Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Йордан РадичковЙордан Радичков

ЗМИЙСКИ СНЯГ

 

Докато се лутам из тоя живот, записвам разкази на очевидци, разговарям с различни хора, вървя през техните празници и делници, мъча се да ги опозная, внимавам да не бъда подведен или излъган от някое моментно чувство и слабост. Ето вече толкова време как се лутам из света на Старопатица, на Балатин, на Овчага или Софрониево, на колибарските селища и махали, пръснати помежду тия села, и ми се струва, че тези селища и тази шепа живот в тях са като изтърсени и разпилени от каруцата на бога. Кой в коя посока се е изтърсил, в тази посока гледа на света: един е обърнат към неговите бандери (триангулачни знаци), други са обърнати към реките, трети към неясните Мойсееви бранища и Усоя, четвърти - само с по едно око, са се вторачили към дървената кука, готови да услужат всекиму, ако се окаже нужда. Зелен царевичен мамул, бягащ елен по ковьора, уморен кентавър в дървото, дете сурвака бялата могила на майка си, мокър влах се бои от атомните могилници да не се покаже от тях атомен вампир или дракол... луда трева... луд човек с прахавица... непознат човек, който иде отникъде... Е, и какво? Излиза, че всеки според себе си гледа на света и го търкулва според себе си! Не бих казал, че има мистика тука, по-скоро бих казал, че в тоя изтърсен от каруцата на бога свят има нещо, което e повече от самия свят. Така смятам аз, че и всеки човек е повече от представите ни за него, както и всяко човешко лице, както и самото лице на земята.

Никой още не е успял да нарисува лицето на земята, ние можем само да загатнем някои черти от това лице. За себе си бих казал, че това даже не са черти, а по-скоро бръчки от лицето на земята. Е, ако тук или там се долови оттенък на полуусмивка, мисля, че ще бъде добре. А ако пък почувствуваме втренчения поглед на земята върху себе си, тогава още по-добре! Ето това си мисля, докато прехвърлям различни случки от живота си. Прелиствам ги бавно, както стара книга се прелиства, не всичко прочитам в тях и докато разлиствам тия спомени, се питам дали ние, като отхвърляме прастарите Мойсееви бранища, не създаваме ново Мойсеево бранище?

Спомням си:

На разсъмване виждам дребен човек, облечен в кожух без ръкави, как се бори с потръпващата в дрезгавината топола. Тополата беше леко наведена на едната страна, сякаш е търсила да се облегне на нещо или на някого, но тъй като мястото около нея беше пусто, тополата стоеше самотно, предизвикваше печал и съчувствие.

Тополата е боязливо и мекушаво дърво, оставено само в мочурищата или край някоя река, тя събужда нашето състрадание. Дъбът, макар и сам, стърчи като единак в полето, разположил се е той и е застанал епично върху земята, могъщ в самотата си; черният трън клечи като куче, настръхнал е във всички посоки, предизвикателен и див, затуй човек или животно, ако минат покрай него, гледат да го заобиколят отдалеко. Но тополата е беззащитна, оставена сама в полето, тя е по вдовишки печална...

Та ето тъкмо такава самотница беше избрал дребосъкът с кожуха, беше си запретнал той ръкавите на платнената риза и като пъшкаше, замахваше със святкащата в дрезгавината брадва. Зло отекваше брадвата в дървесината, при всеки удар дървото викаше, но тези тополови викове не получаваха отглас, разсипваха се и пропадаха в полето. Недалеко от туй място, зад мършави джанки и храсти, се прикриваше малко манастирче с варосани стени. Зад манастирчето, обрасли в бурени, трънак и дива шипка, се гушеха гробища. Сврака хвърчеше над гробището, подвикна някому, възви и дойде до тополата да види как човекът с кожуха сече дървото, наруга го, после се върна тромаво да извърши наблюдение и върху манастирчето. За тая работа тя кацна на покрива и започна да върти опашката си на всички страни.

Кой знае какво за гледане в манастирчето нямаше. Суха и злобна жена хранеше гъска под един навес и подвикваше свирепо някому:

- Иш! Иш, господ да те убие, поганец с поганец! Иш!

Бях отминал потръпващата и стенеща под брадвата тополка, вървях по дигата на канал, водна кокошка изтича чевръсто по водата и се прикри в камъша. Жената от манастирчето продължаваше да ругае поганеца, гъската се обади с тръбен глас, изкряка кокошка, чу се плясък на крила и върху оградата на светата обител се появи петел. Той беше огнен в червените си пера, припламна върху оградата. Тоя манастирски петел с такова въодушевление почна да кукурига, сякаш държеше неделна проповед и искаше с речта си да обърне внимание на цялото почитаемо събрание. Почитаемото събрание се състоеше от моя милост, сухата и злобна жена, невидимата гъска, невидимата крякаща кокошка, оня с брадвата и свраката, застанала върху покрива. Беше ясно, че манастирската кокошка е снесла яйце. Затуй петелът се биеше в гърдите по най-юнашки начин и изтъкваше заслугите си относно снасянето на яйцето. Жената хвърли с дърво, улучи го, петелът се събори от оградата.

- Господ ще те убие тебе, поганецо! - заканваше му се жената от навеса, а човекът се подпря на брадвата и огледа да види дали добре е засекъл тополата. Одобри работата си, запали цигара, над главата му се заизвива пушек. Дрезгавината се разсейваше, мирова светлина започна да се процежда в малката манастирска обител.

Поганецът заобикаляше оградата, издаваше хулигански викове по адрес на жената, мъжкото му честолюбие бе наранено дълбоко и от гняв на края започна да пелтечи. Свраката отлетя и се сви в гробището. В единия край на гробището аленееха зрели шипки, лъскави, пурпурни, изключително красиви и безполезни.

Запуших и аз подобно на секача, пресякох канала и оставих зад себе си манастирската обител. Посред масивите от царевици и слънчогледи, посред насеченото от асфалтови пътища и железопътни линии поле това манастирче ми се струваше като един от последните християнски гущери, излезли на припек. Самолети чертаеха бели ивици по небето и ми изглеждаше странно, че под такова небе все още може да се гуши в своя уют малко човешко гробище! Тук и там се провиждаха бели камъни, затънали до гърди в бурените и къпините, или стари надгробни кръстове, подложили гръб на сивия лишей. Кротост и смирение излъчваше гробището, само дивата шипка по края стърчеше предизвикателно с алените си плодове.

Зад гърба си чух отново ударите на брадвата и виковете на дървото. Човекът се беше преместил и бе почнал да подсича дървото от другата страна. Сухата и злобна жена продължаваше да ругае поганеца и да храни своята гъска. Свраката, заситила своето любопитство, бе изоставила манастира и сега хвърчеше право към камъшите, скупчени покрай дигата на кремиковския утайник. И тъй както си хвъркаше най-разсеяно, птицата изведнъж нададе писъци, пикира над камъшите, издигна се нагоре, пак се снижи и полетя към Желява. Там се виждаха да пъплят машини - правеше се трасето на северната автострада. Знаех, че зад трасето се издига Балканът, но той беше само в паметта ми. Синият венец от планини не се виждаше, забулваше го димът на металургичните заводи в Кремиковци и на няколко маломерни вагрянки, наклякали около гара Яна. Основната работа на тия вагрянки изглежда, че беше да произвеждат непрекъснато пушек, по възможност по-черен, за да допълват кремиковските вулкани.

Ако човек даде гръб на тази димна завеса и се обърне на изток, ще види светла пролука в полето, ивица от планина, далечен и примамлив хоризонт. А и слънцето вече е изгряло, блести едра роса в ливадите и по дигите на каналите, затуй се обръщам на изток. Тревогата на свраката обаче ме държи нащрек, промъквам се между камъшите и на едно голо, утъпкано място виждам да се търкаля скитащо куче. То се търкаляше върху разпокъсан овчи леш, не зная как усети, че го наблюдавам, отскочи внезапно, скри се в камъшите и подир няколко мига го видях да препуска по билото на дигата. На два или три пъти се обърна назад, без да спира своя бяг. Беше едро големоглаво куче, мършаво, с едър кокал. Куцаше с единия крак, но куцотата не му пречеше да бяга силно.

Можех да го убия още докато се търкаляше в овчия леш, но никога не съм стрелял по скитащи кучета. Ловците ги избиват, защото скитащите кучета стават хищници. Те вървят на глутници, заобикалят населените места, метат всичко пред себе си - било живо или мъртво, - вечно гладни и вечно гонени по петите. Ако кучешката глутница даде потомство, потомството се разкъсва, ако някое от кучетата се нарани, то се изяжда, този многокрак подивял комбайн върви денонощно, носи се той леко върху меките си кучешки лапи, изтребва приплода на дивите животни, мишкува, опустошава гнездата на птиците, гнездещи върху земята, и хигиенизира местата, където невежи хора изхвърлят лешовете на умрели домашни животни. Само удавено не ядат скитащите кучета. По-миналата година в канала между манастирчето и село Мусачево имаше цяла планина пилета. Водата бе изхвърлила на брега проскубаните удавници, скитащи кучета заварих да се въртят около тях и когато наближих, видях, че върху снега са оставили много дири, дълго са ги утъпквали с нозете си, но нито едно от тях не се бе доближило до птичите лешове. Бях виждал следите им и край реката на изток от манастирчето, любопитството и гладът ги бяха довели до брега на реката, където се синееше удавено прасе. Нито една кучешка муцуна не бе се докоснала до него...

Тъжни са тия скитащи кучета, съчувствувам им, защото би трябвало техните силуети и сенки, техните гласове да виждаме и да чуваме в селските дворове. Сега селските дворове са неми и дори и да повикаш - ако минаваш покрай селски двор, - никой няма да ти се обади, няма селският двор да ти отвърне с дрезгав кучешки глас, с яростен лай - или с гръмко предупреждение; сякаш покрай глухоням минаваш. Прогниха кучешките колиби, ръждясаха кучешките синджири по дворовете, човекът изхвърли своя многовековен другар и съратник от двора си, срита го той на бърза ръка, прогони го извън пределите на свойто огнище, после загаси и огнището и като тури на негово място телевизора, се настани пред екрана да следи хода на световните събития. От домашно животно и приятел на човека кучето се превърна в скитаща твар, преследвана по петите.

Ето за какво си мислех, докато газех през камъшите покрай дигата и гледах как се отдалечава куцият скитник. "Не бой се, човеко!" - идеше ми да извикам на скитника, но нямаше той да ми повярва. Бекасина излетя изпод нозете ми - жит-жит, и изчезна над камъшите, като че внезапна мисъл се появи изневиделица и пропадна. Неочаквано една картина се разположи отпреде ми, полето стана тутакси снежно, вятър насмиташе облаци сняг и посред снега видях болно скитащо куче да лежи безпомощно край изсъхнала щипка трева. Околовръст го бяха заградили ловци, един от тях подвикваше: "Ей, Лишко, Лишко, не бой се!" Това беше по-предната година, в Студено буче. Ловувахме там, но ни насмете виелица, та потърсихме завет в един дол. В дола ловците налетяха на скитащо куче. Животното бе болно и изтощено, погледът му беше изгаснал и лежеше то край щипката трева, сякаш не беше живо същество, а захвърлена смачкана дрипа. Бях с момчето си, през дола преминаваше малка река, накарах го да премине на другия бряг и момчето се върна назад да търси брод. Като търсеше брод, младият човек се отдалечаваше от ловния капан, затворил в себе си кучето. "Лишко, ей, Лишко!" - продължаваше да вика единият от ловците, някой се обади и предупреди за повече внимание, защото кучето може да се окаже и бясно.

И докато той предупреждаваше, се чу как глухо изтрещяха пушките сред виелицата: "Тряс, тряс, тряс, тряс!"... Момчето беше намерило брод и ме викаше да мина през брода. Попита ме какво стреляха, казах му, че прострелваха пушките си по една гарга. "Ами че ето я гаргата, тя хвърчи!" - рече момчето. Една гарга наистина хвърчеше да съобщи на другите гарги, че в долината има леш!

Нова бекасина излетя, стрелях подире й. Изстрелът ме върна отново край камъшите при утайника. Измъкнах се от тях и тръгнах през полето. Пътека нямаше, вървях през високата трева, първите пчели бяха наизлезли и се вдигаха тромаво, с овлажнели от цветята крила. Пъдпъдъци си подвикваха един на друг, разменяха си понятна само за тях информация. При един триангулачен знак трябваше да завия надясно, за да вляза в прикрит между царевиците бостан. Тоя бостан беше много странен, освен любеници стопаните бяха посадили и няколко стръка слънчоглед, няколко огнища пъпчиви тикви, градинска метла и боб.

Преди седмица ловувах на пъдпъдъци в тоя район и най-неочаквано се озовах в бостана. В единия му край бе оставена висока бебешка количка, хора не се виждаха. Количката бе пълна с боб, а върху боба лъщеше шарена любеница. Щом нагазих в бостана, из царевицата до него се показа, сякаш поникнала от земята, извънредно дебела жена, подпретнала едното перо на престилката си високо чак горе до хълбоците. Дебелата жена ме предупреди да не стрелям, щото като стрелям, наранявам със сачмите любениците и тиквите и от тези огнестрелни рани тиквите и любениците гният. Иззад количката се изправи мършав човек с каскет, той държеше в едната си ръка червен резен от любеница, ядеше и плюеше семки и пъдпъдъчи сачми.

Продължих през бостана и в края му видях застанал неподвижно щъркел. Той бе извил главата си и ме гледаше с едно око. На няколко разкрача го доближих, не хвръкна, а се размърда между пъпчивите тикви. Беше саката птица. Единият крак беше строшен, както и едното крило. Тръгна през тиквите, като удряше земята с едното си крило, а със счупеното се подпираше. Тъй един подир друг ние излязохме на пътя, птицата се блъскаше в асфалта, държеше средата на шосето, а насреща ни идеха автомобили. Свалих капата и взех да махам на автомобилите, те надуха своите клаксони, заскърцаха спирачки и като отбиваха по банкетите и вдигаха прах, шофьорите ругаеха и моя милост, и щъркела, че сме тръгнали по средата на пътя.

Птицата не виждаше автомобилите, тя се бе обърнала назад и ме наблюдаваше с едното си око: другото й око бе сляпо. Този крив, куц и полусляп Харун ал Рашид повървя с мъка по средата на пътя, възви внезапно и се прикри зад няколко стари крави, легнали да преживят в сянката на дърветата. Застана помежду кравите, гледаше ме иззад гърбовете им с едното си око и сумтеше задъхано.

Оставих го, помислих, че е по-добре да стои край пътя. Дано и нощем съобрази да лежи край пътя, щото тук едва ли ще посмеят да се примъкнат хищници или скитащи кучета. Продължих по пътя, като си давах вид, че не забелязвам скрития зад гърбовете на кравите Харун ал Рашид. Дадох си дума следващата неделя да го потърся отново в бостана, да видя жив ли е. Затуй, като стигнах триангулачния знак, възвих и тръгнах към бостана.

Отдалеко видях да се шаренеят любениците, весело стърчеха стръковете слънчоглед, загледани с лепкави очи в слънцето, издуваха хълбоци пъпчиви тикви, натъркаляни помежду любениците. Щъркел не се виждаше, нито пък дебела жена или бебешка количка. Пчела жужеше и викаха неистово пъдпъдъци. Градинска метла хвърляше дълги сенки, в нейните сенки лежеха останките на сакатия Харун ал Рашид. Помежду любениците и тиквите бяха разхвърляни перата му, смачкани бяха перата, само част от едното крило се бе забила в росната трева, сякаш птицата още летеше. Отпечатъци от меки лапи се виждаха, глутница хищници беше пирувала тука и се бе измъкнала на пръсти през бостана. Пресни бяха отпечатъците на лапите, може би трагедията се е разиграла през нощта. Погледнах планините на юг, над техния хребет летяха щъркели. Дали и духът на изпотъпканата и разпокъсана тук птица лети заедно с ятото, размахвайки смачканите си пера?

Сврака кацна на една трънка и почна да крещи отгоре ми. Свалих пушката, но не стрелях по свраката, щото тя е един от любимите ми герои - никога не съм вдигал пушка да стрелял по героите си. Та свалих пушката и без да се прицелвам, стрелях два пъти в бостана по издутите пъпчиви тикви. Струваше ми се, че те се бяха натъркаляли по най-просташки начин в нозете ми и чакаха своята дебела стопанка да се появи и да ги отнесе с бебешката количка. Уж не съм злобен човек, а си представях как тая дебелана заедно с мършавия си мъж с каскета ще изпекат тиква, ще седнат те да ядат тиквата и много изненадани ще останат, когато изтракат ситни сачми между зъбите им.

Като удовлетворих по тоя начин злобата си, обърнах се и тръгнах в обратна посока.

Придържах се край дълбок канал, надявах се да вдигна бекасини от него или летни бърнета, прикрити в тръстиките. Ни патица обаче се вдигаше от канала, ни бекасина. Само комари жужеха люто и ме нападаха и на едно място видях замислен кокилобегач да стои върху розовите си нозе край водата. Той ни веднъж не се наведе да опита с човка водата, а когато ме забеляза, побягна покрай брега, като внимаваше да не натопи краката си във водата. Остра миризма ме удари в носа, слязох по тревистия скат до водата и видях, че тя е мъртва вода, убита от фабрични отпадъци. Изкачих се отново горе, тръгнах през ливадите и с изненада открих, че отпреде ми на тълпи подскачат дребни жабчета.

Те бяха като скакалци, подскачаха уплашено в тревата, заплитаха се, падаха по гръб, сгушваха се долу на влажната земя и ме гледаха с щръкналите си очи дали няма да посегна на тях. Събрах една шепа от дългокраките животинки и се върнах да ги хвърля в канала. Цопнаха жабчетата, потънаха, изплуваха веднага и със страшна скорост се устремиха към брега. Изпълзяха на брега и хукнаха пак през високата трева, заплитайки се в стеблата й. Сякаш бяха задъхани в своя бяг, сякаш изпитваха ужас, че могат да ги хванат и да ги хвърлят отново във водата. Мъртва хватка беше за тях тази вода. Макар и родени във вода, те се бяха измъкнали на сушата, преди още да са им опадали опашките, и се мъчеха да се приспособят, овлажнявайки кожата си с роса. Щеше ли тоя земноводен вид постепенно да стане животински вид от сушата?

Съмнявах се.

Полето продължаваше да се разстила цветно и росно пред погледа ми, усукваха се и шумеха кукурузи, в далечината тъмнееха облаците на индустриалните вулкани, под нозете ми земята съскаше като настъпано по врата животно. В мочурливите места виждах как във всички посоки се разпръскваха жаби, а под ботушите ми земята се огъваше черна, мазна и издуваше цветни мехури. Тая земя беше гъбясала от отрови, миришеше тежко и стенеше. Цветната трева и росата ми се сториха лъжливи, това беше само едно тънко лъжливо покривало, нетраен грим. Тук и там бъзак или буйна коприва се мъчеха да прикрият купища метални отпадъци. Крави видях да стоят в ливадата, но не пасеха кравите, а стоеха те, потънали в размисъл, съсредоточени в някакви свои, кравешки работи.

Добре, мисля си, че господ е направил човека от тиня още докато земята не е била замърсена от индустриални отпадъци. Иначе представяте ли си какво чудовище би произлязло, ако днес господ седне да прави човек от кал. Кал, химия, индустриални отпадъци, ръждясала тенекия, строшено стъкло, пластмаси, лешове от животни - всичко това, ако бог смеси, направи човек от него, вдъхне му душа и го пусне да върви, какво ли варварско същество ще се изпречи пред нас, та косите ни чак ще настръхнат!

Слава богу, че господ е направил прародителя ни от чисти материали!

Тъй вървя и си прехвърлям през ума всякакви небивалици. Човекът с кожухчето сигурно е успял да отсече тополката, петелът вероятно е повел свойта кокошка да й търси зърна и буболечки край манастирчето, скитащото куче е намерило потайно място и лежи на сянка, жабите се упражняват и учат на сухоземния живот, реките продължават да текат и се люлее помежду бреговете мъртвата вода, защото макар и мъртва, водата не може да спре, няма гробища за реки, техните гробове са самите им брегове, и лежат тия мъртъвци изпънати от край до край, ни кон се навежда да пие вода от тях, ни деца ще се гмурнат в тях, ни птица ще долети да утоли жаждата си.

Димящите вулкани откъм запад димят и ме гледат смърщено.

Сядам на сянка да закуся. Виждам в далечината по дигата глутница скитащи кучета. Те клинкат по дирята, оставена от куция скитник. Кучетата се отбиха на едно място и тръгнаха право през камъшите към овчия леш. Видях ги подир малко как се бият помежду си за останките на овцата. Залъкът заседна на гърлото ми... Ето за какво се бе отъркаляло в мършата скитащото куче. По целия път то е разнесло миризмата на овчия леш, стигнало е до глутницата и като го е помирисала, тя е тръгнала по обратния път да пирува. Оставих закуската си на мравките...

Няколко месеца по-късно, през декември, отново минах по тия места. Снежна покривка бе повила в пелените си земята, снежната пустош беше смълчана и неподвижна. Движеха се само водите по каналите и тук и там иззад тръстиките ме поглеждаше по някое блатно око. Бях излязъл за патици, но не само патици, ами никаква жива душа не се виждаше. Дигата на утайника беше пуста, напразно търсех да зърна там промъкващите се силуети на скитащите се кучета. Куцият скитник бе оставил в края на лятото потомък на едного от Верила. Потомъкът се обеси една нощ на синджира, беше се опитал да прескочи дъсчената ограда на кучкарника, примамван от миналата край оградата глутница. Тъй обесен на синджира, той се появи в небесните селения на праотците и бе крайно изненадан, когато не намери там своя куцащ баща. Потомъкът щеше да го види месец или два по-късно как иде с разпран от изстрел корем и между зъбите си държи щипка трева. Тази щипка трева скитникът е откъснал близо край камъшите на утайника, там го бе достигнал изстрелът на ловеца, там се беше опитал куцият скитник да откъсне щипка трева против болки. Болката бе стихнала и макар и хълбокът му да беше разпран, големоглавият кокалест баща бе успял да се добере в небесните кучешки селения. Разказвам това на читателя, защото бях видял кучето седмица преди да завали снегът как лежи край камъшите на утайника, стиснало щипка блатна трева между зъбите си.

Снегът скърцаше под ботушите ми, грееше слънце, но то бе студено и мътно. Пресякох засипан от преспи коларски път, блатата иззад камъша ме гледаха недружелюбно със сините си очи. Тук и там по снега бе оставена диря от птичка. За разлика от есента, когато оня с кожухчето сечеше тополката и сухата и зла жена гонеше поганеца от оградата на манастирчето, сега земята и цялата природа ми изглеждаха девствени, чисти и светли. И както газех в снега, изведнъж помежду камъшите, на голо и равно място видях змия.

Влечугото сякаш бе излязло на припек от зимното си леговище. Спрях се изненадан, защото нелепо е да видите змия, излязла да се пече върху снега. Помислих си, че някой е убил змията и я захвърлил върху снега. Но кой е убил змията, когато никакви следи няма в снега? И после защо тъй живо блестят люспите й, не се ли е нагънала прекалено естествено върху снежната покривка?

Свалих пушката от рамото си, заредих със ситни сачми и като прехвърлях през ума си ту - мъртва е, ту - жива е, прицелих се зад главата на влечугото и стрелях.

Размята се в гърчове влечугото, опръска снега с кръв и потъна в предсмъртната си агония наполовина в снега. Пушката димеше в ръцете ми, стоплена внезапно от изстрела, стоях като вцепенен, не вярвайки на очите си, че тази змия е била жива. Влечуго върху снега, в такъв студен зимен ден, сред тия убежища на скитащи кучета и диви патици? Струваше ми се почти фантастично, огледах се и зад камъшите блатните очи ме следяха недружелюбно. Почувствувах някаква мистика да се процежда между камъшите, скритото наполовина в снега влечуго беше стихнало, жълтите люспи на корема му светлееха на студеното слънце. Капките кръв върху снега бяха тъй ярки, че ми изглеждаха като живи въглени. Тръгнах бързо, без да се обръщам повече назад, но макар и да не се обръщах, виждах пред себе си мятащото се влечуго и пръските кръв върху снега. Газех из снега, без да търся засипания коларски път.

Сега знаех, че земята край утайника е просмукала в себе си много от индустриалните води, че е набъбнала от свирепи химически процеси и че тъкмо тая свирепа химия е притиснала спящото зимен сън влечуго и го е принудила да излезе върху снега. Где ли са жабите, питах се и никак нямаше да се изненадам, ако върху снега изведнъж открия летните стада от малки жабчета, които се учеха да живеят на сушата и се криеха и дишаха посредством обилната роса на тревата.

Без да разбера, бях стигнал до малкото гробище, потънало в бурени, къпини и шипка. Гробището не се виждаше под снега, а само една голяма бяла гугла. Потърсих с очи белите надгробни камъни и старите кръстове, покрити с лишеи, но ги нямаше и не се подаваха те изпод снега. Бяха обаче алените шипки, изумително красиви, застанали в края на гробището, захвърлени тук, гдето ни бог, ни дявол ще минат, за да може нечии очи да отнесат красотата им. Ужас ме обхвана, когато видях пред шипковите храсти застинали белите камъни от гробището и старите кръстове, покрити с лишеи, сякаш нападнати от екзема. Стори ме се, че се поклащат, че се движат те в снега, скупчват се, гледат да са по-близко един до друг.

Мина ми страшната мисъл, че мъртвите изнасят паметниците си от гробището, защото и там е почнала да се просмуква индустриалната основа и нареждат те своите каменни знаци пред червените шипкови храсти като закана, протест или предупреждение.

Към кого обаче?

Не посмях повече да погледна към гробището. Мъчех се да се успокоя, че всичко това е моментна халюцинация, но ме и беше страх да погледна отново, боех се, че ако погледна, мога за втори път да видя как се разместват каменните знакове на мъртвите и как се скупчват край червените шиптки, обгърнати от техния пурпур. Продължих бързо напред, мернах през открехнатата врата на манастирчето зъзнещи боси светии и излязох при посечената тополка. Тополката лежеше в снега, разсечена наполовина.

Секачът с брадвата бе успял да надвие дръвчето, да го повали и дори да го разсече на две половини. Тоест, бе заличил той от лицето на земята една светла усмивка, нежна и треперлива, пълна с предчувствия. Но ако човекът бе заличил с брадвата тази усмивка, заедно с това (или по-точно) на нейно място бе турил змийска бръчка, докоснеше ли я, кръв пръска от нея върху снега. Змията продължаваше да се мята, ето и сега се мята тя в спомена, не умира тъй бързо, до такава степен набъбва и се уголемява, че я виждам как лъкатуши през падащия навън сняг. Мъртва река лежи по най-мъртъв начин сред мъртвите си брегове, жабите в ужас подскачат и бягат от люлеещия се на бавни талази мъртвец, жаден добитък се приближава, но не смее да потопи муцуни в мъртвата река, обръща се неразбиращо към мене, гледа ме и мучи.

Всичко това започва да ми напомня за ново Мойсеево бранище, но за жалост не чувам от това бранище да се носи плясък на крила, смях на козарка или пък някоя преобърната празна стомна да ми подсирква и да ме мами към себе си. Не бих се изненадал, ако видя от това ново бранище да излиза някой луд, да мине той по дигата или посред автомобилите с малко странен вървеж и без да обръща внимание на никого, да стиска от време на време една прахавица под мишницата си. И като стиска той прахавицата, тя пищи като гайда и забулва всичко наоколо в кафяв дим... И не бих се изненадал, ако един ден срещна тук да щъкат нагоре-надолу любимите на Йона блатни вампири и драколи.

 


Из белетристичния сборник "Луда трева"

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща