Пламък
 

брой 5-6/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Георги Константинов

Из "АСПИРИНОВ СНЯГ"

 

 

ТЪПА ГРЕШКА

Не биваше да остарявам.
Минах се.
Допуснах тъпа грешка.
Сега съм
побеляващ дебютант
в безсмислена пиеса,
вярващ атеист,
самотен Дон Жуан,
накуцващ кон, потърсил
паша сред пустинята.

Не биваше да остарявам.
Минах се.
Сега живея
в глух и тъмен вакуум,
размесил прашни спомени
с банална тръпка
за насъщния.....
Не смея
да се видя в огледалото.
Не искам и да чуя
своя глас.....
Така живея аз.
Сега внимавам -
да не ми направи
мръсен номер
и смъртта.


ОГРАМОТЯВАНЕ

Някога
обръщах очи
след всяка хубава жена.
Даже усещах
физическа болка
от нейното
отдалечаване.....
Отдавна ограмотих
своите чувства.
Вече знам,
че и най-хубавата жена
се състои
от коварна усмивка
плюс
90 % вода.


ЕСЕННО СЪРЦЕ

Слязла от раменете ми,
планината
трепти в дъха ми
като перце.
Пия синева, дишам вятър,
размахвам ръце
по хребета на Октомври.
Боже, толкова човечен
изглежда светът,
щом наоколо няма
хора!
Няма ги
ледените погледи.
Няма ги
отровните думи.
Даже злото ми сърце
остана някъде долу.....
И сърцето на есента
е това малко,
сърцевидно листо,
самотно пулсиращо
на дървото.


ЛЮБОВ В СНЕГА

От черното небе
вали белота.
Любов в снега.
И сняг в любовта ни.
Сега
нашата любов
е снежен човек,
изваян от ласки
и надежда за вечност.....
Проблясващ в тъмното
снежен човек,
който утре ще изчезне
под небрежния поглед
на слънцето.


ГЛОБАЛНАТА СУША

Докато сънуваме,
докато ядем,
докато гримасничим
под своите маски -
на нашата
синя планета
всеки ден
сто километра земя
се превръщат в пустиня.
Неусетно пожълтява
земният атлас.
По древните хълмове
тръгват сипеи.....
Сахара настъпва към нас!
Сахара в тревите.
Сахара в горите.
Сахара в душите.....
Приижда суша
в човешкия пейзаж.
Увяхват чувствата.
И хуморът бяга.....

А хуморът, точно той,
е последният ни шанс.
(Хумор
на латински
значи
Влага).



МЕТЕОР

Точно над главата ми
просветна
дълга нишка на метеор.
Внимание!
Космосът спуска
златна въдица
към мен.
Не,
няма да се хвана.
Ще продължа
да плувам лениво
в земната нощ.



И ВСЕ ПАК.....

Човек е вързан за земята,
за струята вода,
за вятъра,
морето
и небето.

Човек е вързан за свойта сянка,
за своя глас,
за своята любов
и своята ненавист.

Човек е вързан за живота
с веригите на въглерода
и чувството за край
го спъва сред безкрая.....

И все пак,
и все пак.....
Очи притварям и усещам как
всяка земна връзка
се разпада.
Мисълта ми
преминава като тръпка
през цялата Вселена.



АСПИРИНОВ СНЯГ

Единствена аптека сред градчето.
Момински профил.
А косата - бяла...
Това ли е момичето, което
за първи път целунах
на раздяла?

Защо не се обадих - сам не зная.
А тя потъна в шала си.
Отмина...
След туй мълчах в хотелската си стая.
И тъжен бе цветът
на аспирина.

Белееха дърветата отсрещни.
И дансингът. И лятната къпалня.
И тъжен
аспиринов сняг валеше
над моята любов провинциална.

Но върнах се във спомен ненадеен.
Видях се млад
на избледняла снимка...
Добре, все пак, че чувството живее
по-дълго
от една настинка.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща