Пламък
 

брой 5-6/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Иван Кулеков

Разни монолози

 

ДЪВКА

 

Извинявай, че ще ти дъвча, ама се опитвам да откажа вестниците. Ти опитвал ли си да ги откажеш? Не е лесно като с цигарите. Сто пъти съм си казвал: преглеждам само заглавията и - край. Но на другия ден краката пак ме водят към будката. Какво да ти разправям - това са 20 години по един-два вестника на ден, а имаше време, когато заставах пред будката и поръчвах от всички по един. Като се роди детето, жената вика поне заради него ги откажи, едно, че ще тровят и него, второ, че нямаме пари за глупости. Тогава започнах да събирам изоставени вестници по чакалните и излизах на балкона да ги чета. Кога порасна малкото - така и не разбрах. То реве в креватчето или иска нещо да ми каже, аз му викам ей сега, да видя спорта и идвам. Пък след спорта подхващах и кръстословицата... Обаче вече ножът опря о кокал. Главата ми съвсем се изпразни - само някакви голи жени, политици и футболисти останаха да подскачат из нея като в сферата на тотото. Абе стигнах до там да не мога да прочета една книга. Ако в първото изречение не пише кой кого и кога е наръгал - изхвърлям я през прозореца. Дори и да се замисля преди да кажа нещо, най-много да изтърся "Митничар тараши джип, джипаджии тарашат митничар" или "Топлото поскъпва, да се готви алото". Едва успях да намеря пътя към поликлиниката. Още щом ме видя, докторът ме попита четеш ли вестници. Викам му "Падат главите на двама замминистри". Или ти ще погребеш вестниците, или вестниците ще погребат тебе, рече ми докторът. Тогава се уплаших и реших - край, скъсвам всякакви вестници! В случай, че пак ми се прииска, докторът ми предписа да вземам по една дъвка... Извиних ли ти се, че дъвча?... После, като започнах да чета всичко за болестта си, разбрах, че пристрастяването към вестниците е характерно за по-изостаналите държави. В Америка например на обществени места било абсолютно забранено. Когото хванат - на електрическия стол. То затова им дръпна така икономиката. А тук срещу входа на всяко училище има будка за вестници. И снимките на премиера и президента - на първа страница. Дори като погледнеш в тоалетните на болниците - пълно с вестници. Затова сме на това дередже. Да кажем народът заблуден, ами журналистите, дето по-добре от всички знаят какво са вестниците, излизат полуживи от редакциите си и пак мушнали вестника под мишницата. Виждал съм разни пропаднали типове да се събират по десетина души в една стаичка и да си правят вестник с каквото намерят - новини от радиото, CNN, интернет, клюки, вицове и после си го четат. Много от тях завършват или в някоя болница, или в някое министерство като прес-секретари. Слава Богу, че навреме отидох на лекар... Макар че, честно да си призная, откакто започнаха проблемите в живота ми... Не, не съм посягал към вестник, но не вдигам глава от телевизора...

 

 

КОСМОНАВТ

 

Така се случи, че след училище отидох направо в космоса. Приятелите ми - кой в Америка, кой в Германия, аз - в космоса. Съдба. Е вярно, виждам свят. Звезди, планети, галактики. От време на време космическият вятър довее някоя кофичка от кисело мляко или найлонов плик, но това е всичко. Няма живот. За изкуство да не говорим. Театри, концерти - това са думи от друг свят и от друг живот. До нас идват само изстрелваните от Мексико телевизионни сериали. Тогава какво ми остава? Избръсна се сутрин, изстискам тубичките за ядене да видя дали ще пуснат нещо и излизам в открития космос. Не че има какво да правя из тая пустош, ами да не седя в кораба, че ме хваща съклет. Пък и пестя от ток и парно. Вярно, че и навън е космически студ, но като се движи човек, сгрява се. За вода не плащам, щото си я рециклирам. Ако включа радиостанцията, ми викат, че ми се е сбъднала мечтата да съм свободен, защото си ходя нагоре-надолу. Абе каква е тази свобода, викам си, аз, като не знам дали съм нагоре с главата или надолу. Да, ама сега химикалката ти обикаля около тебе, и парчето сухар обикаля около тебе, пък по-рано не обикаляха, викат. Прави са. Вчера идва товарният кораб да събира данъци. За какво са тия данъци, питам ги. Е как, отговарят ми, нали за да се поддържа тоя космос, трябват пари. Ти знаеш ли колко ни струва само това да няма закон за гравитацията?!

Знам, че не съм сам в космоса, до мене достигат сигнали и от Ямбол, и от Видин, и от Габрово, но се чувствам самотен. Преди мислех да си взема едно кученце, има много останали от първите космически полети, летят на глутници из космоса и вият, хем да си имам другарче, хем да ми пази кораба, но вече ми ограбиха кораба и е безсмислено. Безсмислено е и да се обаждам в полицията. Оттам винаги отговарят, че не извънземните са виновни за всичко.

Ако някога имам дете, не искам то да стане космонавт.

 

 

ЮДА

 

Господи, 2000 години място не мога да си намеря. Не че искам да стоваря всичко върху твоята глава, но ако не беше ме убедил, че човек трябва да се жертва за хората, нямаше да те предам. Честен кръст! Но хората не заслужават. Прекалено са елементарни. Наистина си мислят, че е било заради трийсетте сребърника. Дори не правят простата сметка, че 30 сребърника аз ще ги профукам за една седмица, добре - за един месец, а покрай тебе няма да остана нито гладен, нито жаден цял живот. А не дай си Боже и нещо по-лошо да ми се случи - я се разболея, я умра - пак на тебе ще разчитам да ме оправиш. Откъдето и да го погледнеш - нямам никакъв личен интерес да те предавам. Като добавиш и неизбежните при такива случаи угризения на съвестта, които човек си навлича като някаква срамна болест - цялата работа става още по-безсмислена. Обаче върви убеждавай някого, че не е било заради мангизите. Особено гладните. Те не мислят с главата, а със стомаха си и изобщо през празния им корем не минава идеята, че човек може да има и други аргументи да те предаде, освен парите. Хайде, остави ме мене, но това е обидно преди всичко за тебе. Тия типове, които на думи те боготворят, всъщност си мислят,че щом си се заобиколил с отрепки като мене, ти не можеш да отличиш доброто от злото. А оттук до заключението кажи ми какви са приятелите ти, за да ти кажа какъв си ти, има само една крачка. Ей това ме вбесява повече от всичко.

Сякаш кръстът да си предал Христос може да се носи от всеки. Глупаци! Пак ти казвам, ако не ти бях повярвал, че в страданието заради другите има някакъв смисъл, никога нямаше да те целуна.

Обаче като си представих колко нещастници ходят по тая земя, кой предал майка, кой - приятел, кой - родина, кой - идея, като знам в какъв ад се пържат, си рекох: добре, ще се жертвам за тях, ще поема този грях, само и само те да могат да си кажат ето, този, който Христос лично избра за апостол, извърши предателство, какво останало за нас, обикновените хорица, дето никой не ни обръща внимание.

Съзнавах, че това е единствената утеха, с която милиони ще успокоят болната си съвест и ще се върнат към нормален живот и не се излъгах. Казано шаблонно - резултатите надминаха и най-смелите ми очаквания. "Щом апостол Юда, дето, нали, пък аз, дето, нали....." се оказаха едни вълшебни думички. Имал съм случаи, когато те са помагали на генерали, предали армиите си, да ядат и пият по три дни и нощи и са заповядвали на цели армии да предадат своите генерали, за да спасят кожата. Оказа се, че тяхната вълшебна сила крепи всички семейства по света, или пък вдъхновява министър-председатели, предали народите си, да се явяват отново на избори. И да ги печелят. Абе не са един или два примера, та да ги помня. Но ако се интересуваш, учениците ми ги записват и издават. "История на човека", "История на религиите", "История на света" - няма книга, в която да се казва нещо друго. Изобщо, дето ми пише един български революционер, сега пенсионер: "Апостоле, ако те нямаше тебе, и нас да ни няма. Юда е българин!"

Сега, моля правилно да бъда тълкуван. Да не излезе така, че като спасих човеците от меча на съвестта им, съм се водил от чиста любов към ближния! Нищо подобно. Аз не съм Христос. Не, аз понесох кръста на предателството единствено заради тебе, Господи! И не толкова, за да те спася от хората - ти и на оня свят нямаш мира от тях - колкото да ти доставя радост като спася това, което ти сътвори. Нямам предвид разните му там гадини като змии, гущери и агнета, тях вълци ги яли, ами човека, Господи. Пред него стоеше реалната опасност да се превърне в хора. Като се отрече от себе си и заедно с всички останали приеме твоите, без комплимент, прекрасни заповеди за свои, като се съгласи, че е само овчица от стадото, винтче от механизма, песъчинка от пустинята, атом от всемира и други поетични идиотщини.

Представяш ли си тези отказали си от собствения си и вживяващи се в твоя образ актьори, които продължават да бъдат подвластни на инстинктите си за търсене на храна, чукане и власт, да ти крещят "Бог - това сме ние"?! Водени в кръстоносни походи от страстта си да убиват, да ти крещят "Бог - това сме ние"? Изтръгвайки ноктите на неправедните, набивайки ги на кол, изгаряйки ги на клади и в пещи, затваряйки ги в лагери и държави, за да задоволят потребността си от удовлетворение, да ти крещят "Бог - това сме ние"? Представяш ли си да се случи подобен ад? Нали тогава всичко, което си създал, отива по дяволите. А аз, какво, да стоя отстрани и да мрънкам: ами щом така е писано.....

Че това е предателство. Затова те целунах. Някой човек все пак трябваше да напусне оформящото се стадо, докато не е станал овца, нали? Наистина, това с целувката не беше най-добрият избор, особено от фройдистка гледна точка, но все пак си беше мой избор. Какъвто и да е - изборът те отделя. Още повече, че аз избрах да отговарям за себе си. Да върша добро и зло. Нещо като твоята работа. Нали ти ме сътвори по свой образ и подобие да творя по твой образ и подобие?

Имам тук едни работи, можеш да хвърлиш едно око: Памела Андерсън, Калашников, менгеме, Фауст, чушкопек, дузпа, Гуерника, Хирошима... Какво ще кажеш, а? Страшен съм, нали? Ако не беше ни събрал тогава на вечеря, нищо нямаше да направя. Макар че никак не ми е лесно да понасям страданието, което ти причиних. Но просто нямаше как. За всичко се заплаща. Такъв е животът. Особено напоследък.

Днес без пари си умираш като куче и никой не те поглежда. Цената на предателството пада, курсът на сребърника към долара никога не е бил по-нисък. Ако на времето се бях сетил да ги вложа в банка... 30 сребърника, по средна лихва 7%, хайде, 6.4 на сто да са, за 2000 години колко прави? Ама на мене тогава акълът ми беше все в спасението на човечеството. Глупак! Сякаш сега има кой едно мерси да ми каже. Дори учениците ми, тези, които натрупаха състояние от идеята ми да гледаме себе си, са ме забравили напълно. Оправдават ми се, че гледат себе си.

Отчаян съм, Господи, и все по-често мисля за въжето. Ако най-после реша да си сложа примката, то няма да го направя заради тебе, все пак съм видял всичко на този свят и би било богохулство да се оплаквам от съдбата си, а заради това, че човек винаги, за всяко нещо си има оправдание.

Извинявай, май не съм съвсем забравен, някой идва... Господи, това ти ли си?!... Защо ме целуваш?

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща