Пламък
 

брой 5-6/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО ДА СИ ПИСАТЕЛ ПРЕЗ ХХI ВЕК

МАРТИН МАКИЛЪН: Писането си остава самотно занимание

"Сънародници от всички страни, поети-преводачи, на бунт срещу патриотизма! Чувате ли ме! Всеки път, щом пиша дума - дума, която обичам и която обичам да изписвам - времевата протяжност на думата, едничката сричка дори, ме карат да усетя мелодията на Новия Интернационал. Никога не се противопоставям. Зовът му веднага ме изкарва на улицата, дори и да изглежда, че съм прекарал целия ден надвесен над бюрото."

Жак Дерида, "Едноезичието на другия или протезата на произхода" (Станфорд: Станфорд Юнивърсити Прес, 1988, с. 57).

 

Тези думи принадлежат не на мен, а на Жак Дерида, но ги приемам за свои. Пазя ги близо до себе си - изписани на ръка върху жълто листче, залепено за компютъра ми. Тези думи описват приключението да бъдеш писател в новото хилядолетие. Макар и да съм настроен скептично към евроцентричния модел, подсказан от празненствата по ознаменуване на хилядолетието, както и към прекалената увереност, че писането е винаги злополучна авантюра, думите на Дерида поставят въпроса за писането днес в контекста на едно особено плодовито, макар и объркващо съчетание от фактори. От една страна, писането никога не е било толкова необходимо, колкото сега - в този ден и час на двадесет и първото столетие. Никога не е било с писане да се занимават толкова много хора толкова често и с такава необходимост. Никога не е съществувала такава целеустремена енергия и финес. От друга страна, този тип занимание няма как да не остане тайно. Писането се заражда в тихите кътчета на планетата, отглежда се от хора, които работят в усамотение на бюрото си в ранните часове на деня или късните нощни доби, когато останалите членове на семейството са си легнали. Писането си остава самотно занимание, а като такова е вид безотговорност, макар че задачата на писателя в наше време е да бъде изключително отговорен. Никога досега писателят не е заемал позицията на възможно най-отговорния свидетел на историята. Въпреки това, писането трябва да си остане писане - ни повече, ни по-малко. Трябва да запази отношението на далечна запознатост с отговорността. Армията писатели, надвесени над бюрата си, свърани помежду си от тънката, невидима нишка на близостта и надеждата отвъд всякакви граници на националната и етническа предопределеност, трябва да си останат това, което Жан-Лук Нанси нарече "недействаща общност". Общност в отсъствието на общност - може би единствено възможната общност през двадесет и първи век. Тази общност се простира отвъд всяко конкретно място, но не би просъществувала отвъд тайната нишка на близостта. Въпреки това, изпращам съобщението си именно на тази недействаща общност, чийто преобразуващ потенциал е непознаваем и неограничен - затова и да бъдеш писател днес е приключение.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща