Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Бойка АсиоваБойка Асиова

ПРИПИСКИ

 

 

ПЕСЕН

Моето либе коня седлае.

Коня седлае на кяр да иде,

на кяр да иде, на Каравлашко...

Душата ми е стон. Песента е стон. Душата ми е

песен...

 

 

СЪН

Сънувах, че съм смокиня. И никой ме не ще.

Студено ми е, малко ми е студено, като

недооблечена. На хижа "Яворов" съм. Зима е. Тъмно

е. Среднощ. Наоколо старите борове са пострашнели

и чужди ми. От снега леко синкаво светлее. Тичам

по него, почти не стъпвам, само докосвам ледения

му дъх. Боли ме гърлото, викам с все сила: "Мамо!

Мамо!"

Мисля, че мама е наоколо. Знам, че мама е наоколо.

После, не знам как, разбрах, че е в някаква

дървена къща, и се втурвам натам. Мама отвори и

застана в отвора на вратата. С израза от времето,

когато като дете нахълтвах когато не трябва в

спалнята им.

- Мамо, студено ми е...

- Баща ти е при мене!

...Отвътре идваше миризма на татко...

 

 

ГОРА

Бор и бреза. Пак бор. Само бреза. Тук-там калина

като капчици кръв.

- Мамо, защо брезата е бяла?

- Защото е невеста на бора.

 

* * *

Коледничето цъфти за втори път. При това на

Няколко места е близнило.

 

ОЧИ

Трева в парка. Подрязана, стабилно зелена

сериозна. Еднаква. Като че гледа навътре в себе

си. Единствено с тези очички е погледнала към

небето. Посипани ситни, бели, порозовели в средата

цветенца. Чисти, невинни като детски очички. Напук

на сериозната трева закачливо се усмихват на

слънцето. То не бърза. Лятото е пред него, има

време да си поиграе с цветята. Хората бързат.

Затова и очичките не гледат към тях. Случайно само

някоя закачка попадне в нечии очи, те погледнат

към земята и открият, че наоколо е много хубаво.

Минават през парка очи. Дълбоки и черни, меко

кафяви, ведро сини, изумрудено зелени, пъстри.

Всякакви. Носят в себе си смях и тревога, кремък и

печал, празнота и...

Завиждам на човек с очила. Удобни са. Има зад

какво да се скриеш. Ако те е парнал страх под

лъжичката, очите могат да те издадат. Но лещите го

пречупват, натрошват, стриват го на прах и става

на нищо. През стъклата гледаш спокойно. Паренето

си остава в тебе. И само за тебе.

Ако не те е срам, безсрамието ти даже изглежда

интелигентно в тънки рамки.

Не искаш ли да срещнеш нечий поглед, пак се

скриваш зад очилата. Другият и да се вглежда, не

може да е сигурен, че не очите ти, а очилата

блестят.

А как безнаказано можеш да си ги шариш. Наляво,

надясно. Вземаш си на прицел чифт студени или чифт

сведени (май по-добре сведени) очи и ги гледаш.

Просто ги гледаш неотстъпно и обещаващо, докато те

затрепкат безпосочно и отминаваш. Ако искаш.

Чифт очи не ме оставят на мира. Преследват ме

където и да съм. На сън или наяве. Резливи,

проникват в мене. Смущават ме. Разбъркват душата

ми. Накъсват ми съня. Събуждам се задъхана. Унасям

се в него. Замижавам, искам да се скрия от тях, но

те ме преследват извън моята воля. Леко присвити,

сякаш за да пропуснат само истинската светлина в

себе си.

Някой ме гали. Усещам го. По шията. Зад ухото, по

рамото... Тръпка. Лещите са концентрирали слънцето

в една точка. Ще ми запалят кожата. Този някой...

Гледам го право в очите, в човечетата. Хващам го

за яката. Надвесвам го над себе си. Запращам го по

дяволите. "Махни очилата!"

 

СЛУХ

Когато плевя цветята в градината, или засявам

семена, надявам си ръкавици. Туршии като правя по

есенно време, пак с ръкавици работя. И колко друга

мръсна и груба работа се налага да се върши. А ще

ми се ръцете ми да са гладки и нежни. Да изглеждат

добре. Та когато поема хляба от продавачката, като

река да вдена копринен конец в иглата, да не ми

закача. Мъж да погаля, не е все едно с какви ръце

ще го направя.

Щадя си ръцете.

Слуха си що не щадя? Като че той е по-малко

застрашен от напукване. Знам и кое ще го напука.

Знам, а не бягам от тази опасност. Не си запушвам

ушите.

Има нещо необяснимо примамливо и прилепчиво в

лошотията и те тегли да я чуеш. А напука ли се

слухът ти, през пукнатините му, колкото и малки да

са, все едно, отворено е. Може да влезе и най-

нежеланият гост. Може да се процеди лепкав страх

като тънка жичка катран. Толкова тънка, че да се

скъса на капки. Капне ли, дамга остава. И тиха

паника може да се промъкне като разреден

белезникав пушек. Дребна клевета със съсъка на

змийче може да подаде раздвоено езиче през

процепа. Даже с вода можеш да се напълниш. Невинна

ледена вода. Като замръзне, та натегне отвътре, да

се пръснеш като бутилка, забравена отвън през

зимна нощ.

 

 

ДИАЛОГ

Може ли да се води диалог, когато има позволени и

непозволени теми? Разговорът се накъсва. Ту става

монолог, ту потъва като в пясък. Ту се размива.

Един е диалогът на устата. Друг е на душата.

- Като те гледам, прекъсва ми мисълта. Та за какво

говорехме?

- ...

- Всъщност няма значение. Много си хубава...

 

 

НАПИВАНЕ

- Не искаш ли чай?

- Току-що пих.

- Добре...

- Какво добре?

- Разбрах, че си пил.

- Но аз мога да пия повече от една чаша... Искам

да ти напия чая.

- Заповядай - рекох.

В стаята се разнесе миризма на мащерка, кантарион,

мента, дива ягода...

 

Божик дойде, мила Кате.

Лани найде пълна къща,

сега найде празно сърце.

Божик знае, мила Кате:

пиеньето - празни къща,

бацването - пълни къща.

 

* * *

Ирина се върна. В ръчичката си държеше кестен.

Голям. Не може да си затвори шепичката. Голям,

лъскав и гладък.

Някога ме сравняваха с този плод. Непотребен. Див

и зрял. Тежи, като го вземеш в ръка.

Падат в краката ми кестени...

 

* * *

Да поддържаш високо духа си, значи да поддържаш

активно горене. Не е ли това по-късият път към

смъртта?


* Фрагменти от бъдеща книга

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща