with It"- 1992) е отличена с наградата "Грегъри" през 1993 г.

 

ДЖЕЙНИ

Мамината братовчедка Джейни
беше изнасилена, когато бе на седем.
Оттогава вече Джейни не порасна.

Всички си я спомнят мълчаливо седнала,
кротичка и тиха като кукла.

Никога не проговори на баща си и на братята
и винаги минаваше отсреща
щом влезеха във стаята.

А ако някой мъж по тротоара я настигнеше,
тя мигом се прибираше във къщи.

На Ан й се налагаше да се усмихва
всеки път, когато станеше въпрос
за Джейни. Тя така не тръгна на училище.

"Четиринайсет други рожби имам,
                          за които да се грижа.
Не мога да съм вечно с нея."

Каква ли работа за Джейни можеше да се намери?
Никой не показваше особена тревога.
И мислеха, че по-добре е в някой дом да я изпратят.


На шестнайсет Джейни неочаквано умря
от грип.

"Щастливо облекчение за нея,"
                        бе диагнозата на доктора,
"но по-добре да беше я убил тогава още онзи."





ВРЪЩАНЕ  КЪМ  МИНАЛОТО

Изгарям от смущение,
прочитайки добре обмисления параграф.

Надига се във мене неизбежност
със кръгче оградена в мисълта ми
като часа по физкултура във гимназията.

Не бяха ме наричали отдавна -
от часовете по физическо -
само по фамилия.

Четири жестоки срички,
      по дължината на игрището се втурват,
където от калта опитвах да повдигна
лице като червена ряпа пламнало.

Уязвима съм като краката ми,
изпъстрени със синини,
на игрището за хокей.

Момент, удавен в срам,
като че ли съм пропуснала
най-лесното и гладко хвърляне.

А някъде в далечината мисис Търнър изревава:
"Максевъни, веднага на чешмата!"




СБЪРКАНО

Повече не се боя от укорите
на родители, учители, приятели.

Помня как от ярост се задавях,
виках до пресипване,
но какво ли можех да очаквам?

Не, не бях добре тогава.

Но някъде дълбоко в мен
едно дете упорства.
"Не ме винете," казва тя.

Почеркът й дреме скрит в тетрадките ми стари.
Мечето й е до леглото ми.
В найлонов плик си пазя нейната опашка.

Виждам я - преливащ от енергия
подскачащ атом във училищния двор.

"Не съм виновна", настоява тя.
"Прочетох всички детски книги,
                  отглеждах животинче вкъщи
и вярвах в Дядо Коледа."

Какво, пораснало момиче, правиш?
Аз съм твоето разочарование.

Превод: Ивета Данаилова

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща