Пламък
 

брой 5-6/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

ПРИКЛЮЧЕНИЕТО ДА СИ ПИСАТЕЛ ПРЕЗ ХХI ВЕК

АЛЕК ПОПОВ: Писателят като SPY

 

Афинитетът между писателския и шпионския занаят не е от вчера. Това като че ли най-добре се осъзнава в Обединеното кралство, но важи и за другите части на света. Много писатели са били шпиони и много шпиони са прописвали книги. Даниел Дефо, Греъм Грийн, Ян Флеминг, Юлиян Симеонов и така нататък, да не изброяваме. Да бъдеш шпионин обаче не значи непременно да работиш за някое зловещо разузнавателно управление, колкото и престижно да изглежда на пръв поглед. Има частни шпиони, така както има и частни детективи. Има и шпиони, които работят единствено за себе си - или поне така си мислят. Не знам за другите, но аз съм точно от този тип.

Какъв spy си ти бе, ще кажат истинските шпиони, като не осъществяваш комуникация с Центъра. Кой ти е поръчал да събираш информация? Пред кого се отчиташ? Как е тайното ти име? Резонни въпроси. Един истински spy обаче никога не би отговорил на тях и те добре го знаят. Когато един шпионин се афишира в публичното пространство като такъв, той престава да бъде шпионин. Същото се отнася до голяма степен и до писателя. По време на "акция" той избягва да афишира своята истинска професия. Шпионите, виж, имат този досаден навик - да се представят за писатели по време на работа. Истината обаче е, че това е изцяло погрешна тактика. Няма нищо по-подозрително от някой, който проучва каналите за нелегален трафик на оръжие под предлог, че пише книга за това. Неотдавна прочетох една история от Фредерик Форсайт, където агентът се държеше именно по този глупав начин. Резултатът бе катастрофален.

И писателят, и шпионинът нямат за цел да направят моментална снимка на дйствителността. Това е работа за воайори. Вайорът се захласва по формата, без да го е грижа за същността. Воайори са журналистите, затова често се оставят да бъдат подведени. Докато шпионините, в това число и писателите, винаги знаят (Предполага се, че знаят!), че нещата не са такива, каквито изглеждат и упорито се мъчат да проникнат зад фасадата на видимото. Те никога не възприемат действителността едно към едно. Хоризонтът на воайора се изчерпва с рамката на прозореца или пролуката между щорите. (А нима целият видим свят не е заключен в пролуката между клепачите ни?) В него често попадат много интересни неща, но онова, което >не може да се види, вероятно е още по-интересно. Имам една история, в която главният герой е воайор - нарича се "Червената стая". На всеки няколко месеца този тип сменя квартирата си в търсене на нови и нови обекти за наблюдение. Една вечер в обектива на мощния му телескоп попада някаква стая, осветена от наситена червена светлина. Тя е съвършено празна, като изключим простия дървен стол по средата. Дни, седмици наред нашият воайор наблюдава стаята, но там не влиза никой. Столът остава празен. Единствено червената светлина струи неумолимо в нощта. Измъчен от любопитство, той напуска удобния си наблюдателен пункт, отива в отсрещния блок и влиза в стаята...

Което в крайна сметка се оказва фатално.

Воайорът не трябва да влиза в картината, гласи основното правило на воайорите. При писателите и шпионите е точно обратното - те се стремят да станат част от картината, поне за кратко. За тях не е достатъчно да мернат голия гръб на жената, която излиза от банята. Трябва обезателно да разберат още куп неща: дали има още някой в стаята, какво си говорят двамата и какво евентуално мислят един за друг? Какво е правила жената преди да влезе в банята и какво ще прави след това?... Тези любопитни подробности естествено не могат да се узнаят само ако надничаш зад пердето. Налага се да бъдеш вътре в стаята, което винаги е свързано с рискове. Изискват се твърде основателни причини, за да влезеш в чужда стая и фактът, че си писател (шпионин?), определено не е сред тях. В такива случаи Джеймс Бонд обикновено прелъстява мадамата и всички врати автоматично се разтварят пред него. Практиката на писателя не е много по-различна...

И писателите, и шпионите като че ли нямат собствен контекст. Обичат да се внедряват, но рядко се приобщават. Отвъд всичките им превъплъщения лежи белият лист; празното, което неистово смуче информация - художествена или оперативна, в зависимост от призванието.

Когато заминах на дипломатическа работа в Лондон, изобщо не предполагах, че един ден ще напиша книга за това. Просто се потопих дълбоко в онази действителност, изличавайки до голяма степен самоличността си на писател. Не че бях толкова очарован от новата си роля, но я играех с подобаваща сериозност. През целия този период написах един единствен разказ. Колегите ми дипломати обаче знаеха, че вече съм произвел няколко книги и си имаха едно наум. "Ти сега да не вземеш да ни изтипосаш!", ми рече веднъж един от тях на шега. Малко прибързано го уверих, че нямам подобни намерения. Обаче материалът започна да се натрупва. И то какъв! Няколко месеца по-късно вече предчувствах, че няма да устоя на изкушението, а след още няколко - бях сигурен. Да се остави да пропадне такъв материал би било непростимо предателство към занаята! Ето как неусетно, без да искам, се превърнах в insider, вътрешен човек - черна дупка в казионния плюш на институцията. Това, разбира се, не можеше да продължи дълго. Баластът, който бях погълнал доброволно, за да се потопя, започна да олеква. Легендата ми се пропука. Оттук нататък беше само въпрос на време да бъда идентифициран като чуждо тяло в системата. А тя, повярвайте ми, притежава дяволски остър инстинкт за самосъхранение...

Трудът на разузнавача обикновено става достояние за максимално тесен кръг от хора. Трудът на писателя - обратното. Но и двамата, в края на краищата, са изградили един паралелен свят, в който действителността се оглежда с обратен знак. Антивселена?

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща