Пламък
 

брой 5-6/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Ясен Антов

РАЗГЛЕЖДАМ КАРТИЧКИ ОТ ЛОНДОН

 

Пикадили скуеър. Общо взето хубаво място, но съм изненадан - няма мъгла. И вчера, като минавах оттам, пак нямаше. И над Темза нямаше, и над гара Падингтън, и над Сохо. Нищо чудно и над имението Баскервил да няма мъгла, въпреки тайнственото предупредително писмо до сър Хенри: "...и не излизайте вечер в мъглата край тресавището, когато силите на злото властват...".

Къде е тази прословута Лондонска мъгла, описвана в толкова романи?

Какво ще каже сега доктор Уотсън, когато се прибере в дома на Бейкър стрийт, 18 - ще мънка: драги ми Холмс... следеният от мен чернобрад мъж изчезна... в мъглата, макар че... мъгла... няма...

- Елементарно, Уотсън, ще го успокои Холмс. Цялата пушилка от индустрията и от автомобилите се засмуква от филтри и заедно с нея изчезва и мръсната мъгла. А който зацапа въздуха, отива в затвора.

Тук се сещам за английската поговорка: няма лошо време, има лоши дрехи. Което значи, че работата не опира само до мъглата, до лошото време, до природата - изобщо извън нас, а и до нас. А също така и до затвора, за който говори Холмс, въпреки че звучи малко зловещо. Факт е, че за хвърлен фас в Кенсингтън парк или в Хайд парк не пращат в мрачния Тауър, но пък мигновено се събира глоба от 100 английски лири. Сто паунда! - ще извика някой. За един фас! Да, сто паунда, които се събират при това безапелационно, защото момчетата, високи 1.85 м., с палки в ръце и в черни униформи са винаги там, където потрябва. Те пазят не само живота и собствеността на лондончани, но и парковете - никой да не хвърля в тях фасове и боклуци. Защото в Кенсингтън и в Хайд парк, т.н. Кралски паркове, в Гринуич парк и Ричмонд парк, в Холанд парк и във всичките други безчислено много лондонски паркове и градини се разхождат и си почиват, четат книги и извеждат децата си, забавляват се и се наслаждават на природата не други граждани, а гражданите на Великобритания.

Което, мисля, е твърде съществено.

Разглеждам друга картичка - със статуята на веселото момче от приказките Питър Пан. Недалеч от него в парка има езеро с гъски, патици, гмурци и лебеди. Може да има и други птици. Те си плуват в езерото, плуват си, пък изведнъж излизат на брега, тръскат си перушината и тръгват да се разхождат заедно с гражданите на Великобритания. Никой не им вика "Къш!" и не ги гони, още по-малко се правят опити да им бъдат извити шиите и да бъдат натъпкани в някоя торба.

Двама джентълмени с вид на пенсионирани министри се забавляват, като пускат радиоуправляеми корабчета в езерото. Питам: не е ли опасно за птиците! Казват ми спокойно: не е опасно, те ги пазят.

До тях пък друг джентълмен - той е в инвалидна количка, пуска в небето радиоуправляемо хвърчило. Той пък пази хвърчилото да не се заплете в жиците отгоре.

Профучава млад човек, теглен от два бели английски сетера - на краката си той има ролери. Сетерите се казват Оскар и Алберт и той ги направлява с тихи команди. Човекът и кучетата фучат по алеите, но не докосват никого. Човекът и кучетата пазят и хората, и кучетата, също децата и катеричките, старите дами и разхождащите се гъски, патици, гмурци и лебеди. Преди време бях в Непал и там, в столицата Катманду, ме блъснаха не по-малко от десет хиляди души. За София да не ви говоря. А тук един-единствен път на гара Чаринг крос ме бутна една жена, след което около двайсет пъти ми каза "Сорри!". Иначе много ми се усмихваха, предимно възрастни жени - защо ли?

Веднъж бях спрял пред музея на кралица Виктория и на съпруга й Алберт, за да разгледам най-старата английска мома, която може да се намери в Англия. По начало тези дами са много удобни за описване от писатели и за показване във филми - от там и аз ги познавам. Но тук се спрях, защото не бях виждал как подобна английска госпожица се стяга да яхне велосипеда си. Това "на континента", както казват англичаните, не може да се види. Защото спокойствието на Острова е част от историята му, от традициите, обичаите, доброто възпитание, аристократизма, самоувереността. А бих казал - и самоуважението. Припряни, все бързащи и все закъсняващи, са несигурните хора - който бърза, бърка. Това не е английска мъдрост, а моя лична.

Дамата дълго и твърде внимателно отключва катинара, с който колелото бе закачено на една ограда. Това тук е практика - за да не пречат на пешеходците, оставените на тротоара хиляди велосипеди се окачват на железните огради. И се заключват с катинар по разбираеми причини. Така че дамата отключи катинара, свали колелото си от оградата, огледа го от всички страни, опита гумите му дали не са спаднали, завъртя кормилото насам-натам и удари два-три пъти с юмрук седлото. След това закрепи една кошница на багажника и провери дали добре е закрепена. Дотук бяха изминали петнайсет минути. После започна да запретва полата си и да я защипва с разни щипалки. След това провери дали полата е добре защипана. После нагласи на главата шапката си, върза под брадата си панделката на шапката, прибра подаващите се изпод шапката къдрици и накрай облиза с език устните си. Когато настъпи решителната минута, тя самоуверено яхна велосипеда, изправи гръб, сложи десния си крак на десния педал и ми се усмихна.

Господи! Обожавам старите английски госпожици, когато са се качили най-сетне на велосипеда си, и като забележат, че с възхитен поглед ги следя, ми се усмихват!

Продължих пътя си, изпълнен със светла радост.

Във връзка с парковете в Лондон ви съобщавам, че има един малък почти домашен хотел на Куинсгейт № 4. Препоръчвам ви го, ако идете в Лондон. Разбира се, дано нищо лошо не му се е случило през тези доста години, защото и в добрата стара, традиционна и уредена Англия се случва да бутат стари и красиви стилни къщи и на тяхно място да строят ужасни блокове. По този повод принц Чарлс бе казал: "Какво искате, господа? Да унищожим старите английски фасади и да заприличаме на Румъния?" Защо точно Румъния, не разбрах, но за фасадите принцът е прав. И колкото и да му се присмиват журналистите, оказва се, че той е едно от най-трезвите лица в цялото кралско семейство.

И така, Куинсгейт 4, Кенсингтън, "Джон Хауърд хотел". Предимствата на този хотел за любопитен посетител на Лондон, който обича и да ходи пеш сред зеленина, са две: Кенсингтън парк, който е свързан по една ос с Хайд парк и представлява част от хубостта на земната природа, е на две крачки от хотела. И още: сутрин сервират закуската така, както не го правят и в най-звездните хотели - там няма домашна топлота. Тук е тихо, музиката е съвсем тиха - Монтеверди и Вивалди - креслата са меки, кифличките са по кухненски топли, кафето е с дискретен аромат. А момичето, което сервира, е източна пойна птичка. Малка, кръглолика, с цепки вместо очи тайландка, засмяна и щастлива, че ви вижда. Само отвреме-навреме се чува птичият й глас: "Уан кофи моор, сър?" Това източено нежно "мо-о-ор" и следващото подскачане нагоре "сър?" са наистина като чуруликане. И аз изпивам още едно кафе, въпреки съветите на лекарите.

Виждам, че на съседната маса дебел и сигурно с ужасно високо кръвно налягане германец, също пие второ кафе. И той не издържа на чуруликането. После, с убеждението, че всички народи по света са длъжни да разбират немски, ме пита: гут гешлафен? - т.е. спал ли съм добре. Данке, зер гут, отвръщам и той се чуди как все пак, като съм от България, разбирам немски. Отговарям му, а всъщност това не е никакъв точен отговор, че България съществува от тринайсет века, но той явно не вярва за вековете. А като го питам кога от разните там разпокъсани владенийца на разни графчета, марграфчета и кралчета е била слепена Германия, той направо отклонява темата. Пита ме дали тази сутрин съм се разхождал из парка, казвам му, че не съм и той ме информира, че сутрин там принцеса Даяна прави джогинг. А папараците? - питам. - Нали техни величества непрекъснато се крият от света? Германецът казва, че нищо не разбирам и че тя излизала именно, за да я снимат и покажат. Той я видял преди седмица, имала хубави крака. Доста хубави крака, изгрухтя германецът му с германец, а тайландчето ми сипа трето кафе и аз го изпих. Останах с чувство, че я правя неизказано щастлива, като изпивам кафето, което тя ми поднася.

Сега държа в ръцете си друга картичка. Намерих я в големия плик в куфара си именно по повод на Даяна. Даяна слиза от хеликоптер, перките още се въртят и от силната въздушна струя полата на принцесата е високо вдигната. Прав е германецът, краката й са хубави. А отдолу има розово дантелено бельо. Зад нея стои вдървен полковник от авиацията и й козирува. Погледът му също е вдървен - при такива крака... А на следната картичка е Чарлс. Той е в екип за поло и с дясната си ръка е бръкнал отпред в панталона си. Бърника нещо вътре принцът, а издателите са сложили надпис отгоре: "Хванах топката!". И още една картичка, която страшно наприличва на картината, на която Гойя е изобразил семейството на крал Карл IV. Облеклото е царствено, но в очите няма топлина. И много други човешки неща няма. Надали - мисля си - придворните художници и фотографи са виновни защото неслучайно книгата "Остроумия и сентенции на кралското семейство", е била изкупена веднага. Кралицата-майка веднъж попитала дъщеря си Елизабет II по време на обеден банкет, като видяла, че щерката е твърде благосклонна към виното на трапезата: "Нали не забравяш, че през целия следобед трябва да продължиш да царуваш?" Това - не може да се отрече - е наистина царствена ирония. Но пък една глуха депутатка по време на банкет прочела по устните какво е казал херцог Филип, съпруг на Елизабет II. След като я сбутал, той й рекъл: "Усмихвай се, зелко такава, усмихвай се!" Същият този херцог казва с досада на публично място за дъщеря си Анна: "Дано някой я отвлече, но който се реши да го стори, ще си вземе белята". А пък мащехата на Даяна, графиня Спенсър, обявява: "Ако кажете на Даяна "Афганистан", ще помисли, че й говорите за сирене". Принц Чарлс, който се занимава с рисуване на нежни акварели - подарява ги за благотворителни цели - и още с археология, урбанистика, екология и с какво ли не още, поне е откровен: "Понякога се държа като левак". И се оказва, че синята кръв не е чак толкова синя, а е най-обикновена кръв. Но въпреки това - и въпреки всичко! - скандалите, взаимните обвинения, които не секват дори за миг, клюките, парите на данъкоплатците, които кралската фамилия харчи в дворците си - институцията съществува. При цялата абсурдност на церемониите, баловете, които дъхтят на вехта парвенющина, несъстоятелността на поведението на високопоставените особи - цялата тази бутафория и клоунада си остава. Защото това е традицията на добрата стара Англия. Англичаните дори се гордеят със своята кралица и се смеят на нейните истории. Веднъж, както й обърнали внимание върху големите сметки за алкохол в бюджета на Двора, тя казала: "Предлагам в бъдеще да се борави по-икономично с минералната вода". Забавно, наистина.

Вярно е, че в дълговечната история на Англия чувството за хумор е присъствало и в дворците, и в парламентите. Острата, понякога оскърбителна ирония и днес се чува, когато заседава върховният законодателен орган. Вярно е, че през ХVIII век точно в Англия се създава традицията на политическата карикатура, която не щади ни министри, ни генерали, ни банкери. Карикатурите тогава не само се печатали във вестниците, но се и продавали по магазините заедно с тютюна за лула и чая за файф о‘клока. Можел си да си поръчаш на някой художник карикатура на началника си и да я разлепиш из града. Именно в Англия се ражда Лорънс Стърн, който в своята знаменита книга "Живот и мнения на Тристрам Шенди - джентълмен" се надсмива дори над своето собствено зачатие. В решителния момент, когато щяло да се сложи началото на живота му, майка му попитала съпруга си, който бил доста напрегнат: "Слушай, драги, ти нави ли будилника за утре?" Математикът Чалс Лудвиг Доджсън под името Луис Карол остави пък на света загадката на неразгадаемото съчетание на логика с фантастно мислене, което именно ражда гениите. В своите истории за Алиса той показва същината и мащабите на абсурда, или по-точно на онова, което ние с нашите ограничени единици-мерки наричаме абсурд. И не случайно в сборниците с т.н. "поезия на нонсенса" неговото име е сред първите. Както и стиховете на Едуард Лиър - един от бащите на английската традиция в този невероятен, остроумен, смущаващ и възхищаващ ни жанр. Заради именно тези стихове името на Едуард Лиър е изписано, на черна мраморна плоча в Уестминстърското абатство, редом с плочата на Байрон, Кийтс, Шели и Бърнс. Между другото там е и Мария Стюарт.

Странно ли е един автор на "безсмислени стихове" да е на това място? - Ни най-малко, когато става дума за Англия. За страната си той е един велик англичанин, така както днес високо звание "сър" получава от кралицата треньор по футбол - сър Алекс Фергюсън. Просто той е направил името на Англия още по-гръмко по света и затова му се сваля шапка. Да, това е точно Англия, и аз си спомням, че титлата "сър" е била присъдена навремето и на най-големия пират на всички времена сър Френсис Дрейк. Защото и той е бил англичанин.

 

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО

 

Французин ли сте? - Je suis.

Говорите ли френски? - Mais oui.

Аз пък не говоря френски! - Non?

Говоря си по нашенски! - Bon.

Това е от последователя на Лиър Дейвид Макорд, а децата още от малки свикват с песничката за Хъмпти-Дъмпти:

Хъмпти-Дъмпти седеше на стената,

Хъмпти-Дъмпти падна от стената

и никой от кралските слуги

Хъмпти-Дъмпти не можа да спаси.

Кой е този Хъмпти-Дъмпти - децата не знаят. Защо е на стената, какви са тези кралски слуги - децата не знаят. Но тези четири строфи ги пращат в тайнствения свят на примамващата неизвестност. Тяхната фантазия заиграва увлекателна игра във вселената на неопознатото и неопознаваемото. И ако човек не усети инстинктивно като дете порив да се хвърли в нея, и не усети, че има нещо много по-голямо зад простото 2+2 = 4, до смъртта си ще остане при числото 4. Без дори да подозре, че може това число да не е вярно.

...А да не би пък и поради всичко това англичаните да приемат със своя носещ белега на нонсенса хумор и своите херцози и принцеси, кралиците и бароните си - кой знае... (Срещнали се, твърди се, че е факт, Максуел и Черненко и англичанинът запитал: Какво щеше да стане ако вместо Кенеди бяха убили мистър Хрушчов? Черненко казал, че не знае, Максуел обяснил: тогава Онасис в никакъв случай нямаше да се ожени за мис Хрушчова, ха-ха!).

Ето още две картички. Тях купих не от павилион на улицата, а в богатия магазин за репродукции, копия, литература за изкуствата и пр. в Тейт галери - галерията, която не само конкурира Националната галерия, но дори я задминава. Това са две репродукции на два портрета. През 1905 година Анри Матис рисува Андре Дерен, а Дерен рисува Матис. Гледани един до друг, двата портрета излъчват странно усещане за цялост. Като че ли двамата големи художници, работейки с различно интензивни цветове и с различен замах, са постигнали взаимно опознаване и са се спуснали в дълбини, които крият и съмнението, но и порива да бъде то отхвърлено. Бе рядка тази възможност за любителите на живописта да разберат и двамата творци, които рисувайки се един-друг, са казали всъщност всичко за себе си. И неслучайно по всяко време тук се тълпят посетители, както и пред Мондриан, Брак, Модилиани, Матис и Бонар.

Бонар през седмицата имаше среща с едни по-особени почитатели. В малка зала бе окачена една-единствена картина - "банята". Млада изкуствоведка стоеше пред голямото платно и говореше, а на сивия мокет, с който бе постлана залата, седяха десетгодишни деца. Те бяха разхвърляли наоколо своите ранички, връхни дрехи и книги. Те държаха в ръце големи тетрадки и записваха. Гледаха странната женска фигура, излегната във ваната и висящия над нея, сякаш откъснат от материята, успореден на тялото, фриз в размита охра. Цялата композиция подсказваше отдалеченост и внушаваше усещане и за присъствие, и за абстракция. Но мен повече ме привличаха децата - те гледаха, слушаха и записваха. Някои от тях отвреме-навреме полегваха по гръб на мокета и замислено гледаха тавана. Тези деца след "Хъмпти-Дъмпти" се срещаха с друга неизвестност. Те правеха още една стъпка към опасното, но необходимо на личността разбиране и познание за света. Цялостният свят, а не само онзи, който гледаме откъм лицето.

Попитах едно момченце: "Харесва ли ти картината?" То ме загледа мълчаливо, после не ми отговори с "да" или "не" - каза: "Не знам".

Това бе най-точният отговор.

Помислих си, че бъдещето принадлежи точно на тези деца. Те вече знаят, че има и нещо друго, за което нито те, нито техните учители знаят. Тези деца ще бъдат наистина свободни.

Излязох след края на беседата заедно с децата. Всички мълчаха.

Оставих за следния ден да разглеждам уникалната сбирка на Търнър - тук са събрани над 1000 завършени картини и стотици недовършени платна, графики, скици и ескизи. А вечерта в уютния хол на "Джон Хауърд хотел" пих чай и гледах телевизия. Сервираше ми начумерен и непохватно движещ се келт. Имаше вид на човек, който изпитва изгарящо желание да изсипе чая на главата ми.

Къде ли бе в този миг чуруликащото тайландче?

В леглото продължих да разглеждам картичките, които си бях купил. Прекарах чудесно.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща