Пламък
 

брой 5-6/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Пламен Антов

АВТОСТОП

 

В първия момент си помислих, че и тя няма да спре; профуча покрай мен както толкова други коли, но миг след това чух зад гърба си продължително свистене на гуми, обърнах се и хукнах. Колата беше яркочервена и много женствена - малка, кокетна и лукава. Така и не разгадах марката. Качвай се, каза жената зад волана, когато открехнах предната дясна врата. Дори не направи усилието да извърне лице. Имаше решителен профил, полускрит зад огромни тъмни очила. Още не бях успял да затворя вратата след себе си, когато рязкото ускорение ме залепи за облегалката. Десният ми крак едва не остана там някъде назад в далечината, край канавката. Само за няколко мига стрелката достигна деветдесет и бързо продължи да се наклонява надясно. Тя пушеше настървено и още по-настървено натискаше педала на газта. Беше боса, тоест по чорапи, а чифт елегантни черни обувки с огромни токове - като отрязани магарешки копита - се валяха под моята седалка. Беше с дълга, черна и много тясна рокля, в горната си част състояща се предимно от изкусна дантела. Беше с дълги до лактите черни ръкавици без пръсти. Беше с ефектна асиметрична прическа. Беше с отвратително настроение, защото подир оная единствена реплика, с която ми бе заповядала да се кача, не даваше признаци, че забелязва присъствието ми. След краткия поглед, който й бях хвърлил крадешком, аз насочих всичките си усилия към това, как да запазя вертикално положение при честите завои. От време на време, на някой по-прав участък, все пак хвърлях поглед наляво, търсейки приемлив повод да установя някакъв контакт. Тя газеше злобно педала, но когато се налагаше, все пак успяваше да набие спирачката миг преди да сме се лепнали за широката морда на някой идващ насреща камион. Пушеше бързо, после метна фаса през отворения прозорец и веднага извади нова цигара от полупразния пакет, който се плъзгаше насам-натам под предното стъкло. Докато щракаше запалката, едва не изпусна поредния завой. Вижте, ако сте тръгнали да се самоубивате, по-добре ще е да сляза, предложих без следа от хумор в гласа си. Я млъквай, сряза ме тя с тон, сякаш току-що бяхме отпразнували сребърната си сватба. После най-сетне, благоволи да извърне лице към мен. Всички мъже сте говеда, поясни компетентно. И след кратка пауза добави, вече по-миролюбиво, че впрочем мога да си метна раницата на задната седалка. Впрочем метнах си раницата на задната седалка. Беше вярна стара раница, не особено чиста и съвсем неугледна на вид, съхранила немалко белези от съвместните ни скиталчества по пътищата на родината. Да пусна ли някаква музика, предложих без особен умисъл, просто погледът ми попадна на радиокасетофона, вграден в арматурното табло. Тя само каза "Майната ти" между две дръпвания от цигарата. Тогава насочих вниманието си към гледката през прозореца. Беше чудна лятна утрин, прохладна и свежа, пътят се виеше през някакъв планински проход, а наоколо се разстилаха гори, пропасти и други приятни неща. Накрая ми доскуча и попитах дали пък да не се опитам да позная. Очаквах да каже "Майната ти", но бях сюрпризиран с нещо далеч по-нежно - пълно мълчание. Приех го като насърчение и продължих. "Ти си държала на него, а той се е оказал лайнар." Отново същата реакция. Съвсем окрилен, побързах да развия тезата си: предложил ти е снощи вечеря на романтично място, а после е забравил. Ти се издокарваш в тая страхотна рокля, отиваш на фризьор дори, гримираш се час и половина, а той, говедото му с говедо, изобщо не идва... "Я млъквай, хлапе - сряза ме най-сетне тя. - Никаква романтична вечеря нямаше, просто някакъв шибан бизнес-коктейл....." И някаква жена, предполагам. "Ква жена бе, някаква пикла на 17, от ония пластмасови куклички, дето им викат топ-модели... Топ-модели! Айде заеби!" Разбирах я много добре. Така, изпод остатъците на тежкия вечерен грим и огромните тъмни очила, спокойно й давах около 30-те. Плюс-минус десетачка; при дамите на средна възраст тия неща са особено относителни. Аз обаче упорито продължавам да разплитам ситуацията, като внимателно изтеглях малко по малко нишката. Завъртяла му такъв шамар, че вратовръзката му Гучи се метнала през рамото, после се втурнала навън, седнала в някаква кола и препуснала в нощта. "Ти сигурно си мислиш, че ме интересуват само парите му" - и още преди да съм успял да я успокоя, че съвсем не си мисля подобно нещо, ме осведоми, че всъщност пикае на парите му и че всъщност... но какво съм разбирал аз от любов и други такива старомодни работи; ние, нашето нещастно поколение... абе майната му на всичко, по-добре да съм й запалел една цигара. Вадя цигара, запалвам я, после нарочно не й я подавам, макар че тя посяга с ръка, ами сам я поднасям към устните й. Всъщност има много красиви, сочни и добре очертани устни. Тази е предпоследната, осведомявам я, а тя ми казва, че когато е бясна я успокоявали само цигарите и високите скорости. А всъщност накъде се носим, използвам повода да задам въпроса, който от известно време ме измъчва. Нямам представа, казва простосърдечно тя и аз окончателно се прощавам с илюзията до обяд да пристигна до морето, пред оня къмпинг, дето ни беше срещата с аверите от тайфата. Бяхме се разбили вчера, защото стопът, известно е, не върви особено в група. Междувременно се движехме по някакъв тесен междуселски път, иззад един завой пътят внезапно се оказа преграден от голямо овче стадо и тя едва успя да натисне спирачката, преди лъскавата муцуна на возилото да е опапала половината от овчичките. Автентичен на вид овчар гледаше с безразличие отстрани. Може би по тия места автомобилите са още рядкост, помислих си, докато до мен тя бясно боксираше клаксона с юмрук, но свирката не трогваше особено нито животните, нито пастира им. Неиздържала в един момент, тя отвори вратата и изхвърча навън, като хем крещеше на слисания човечец да си разкара проклетите добичета от пътя, хем сама се вряза сред стадото, като риташе наляво и надясно с босите си нозе, защото, разбира се, не бе имала време да ги въоръжава с обувките преди да слезе. За миг си помислих дали не ми се привижда абсурдната сцена, която сетивата ми регистрираха през предното стъкло на автомобила, но съзнанието ми отказваше да приеме: една красива дама в черна суперелегантна вечерна рокля със смущаващо гол гръб (имах възможност да забележа този факт едва след слизането й от колата), с дълги черни ръкавици без пръсти, с шикозна прическа и вечерен грим се сражава на живот и смърт със смутено блеещо овче стадо сред идиличен високопланински пейзаж. Когато най-сетне пътят бе разчистен, тя се върна в колата и натисна газта. Бедният човечец с тоягата едва успя да отскочи встрани. Чорапът ти се е скъсал, отбелязах. Тя дори не погледна, само ми каза ласкаво да си затварям устата. Пътят все повече навлизаше в планината, отдавна бяхме престанали да срещаме други коли, само по някоя магарешка каручка от време на време, с изумително истински старци в тях. После се появи и самото селце. Беше малко и съвсем пусто, със стари схлупени къщици. Шосето постепенно премина в нещо като тясна стръмна уличка, която ни изведе до нещо като площадче и там безцеремонно свърши. Площадчето беше толкова оскъдно, че се наложи тя рязко да набие спирачки, при което аз едва не изхвърчах през предното стъкло. Когато моторът угасна, настана такава възхитителна тишина, че се побоях да не са ми заглъхнали ушите. Само отнякъде долиташе ожесточен лай на куче, който сякаш подчертаваше тишината. Господи, възкликна тя, за пръв път ми се случва подобно нещо, за пръв път ми се случва... После се доизясни: за пръв път й се случвало да стигне до място, където пътят свършва. "Мислех си, че краят на пътя - това е само една много красива метафора, а сега стоя пред тази метафора и....." Метафората се изпречваше пред нас, материализирана във вид на полурухнал каменен зид, обилно обрасъл с магарешко тръне и коприва. И май не ни остава нищо друго, освен да се върнем назад, добавих аз. Това му е лошото на края на пътя - че трябва да поемеш обратно. "Да, но преди това трябва да ми купиш цигари отнякъде." Табелата върху една по-продълговата сграда даваше надежди, че там могат да се купят цигари и нещо за пиене. Слязох да проверя. Единствените цигари бяха без филтър, а лимонадата - топла и с плуващи мравки. Няма значение, каза тя, обърна колата и пое надолу по обратния път. Когато излязохме на някакво по-главно шосе, вече наближаваше пладне. Тук отново полюбопитствах всъщност накъде вървим наистина. Тя ме увери, че в мига, в който я осени някаква идея, аз без съмнение ще бъда първият, комуто ще я довери. Благодарих за честта, но все пак отбелязах, че трябва тия дни да стигна до морето, и по-точно... Морето ли, възкликна тя, ами че това е чудесно, защо наистина да не отидем до морето! После замълча объркано. Само че да ме вземат дяволите, ако зная в каква посока е шибаното море. Накъдето и да се обърнеш, само планини... Докато се озърташе наоколо може би с надеждата да зърне някъде море, а море, разбира се, нямаше, лицето й изразяваше такава искрена безпомощност, че аз бях обладан от най-нежно съчувствие. Е, в края на краищата морето не е най-важното нещо, казах философски; важен е пътят. Тя обаче не губеше надежда; предложи ми да си представя колко ли готино би било, ако пък ей така, изведнъж, както си караме, пред нас се изпречи морето. И с тая надежда продължаваше да гази педала на газта със скъсания си чорап. Скоро се измъкнахме от проклетата планина и попаднахме на някакво по-широко и право шосе. В този миг отнякъде зазвуча малка нощна музика и когато отворих жабката на колата, видях лъскав мобифон. Издърпах антенката му и й го подадох, тя каза "да" в него, после го попита какво иска, после му изкрещя да върви на майка си в оная работа и за по-сигурно го метна през прозореца. Бизнесменът ли беше, попитах просто ей така, а тя каза, че най мразела когато започнели да й се извиняват. Точка по въпроса! Решителният й тон поохлади ищаха ми да продължа темата, просто си седяхме в колата, просторът свиреше в ушите ни през отворените прозорци, моторът пееше меко като в най-романтичните филми; после по едно време тя каза, че й се пикае и спряхме за малко в една особено живописна местност и поседяхме в беседката край шосето и докато си говорехме за това-онова, аз с носталгия гледах профучаващите камиони и си мислех, че ако хвана някой от тях, сигурно до залез ще успея да се добера до морето, но не го направих, дори не опитах, защото в тая красива смахната жена имаше нещо толкова свежо и привличащо; и дори й дадох единствения си сандвич, който снощи саморъчно си бях направил, когато тя се оплака, че започнал да й стърже коремът. Изяде го с апетит и дори после по такъв начин облиза мазните си пръсти, че почти се възбудих. После продължихме и аз с известно успокоение забелязах, че скоростта е по-човешка, но точно в този момент на излизане от поредния завой се натъкнахме на стаена в засада край шосето полицейска кола, а на всичко отгоре застаналият до нея полицай недвусмислено размахваше стоп-палка. Вместо да спре обаче, моята спътничка натисна докрай газта. Тук вече се изплаших не на шега. Видях в огледалото как стремително смаляващият се полицай скочи в колата си и малко по-късно някъде отзад зазвуча сирена. Какво правиш, по дяволите, изкрещях й като в американски филм; ти наистина не си с всичкия си, защо не спря!... Тя обаче изглеждаше необичайно възбудена и дори весела. Ти не си с всичкия си, върна ми комплимента, как да спра, като нито имам някакви документи, нито пък зная чия е тая кола. Трябваше да призная, че аргументите й бяха железни. Единственото, което ми оставаше, бе плахата надежда, че поне знае да върти волана. Трябваше да призная също, че се справяше доста добре, а и таратайката си я биваше и след няколко минути от полицейската бричка не остана и помен в огледалото. Оттук насетне обаче трябваше да напуснем удобните шосето и да свърнем в някакви междуселски пътища. Тя намали чувствително скоростта и сред красивите и пусти полупланински пейзажи нещата придобиха почти романтична окраска. Слънцето вече се бе спуснало ниско над хоризонта, наслаждавахме се на гледките и си говорехме за най-незначителни неща, като например дали си струва да се обича само един човек на света, дали има Бог и други такива глупости. Беше свалила тъмните си очила и се оказа, че всъщност има хубави тъмни очи - с бърз и някак налудничав, но честен и прям поглед. По едно време, полускрито сред шубраците по брега на пенлива рекичка, изникна китно ресторантче. Тя отби на паркинга и ми каза да я изчакам, докато отидела да потърси тоалетна, за да пооправела тоалета си. Обу обувките си и слезе, а аз останах в колата, използвайки случая да си пусна малко музика. Мина обаче повече от половин час, а тя не се връщаше, започна да мръква и аз реших да я потърся. Открих я в градинката зад ресторантчето, на една от няколкото масички, закътани сред надвиснал храсталак, осветени от дискретно маскираните сред зеленината лампи. Наблизо шумеше реката, въртеше се голямо декоративно воденично колело, имаше и гърбаво мостче. Тя седеше с гръб към мен и пушеше. За миг ми се стори толкова крехка, слаба, объркана, изгубена сред този голям чужд свят и безпомощна, че изпитах необяснима милост към тъничкото й вратле. А, здравей, каза ми вяло тя, когато ме видя, бях сигурна, че ще ме намериш, аз реших да хапна малко, поръчах и за теб. Между две чинии с пържоли, пържени картофи и салата извисяваше снага едра бутилка вино. Бутилката беше наполовина празна и в момента тя тъкмо си доливаше за пореден път чашата, докато храната си стоеше почти недокосната; обясни ми, че всъщност нищо не й се ядяло. Аз обаче бях на друго мнение и без повторна покана се заех с мръвките, докато тя все така упорито продължи да набляга на виното и цигарите. Беше тъжна и ми говореше тъжни неща - колко лоша и неблагодарна била всъщност, как той бил толкова миличък с нея, а тя непрестанно му въртяла мръснишките си номерца и се забърквала в разни каши, от които все той после трябвало да я измъква. Аз драговолно се съгласявах с нея, защото прекрасно разбирах, че не на мен говореше тя, а на себе си, и междувременно унищожавах с методична настървеност порцията си; после минах на нейната. Но когато тя заръча на притичалия момък да й донесе втора бутилка, аз решително възразих и тогава тя най-неочаквано се нахвърли върху мен: как съм си позволявал аз, нещастен пикльо, да й се бъркам в живота, нещастен, гаден, мърляв дрипльо, да си въобразявам, че мога да се сравнявам с него - аз, който дори не съм истински мъж, а някакъв си нещастен лигльо, който няма пари дори за влака... Махай се, крещеше ми тя, махай се заедно с дрипавата си раница; и аз се махнах; отидох до колата, взех си раницата и продължих пеша покрай шосето. Вече беше мръкнало, тясното шосе се виеше около реката, реката шумеше, шумяха горите наоколо, вятър повяваше, балканът пееше хайдушка песен, пееха също жаби и скакалци, а аз стисках зъби и ругаех на ум тая смахната патка, която не само ми загуби цял ден, но ме и завря в тия пущинаци на майната си от морето, дето аверите сигурно отдавна се чудеха какво ли се е случило с мен. На всичко отгоре нямаше и никакви изгледи тая нощ да продължа, по тоя затънтен път и в тоя час изобщо не минаваха коли, а и да минаваха, кой ли ще е твоя смелчак, дето ще спре на подобен самотен, неизбръснат и неблагонадежден силует крой пътя. Утрото е по-мъдро от вечерта, казах си и затърсих удобно място за нощувка. Скоро попаднах на малка закътана полянка между шосето и реката; имаше лек наклон, бе оградена с рехави храсталаци и покрита с мека трева. Отбих се и на бледата лунна светлина се заех да приготовлявам бивака си. Разпънах спалния чувал, но понеже не ми се заспиваше толкова рано, реших да си сваря чай от билки, които носех винаги със себе си в една торбичка. Насъбрах съчки, направих си огнище с помощта на няколко камъка, които извадих от реката, и драснах кибрита. Стана не само по-светло, но и по-топло. В тая клисура нощите бяха доста хладни и дори якето, което бях навлякъл, не можеше да ме спаси съвсем. Скоро в нощта се разнесе тайнствения аромат на билковия ми чай. Седях в нощта до огъня, обхванал свитите си колене с ръце, и наблюдавах играта на пламъците. Мислех си за човешката самота, за красотата, за невъзможността за самота, за сочната пържола, която бях зарязал по средата... Хей! Защо ме изостави, защо изостави глуповата си приятелка... Гласът ми беше странно познат. Извърнах глава и видях тъмния й силует, изрязан върху кобалтовия фон на нощното небе. Шантавата прическа, тясната дълга рокля, високите обувки. Ти се опита да ме зарежеш, малък мръсник, но аз те открих, тръгнах след теб по пътя и после видях огъня, а ти защо се опита да избягаш, искам да сляза при теб, помогни ми да сляза... Беше прелестно пияна, в едната си ръка стискаше бутилка. Станах и я доведох при огъня, настаних я направо на тревата и наметнах голия й гръб с якето си - единствената връхна дреха, с която разполагах. Хубаво ми е с теб, каза тя и гласът й звучеше съвсем искрено. И с него ми е хубаво. Чаят ми вече бе готов. Отпих предпазлива глътка, беше горещ. Докато аз отпивах от горещата ароматна течност, тя от време на време надигаше бутилката си. Вече се бях отказал от идеята да я превъзпитавам. Тялото й излъчваше приятна топлина и това ми стигаше. Мълчахме там, край бавно загасващия огън в непонятната хладна нощ, до реката и храстите, сред нощната песен на жабите и скакалците; дълго мълчахме така, притиснати един в друг, моето топло тяло и нейното топло тяло, моята захвърленост в нощта и нейната, моята самота, нейната... И толкова истинска беше нощта, толкова нежна и истинска, сякаш никога нямаше да съмне... После тя каза: знаеш ли, преди малко му се обадих, нямам представа изобщо къде се намираме, но барманът му обясни и той каза, че тръгва веднага, за да ме прибере. Тъй че, добави с много загрижен глас тя, ще трябва много бързо да изчезнеш, защото забравих да ти кажа, че той е ааааадски ревнив, провлече почти весело тя, и освен това има пистолет, схващаш ли. Схващах, разбира се. И докоснах с устни врата й.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща