Пламък
 

брой 7&8/ 2001 г.

   
 СЪДЪРЖАНИЕ

 НАЧАЛО

 КОНТАКТИ

 АРХИВ

 

Константин Еленков

РОМАН ЗА НЕРОМАНТИЧНОТО

 

Алек Попов: Мисия ЛондонВече не можеш да изкажеш мнение за една книга - било поезия или проза - без да направиш уговорката, какво, в модерното или в "постмодерното пространство" се движат авторовите усилия. Пазил те Бог, ако не улучиш тежненията на автора към определена школа или стилистика!

Алек Попов ни избавя от подобни рискове и капани. Модерен като дух и усещане, авторът бързо се отдалечи от времето, когато за него са били важни изказът и, по-точно, внушенията на стила и формата. Макар да имам бегла и повърхностна представа от досегашните му книги-разкази и новели - мога да кажа, че това "бързо" изминаване на пътя на "чиракуване в занаята", съвсем не е белязано от старание за харесване на публиката. Напротив, аудиторията го възприе като един зрял и завършен белетрист и го възнагради с малко изпреварващи възторзи и аплаузи. В същото време Алек Попов извършваше своята апробация: опипваше и различни похвати, и различни теми. "Мръсни сънища", "Зелевият цикъл" и "Пътят към Сиракуза" бележат къде по-смело, къде по-неуверено пътя на един рано съзрял талант. Всъщност романът "Мисия Лондон" доразви линията на реалистичното осмисляне на житейския опит и на основни стилови особености на автора. Неочакван заради обикновеността на първоосновата, този роман ни прави свидетели на едно художествено откритие.

Сигурен съм, че ще се намерят недоволни от "лекотата", по-право леснината, с която писателят Алек Попов разполага идеите си в ограниченото пространство и времето на опустошително фиаско на идеали. Но това ще е недоволство от обрисуваното, а не от рисуването. Нищо по-фантастично от реалността - пише Достоевски и доказва парадокса си по най-убедителен начин. В романа "Мисия Лондон" долавяме абсурди, които често объркват представата ни за реалност. Пародията и гротеската често изместват тънката струя на подобието и, обратно, реалността ни дави с въпроса: истина ли е?

... С възрастта си изработих един твърде прагматичен критерий, според който ценност (за мене поне!) представлява онова творение на изкуството - било то словесно, живопис или музика - което носи в/със себе си достатъчно основания за с ъ о б щ е н и е... Казано на съвременен език: има сериозен мотив за излъчване на информация. Съобщение обаче е по-богатата и значеща в случая дума. Тя освен информация съдържа в себе си и онова ценно зрънце, погубено днес в термина "екипност", което подсеща за при-общаване, сиреч - събиране наедно. Кое ни съ-общава? Какво днес е способно да ни приобщи към идеите на една книга например? То е - най-често - все-общността на тия идеи. Една такава непреходна идея е тази за подредбата, за порядъчността, за нормалността на света. Към нея така или иначе ни връщат и най-дребни поводи. Иначе казано - всичко, което ни спъва и ни се пречка като ненужно и глупаво. В своята самодостатъчност една такава идея прогонва в с и ч к о друго, т.е. всичко, което се мисли за важно извън наистина същностните неща.

Ако една творба не носи в себе си капчица поне от такова съ-общение, тя бездруго ще носи информация собствено за своя автор. Това също е една полезна информация, стига обаче да не е подчинена на оная формула, която знаменитият автор на "Бесове" и "Братя Карамазови" откри и с която зашлеви шамар на един свой събрат. Та той, пише Достоевски, ни праща дописка от Лондон, в която ни известява аза страхотно наводнение край бреговете на Темза. Но от тази дописка се натрапва усещането, че не тази беда е важна, но това как авторът на дописката ни е описал страхотните вълни и давещата се майка с дете в ръцете. Не гледайте, казва ни извън редовете дописникът, тия страховити вълни, нито другите страшни неща, които моето гениално перо ви представя така живописно. Но вижте как аз страдам, как не съм могъл да понеса всичко т о в а... Така че този синдром на самопоказването е достатъчен да си състави читателят веднага представа за пишещия и писаното... Самоописанието е твърде красиво занимание, а и полезно, когато засяга по-широк спектър от душевни преживявания и трепети. Но ако ни притиска в тясното килерче на незначителни или малкозасягащи ни капризи и мелодрами, само за да ни разкрие "мащабите" на таланта, то и в най-добрия случай на благотърпение и добронамереност от наша страна не докосва друго, освен съ-ответните малозначителни и дребни страсти и психични "израстъци"...

Емилиян Станев учеше: ако ще ми казваш/показваш нещо, давай направо; не ме разкарвай из стаята и да ми рисуваш мебелите в нея, рамката на прозореца и прочее, заведи ме и ми покажи през него онова, което искаш да видя... Алек Попов е имал това благоразумие и не се е побоял от нетърпението, с което бърза да ни каже нещата в книгата. Затова "Мисия Лондон" се чете леко. Държа да подчертая обаче това, че романът не е лишен от прийомите на модерната проза. Правя уточнението, тъй като за мнозина модерно означава сложно, тежко и трудно за възприемане. Добър урок в това отношение намираме у дядо Вазов. "Нашите нови писатели, с малки изключения, се мъчат да пишат тъмно, съзираш едно усилие у тях да бъдат дълбоки и мъчно разбираеми." Показателен е фактът, че Вазов изпада в такова критическо вдъхновение не от лична злоба, а по външна принуда. Лошото време го е затиснало в една хижа и там, поради нямане на друго, чете "ритмуваните и неритмувани безсмислици" из попадналите му списания. Подобно насилие днешният читател може да извърши и поради желание да се "образова" и да не изглежда в очите на другите лишен от по-изтънчени сетива и способност за рефлексия. Във всички случаи обаче той няма да получи оная духовна радост, която му отрежда четенето на добрата проза.

"Мисия Лондон" не може да бъде отнесена към изящната словесност - тук словесността е употребена по предназначение, по-близко до онова, с което Томас Ман дефинира словото изобщо: критика. Точно така казва писателят, словото е критика, несъгласие в една или друга степен, с действителността. Това е реплика на прочутото изречение, с което Достоевски формулира собствения си стил и дух: "Я убаюкивать не мастер!". Т.е., моето писане не е да забавлява и приспива, а да тревожи...

Разбирам, че тази рецензия натежа от примери и заприлича в нещо на пледоария. Но това е така, защото байгънясахме (изтощихме се) в очакване на една реалистична проза. Не е вярно, че реализмът опростява нещата, представяйки ги едно към едно, безметафорно и без философски обобщения. Една ирония, едно надсмиване, както това е у Вазов, Захари Стоянов и Алеко, понякога ни облекчават във възприемането на баналности, които така и не успяваме да осмислим като значими в битността и в историчността им.

"И точно в този момент ти предлагаш да злепоставим тия хора, като ги представим в една, меко казано, дивашка светлина! Чаплин, чадъра, папата, а сега и това! Знаеш ли колко усилия полагат, за да постигнат що-годе европейски имидж?" Резилът, който заплашва посолството, а с това и милото ни отечество, е исторически съизмерим с гъските на Рим. Пародията в случая обаче изпищява над реално очакваните "залагания": "В свят, доминиран от политиката, истината никога няма да тържествува" (с.с. 165, 266). Шеговитият тон, в който е изграден целият роман, не може да скрие тъгата в усмивката на автора. Само доизкривява гримасата на отчаяние и погнуса. Още една аналогия ни връща към Алековия Бай Ганьо. Това е "проклетият клозет", който трябва да бъде представен вместо "непреходните духовни ценности", с които г-жа Селянова е дошла да удиви Лондон.

Реализмът в тази книга е една трудно прикривана пародия. Но можем спокойно да разместим предикативната връзка (пародията е зле скриван реализъм), и пак ще сме казали истината за авторовия подход към изобразяваното. "Мисия Лондон" ако и да достига някъде обобщенията на гениалния автор на "Бай Ганьо" и "До Чикаго и назад", не се увлича от нарочни съпоставки и алюзии за прилики. Алеко не е и подозирал какъв синдром представя на света със своя балкански херой. Галерията от образи в "Мисия Лондон" ни убеждават в жизнеността и неизтребимостта на вируса. Той само мутира, не чезне и не се самозатрива, както си мислим, от срам...

Знаменателен в това отношение е диалогът между Дезмънд (продуцентът на цинично измислени сюжети с Даяна) и нашата Катя, играеща ролята й. "... И когато в един момент поискаш да се отделиш от нея (от ролята си, б.а.), разбираш, че няма къде да отидеш. Няма какво да облечеш. Гол си. Нито можеш да играеш, нито да не играеш..." (с.189). Това са и следовници на Ганьо: в един момент те не могат да се "отлепят" от ролята, в която са влезли, макар вече осъзнали колко срамна и унизителна е тя. Ганьовщината на всички нива си остава нелепа и срамна. Дали това са служители или прислужници в посолството, или са "съпруги на политически лица, които също бяха прегърнали каузата на благотворителността и безплатния въздушен транспорт" (с. 195) - все едно, Ганьо е жив и то с най-"невинната" си черта: келепирджилъкът...

Романът не "съсипва" никого, авторът е благородно-снизходителен и към най-отявлените представители на съвременната байганьовщина; Алек Попов изпитва жал към "изобличените", съчувствайки им, а не ги заклеймява. И все пак... "Мисия Лондон" е остра социална сатира, която не пожалва нищо и никого, що се отнася до моралната и духовна нищета и деградация. Романът, повтарям, с лекота ни рисува днешния ден - с дивотиите и злобата му, с мимикрията и имитациите на успехи, на щастие и на живот в крайна сметка...


Алек Попов - "Мисия Лондон", роман. Изд. "Звездан", 2001 г.

 
© 2001 Пламък

предишнагореследваща